От вчера Македония вече няма, но македонизмът остана. Безспорно той е продукт на велико-сръбския шовинизъм от края на XIX и началото на ХХ век. По време на Балканската война, докато българската армия постига блестящи военни успехи срещу войските на Османската империя в Тракия, Сърбия и Гърция окупират Западна и Южна Македония. През 1913 г. по-голямата част от Вардарска Македония е дадена на Сръбското кралство. Тогава започват масовите погроми над всеки, който демонстрира български дух и принадлежност.
Колко дълго продължават те и доколко Царство България и Народна република България са дали основание за тях, не се наемам да споря. Но съм жив свидетел на последното идейно творение в македонистката доктрина, т.нар. „антиквизация“. Тя бе опредметена с кичозните паметници в центъра на Скопие. Наред с герои от българската история (Климент и Наум, Самуил, Гоце Делчев, Даме Груев, и др.), възприемани като важни за формулирането на тезата за отделна македонска националност, на площада в цялото си величие цъфна Александър Велики, качен на Буцефал и възнесен над фалангата. Античният конник стана нов държавно-национален символ на криворазбрания македонски патриотизъм. Александър бе допълнен с императора на Източната Римска империя (Византия) – Юстиниан I (527–565 г.). Новите огромни административни сгради бяха щедро преградени с големи колони в античен стил, а реновираният национален стадион по футбол – гордо кръстен „Филип II Арена”.
Цялата тази помпозност бе част от „Преродба“-та (т.е. прераждане, възраждане), обещана от Никола Груевски, когато дойде на власт през 2006 г. В споразумението за името с Гърция, подписано вчера, 17 юни 2018, (Северна) Македония се отказа от псевдоантичната си история и се задължи до 6 месеца да преразгледа статута на паметниците, които се отнасят до историята и културното наследство на Гърция. В нашия договор с Македония няма подобно условие за паметниците на българските царе, просветители и национал-революционери…
Да кажем, че това е бял кахър. Истинският проблем ще е, ако на мястото на отречената „антиквизация“, съседите отново лансират тезата за съществувалия от векове южнославянски народ на територията на сегашна Македония, според която през 7-ми век славяните дошли на земя, която не се е наричала Македония, но станали македонци.
Трябва да се опитаме да предотвратим това – но не като обясняваме, че днешна Македония е изградена основно върху българската история и култура, и че нейната национална идентичност и произход са български. А като помогнем за превръщането на македонизма в истински патриотизъм, базиран на реалното историческо наследство на Вардарска Македония и на културното многообразие на нашия регион като цяло. Само по този начин Северна Македония може да стане изцяло различна държава, отворена към съседите, желаеща да разреши всички съществуващи спорове с тях. Така най-добре ще защитим и собствения си национален интерес.
За начало, както вече споменах, е добре да престанем да мислим и говорим, че Македония е изкуствена държава, зачената в грях и основана върху 100% фалшива историческа основа. Да не се надяваме, че ще умре от вътрешните си противоречия, например от яростно настъпление на албанизацията. Да изоставим възприетия след 1992 г. патерналистичен тон като към по-млада държава и по-малка сестра.
А най-добре да дадем личен пример колко ползотворно е членството в НАТО и ЕС, и как благотворно се отразява то на просперитета и сигурността на страните-членки.
За съжаление този пример ще ни е най-труден. И за това не са ни виновни нито Белград, нито Москва.