Това е глава от книгата на добрия ми приятел Джон Хамилтън „Чашата на гадателката“, която издадох през 2006 г.
През лятото на 2006г. тайнствеността и благородническото сияние, които някога обкръжаваха Симеон II, бивш цар на българите, бяха мъртви. Властта се изплъзна от ръцете му, но богатството му остана непокътнато.
Това бе отблъскващият край на горчива приказка за изгубено величие, приказка, която би могла да бъде истинска история за лично тържество и реабилитация. Симеон, който бе роден, за да управлява, беше изгонен от революцията, живя петдесет години в изгнание, после безскрупулно си възвърна властта и парите. Но се опетни с това, което си взе обратно.
Кой сгреши – той или българите? На пръв поглед изглежда, че животът на Симеон е неразделно свързан със съдбата на България, която премина през бурните години на фашизъм и монархия, до комунистическа диктатура и съвременна рекламна демокрация. Вярно е, че не би могъл да напише началото на живота си, но със сигурност след това е бил е господар на дните си. Те започват през щастливата 1937, когато всеки ученик получава по-висока бележка и всеки офицер – пистолет, специален подарък, за да бъде ознаменувано рождението на наследника на Борис III, който вече е установил личен фашистки режим, неподвластен на Народното събрание.
Скръбта дошла рано и попарила живот, пълен с обещания и привилегии. Симеон си спомня, че един военен прекъснал игрите му във Врана, дворецът близо до София, с думите “Ваше Величество!” Веднага разбрал значението им – баща му, който малко преди това се е завърнал от среща в Берлин със съюзника си Адолф Хитлер, е мъртъв. Било през 1943, и Симеон е само на шест години. Носил короната в следващите три. През 1946 заминал в изгнание с майка си и сестра си. Комунистическото правителство конфискувало именията на короната, разпуснало регентската власт и екзекутирало регентите, включително Кирил, чичото на Симеон. Установена била република.
Последвали петдесет години на унижения и изгнание. Трудно е да си представим дребната низост да бъдеш цар без трон, без страна и пари, да си принуден да работиш като търговски пътник за европейски компании в Близкия изток. В края на 60-те той се отказал от стремежите си. Никога не осъдил публично диктатурата в България, никога не се възпротивил на нарушаването на човешките права, не помогнал на демокрацията и дисидентството. Уроците по български били прекратени и Симеон започнал житейските уроци по търсене на препитание. Живеел със семейството си в буржоазния, монархически, почтителен и обожаващ звездите Мадрид.
И тогава – шок! Злата империя, чийто край никой не виждал, внезапно и окончателно починала.
Симеон не се зарадвал, не се втурнал назад. Шест години мълчаливо наблюдавал какво се случва с българите, които се борели да намерят пътя си.
Сетне се върна. Но не за да помага. Изминаха единадесет години и тогава той влезе в политиката.
През 2001 Симеон организира политическо нападение, което му донесе поста на министър-председател. По думите на личния му представител Асен Ошанов, един от малкото хора, които ми казаха, че вярват във величието на патрона си: “Симеон беше изхвърлен като парцал, но се завърна триумфално след 50 години. Той е сред десетте най-добри политици на света”.
Симеон се самопредстави за безкористен герой. В интервю за Еl Mundo, година след като стана премиер, се казва, че той работи до късно през нощта във Врана, в компанията само на една статуя на Дон Кихот. Ето как царят описа живота си: “Самота. Пълна самота. Пълна. В известна степен все едно, че съм в манастир. Съвсем сам”.
Но трудно е да си представим този благороден образ на фона на това, което последва. В трудната, объркана парламентарна 2006, един италиански бизнесмен фатално опетни репутацията на Симеон с обвинения в корупция. В България много хора повярваха на това, въпреки че обвиненията бяха енергично опровергани. В същото време Народното събрание, доминирано от социалистите, гласува да не бъде поставян под въпрос начинът, по който Симеон си възвърна царските имоти за 250 милиона долара, конфискувани преди шестдесет години от комунистите. Така бяха отхвърлени предположенията, че дворците, ловните хижи и горите, на са били лично негови, а на короната, и следователно са държавна собственост. Но в резултат на дългата и жалка битка за имотите, царят изглеждаше алчен опортюнист.
Един месец по-късно, вече с осигурени милиони, 69-годишният Симеон обяви ефективния край на политическата си кариера. Партията му НДСВ бе загубила властта в резултат на парламентарните избори. Сега, съобщи той, партията няма да издигне кандидат за предстоящите президентски избори.
“Тъй като ръководителят няма да се кандидатира, логично е партията да не издига кандидат” – обясни той с тон на наранено благоразумие. Представлението беше типично за Симеон – надменен, дървен маниер и резервираност. Като че беше в плен на безсмисленото и превзето убеждение, че всичко се върти около него. След като той не може да предложи кандидат на избирателите, значи няма такъв.
… Имаше твърде много неизвестности. И в добрите балкански традиции, лавината от слухове и клюки, някои безумни и комични, бързо запълваше тези бели петна. Хората казваха, че е забравил български, затова думите му са толкова надути и архаични. Други мислеха, че страда от деменция или от болестта на Алцхаймер. Твърдяха, че не прекъсва речта си, за да търси думи, а за да си събере мислите.
Направил е парите си като търговец на оръжие. Изхарчил всичко за комар и влязъл в българската политика да си плати дълговете. Бил на заплата при руската мафия, плащали му българските олигарси, работил за КГБ, имал връзки с Ку Клукс Клан, затова имената на децата му започвали с “к”. И така нататък.
Имаше и други слухове, всички родени от пълното незнание на обществото за истинския характер на Симеон и опасението, че може би той няма искрено да работи за страната си. Всъщност това беше голямата въпросителна. За какво се е върнал в България – за собствена изгода, или заради съдбата му на цар на българите?
…В началото на кампанията си през 2001 Симеон обясни причините за това пред редакторите на големите вестници, които беше извикал във Врана:
“Не е свързано, както някои хора предполагат, с амбиции за власт и с това, че съм роден, за да управлявам. Нито е заради партийни интереси, слава Богу, аз съм свободен и независим човек, нито пък е популизъм, защото Симеон не знае какво е да лъжеш народа си, който толкова много обича. Аз съм изпълнен с историческа отговорност, и ще я поема в нашата Родина, ако ми се даде възможност. Това няма да ме направи по-властен или известен”.
Но беше ли искрен? Ясно бе, че не се интересува от възстановяването на монархията. За това нямаше обществена подкрепа и като че ли наследникът на престола Кубрат също не проявяваше интерес. Така че само заради имотите си ли се бе върнал Симеон?
Много хора подкрепяха тази теория, но за мен това не бе убедително. Връщането на собствеността му за него беше от огромно значение, но това изобщо не обясняваше действията му. Не вярвах и в така голямата му любов към българите. Ако това беше истина, щеше да се върне България, за да помогне на народа си през първите десет години на преход и страдания.
След десетки интервюта с бивши сътрудници на царя и внимателно изучаване на речите му, стигнах до заключението, че е подвластен на едно силно, сложно желание – желанието да отмъсти на нещастната страна, която го бе отхвърлила. Това беше неговата история – от беден и дори донякъде абсурден член на маловажна европейска династия, той се бе превърнал в най-могъщият монарх на континента, монарх с истинска власт. Жаждата за власт беше основната му движеща сила. И нищо друго.
В журналистическото си разследване открих какви трикове и стратегии е използвал, за да вземе властта. Това беше един забележителен заговор. Политическото му движение беше изцяло създадено в чужбина. В различни европейски столици бяха сключени многобройни сделки, които му донесоха пари, експерти, медийна подкрепа, дори партийна машина. Вторият му син, принц Кирил Преславски, му осигури младостта, богатството, финансовите знания на българския Сити клуб, базиран в Лондон. На среща във Виена беше създадено ядрото от хора, на които щеше да разчита в Народното събрание. Всичко това беше извършено потайно, и изникна в българското общество като свършен факт. И на обикновените хора много им хареса.
Но докато се опитвах преди всичко да науча от подддръжниците и съветниците на Симеон горните подробности и планове, с помощта на които се беше върнал в България, неизменно започвахме да говорим и за характера, за личните му качества. В резултат се роди един безскрупулен, отмъстителен образ – основа на всичките му действия.
…Затова не бях изненадан, когато председателят на комисията, на която за кратко беше разрешено да надникне в най-важните архиви на ДС, заяви, че досието на Симеон внезапно е закрито през 1963, когато бил на 26 години. Комунистите му дали кодовото име “Паразит”. Дълги години го следели и сигурно научили всичко важно за него по онова време. Фактът, че такава информация е съществувала за такава значима личност, е ужасен. Но още по-ужасно е, че тайните на Симеон са на неизвестно място. Може би са били унищожени, което не е лошо. Или са заровени дълбоко в архивите. Може би са в Москва, или в частния сейф на разузнавача, който го е разследвал. Кой знае? Можем само да гадаем. Но дали някой притежава досието на Симеон, ключ към истинският образ на този загадъчен човек?