ВОЛГИН СЕ ОЛЯ, СЕМ МУ ДИША ВЪВ ВРАТА

Путинският пропагандист, кой знае защо самонаричащ се и обществено припознаван като журналист, опита да се подиграе с напусналата заради него Обществения съвет на БНР Александрина Пендачанска. Не разбирала от журналистика, нямало и да се научи, само се отърквала около партиите-победителки, и така попаднала в Обществения съвет на БНР.

Така с няколко фрази Волгин много точно описа себе си. Не разбира от журналистика, няма и да се научи, беше пропагандно острие на БСП, отъркваше се о някаква енигматична несъстояла се „различна лява партия“ , увърташе се около ИТН, сега около Възраждане…. Като интелигентен и честен човек, Пендачанска разбира от журналистика много повече от един агитпроп, който разбира само от манипулация. Друг е въпросът, че вместо да напуска певицата, трябваше да бъде уволнен водещият. При това много отдавна!

Е, няма лошо да се случи и сега, когато вътрешният мониторинг на Българското национално радио плюс външните експерти установят многобройните нарушения на закона и на вътрешните правила във водените от Волгин предавния Политически некоректно през последния месец. Които и да са експертите, ако са експерти, няма как да не установят тези нарушения, освен ако както винаги не се уплашат – от покровителите на Волгин или от самите себе си.

През 2014-2015 с Волгин (защо не Марицин или Ардин, бе Пешо, нали си български патриот!) си мерихме (де)конструкциите в БНР. Лично и многократно съм се убеждавал в интригантството и гьонсуртлъка му. Няма да разказвам как излизаше на верев със забит в земята поглед от студиото, правейки се, че не ме вижда, нито първоначално учудилият ме факт, че никой не искаше да бъде редактор на моето предаване. Впоследствие разбрах, че и двете са от страх. На Волгин – страх от истината и морала, на колегите – страх пред него, който освен водещ на Деконструкция, беше и продуцент на 12+3, и в това си качество поръчваше материали и съответно – осигуряваше хонорари на повечето репортери от програма Хоризонт. И май още го прави!!! Само ще припомня неоспоримия факт, че от първия си ден през 2009 до последния през 2015, Деконструкция НИТО ЕДИН ДЕН не е изпълнявала програмната си концепция. Предостатъчно основание предаването да бъде свалено дори без от управленско безсилие да му се прави огледален аналог. Сигурен съм, че има същите основания за Политически некоректно и сега.

Но въпросът не е във Волгин, макар че се олицетворява от него. Въпросът е принципен. Въпросът е за истината и морала в журналистиката. С тях въпросното лице е изначално скарано. Скарано е още от 1989 г., когато всички бекапе-та по всички земни кълбета паднаха от власт, и когато комунизмът, осиротял и посрамен, постепенно се върна в медиите – с надута диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите. Това Волгин превърна в свой патент – осмиването и обругаването. Не истината, не моралът! Те са органично чужди както на комунизма, така и на комунистическите пропагандатори.

Трябва ли неморални лъжци да водят публицистични и коментарни предавания – особено в обществените медии? Категорично не! Лъжата никога не е била „друга гледна точка“, тя винаги е била лъжа. Моралният релативизъм никога не е бил „право на лична позиция“, винаги е бил евтино оправдание. Във всяко време е недопустимо лъжата и неморалността да се обявяват за професионални стандарти, но по време на война това е и престъпно. В петиция отпреди месец заявихме, че много български медии и български журналисти от години участват в руската хибридна война срещу България и Свободния свят, и че контролните органи в лицето на СЕМ и КРС не ги санкционират, „аргументирайки се“ с наличието на свободата на словото и липсата на цензура в България. Припомнихме и чл.419а от НК: забранено е да бъде оправдавано, отричано или грубо омаловажавано извършено престъпление против мира и човечеството, когато се създава опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи от хора. Нарушилите този член могат да получат до 5-годишни ефективни присъди.

Волгин прави всичко изброено, но изстъпленията на руските агресори в Украйна все още не са обявени за престъпления срещу човечеството. Затова той и подобните му – Явор Дачков, Георги Любенов, Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, проф. Иво Христов, Велизар Енчев, Валентин Вацев, Васил Василев, Боян Чуков, и т.н., “представят алтернативни гледни точки“. Затова хибридни сайтове като Блиц, Пик, Поглед, Гласове, Дума, Афера, Будна ера, Строго секретно, Геополитика и т.н., безнаказано облъчват лековерните читатели с полуистини и откровени лъжи.

Христо Грозев от Белингкет каза тази стурин по бТВ: „Имаме доказателства за намеса в български медии, плащане от страна на руското правителство и представители на руските спецслужби на български медии за публикации, които представят Украйна в негативна светлина. Предстои да публикуваме разследването тези дни“. Чакам да видя в него поне част от споменатите имена и за колко паници леща са продали (първо)родството си.

А може би си струват рублите. На принципа „Лъжи, все нещо ще остане!“, пропагандаторите на рашизма промиват мозъка на огромни маси хора, чиито брой впоследствие дава основание на некомпетентни и/или злонамерени политици да се аргументират с „общественото мнение“, което не позволявало да се направи това или онова. Всъщност, „общественото мнение“ е ефимерно и конформистко, то обикновено се създава и манипулира от безскрупулни „интелектуалци“, които по правило са левичари, и като такива обикновено са комплексирани неудачници. За което си отмъщават на света.

Ако общественото мнение е манипулирано, манипулацията може да бъде опровергана само чрез публични и категорични доказателства. Но простото отричане често не върши работа. На лошите идеи трябва да се противопоставят добри идеи. На злонамерената манипулация – добронамерена „манипулация“.

Предвид мащабите на изкривяване на българската медийна и политическа среда, това не е по силите на отделен интелектуалец, предаване или медиа. Нужно е общодържавно усилие. Трябва да бъде създаден, желателно със закон, Център за анализ и противодействие на хибридната информация в Блъгария. Той трябва да ръководи и координира събирането и анализа на информация за водената от чуждестранни правителства информационна война срещу България. Трябва да изработи и разпространи алтернативен, основан на факти разказ за света, който да противодейства на пропагандата срещу България и нейните съюзници.

Управляващите би трявало да имат воля и желание да го направят. Лично заинтересовани са – основна цел на хибридната пропаганда е да ги свали от власт.

От тези – толкова!

Завърши и вторият тур на местните избори. Както винаги, всички партии „спечелиха“. Както винаги, гражданите загубихме. За това както винаги сме си виновни ние. И можем да се сърдим само на себе си.

Две трети от българите не гласуваха днес. Половината от гласувалата една трета, тоест една шеста от всички, избраха новите кметове и общински съветници. Повечето са от ГЕРБ, няколко от БСП, двама-трима независими. Статуквото за пореден път се стабилизира. Промяната за пореден път се отложи. И за пореден път започнахме да търсим виновни: всички обвиниха негласувалите, партиите обвиниха кандидатите-мюрета, слабите кандидати, слабите партийни организации, малкото пари, малкото време. Излезе, че враговете на промяната са като враговете на комунизма: капитализма и четирите годишни времена.

Резултатите от тази и миналата неделя обаче са само числов израз на дълбинни обществени процеси, в които (не) участваме всички. „Стабилността“, или по-точно казано – застоят, е следствие, не причина. Причината е липсата на морал в управниците – и на града, и на страната.

Ще се опитам да го демонстрирам със София.

Столицата е с най-високи доходи и стандарт на живот в страната, местните данъци и такси са сравнително високи, бедността е ограничена, чуждестранни инвестиции не липсват.

Старото-ново управление на Софийската община обаче няма никаква заслуга за това. София е витрина на политическия модел в България: управлението не може да представи нищо ново, но различните части на опозицията не могат и не искат нито да са негова алтернатива, нито негов коректив. Искат само да го наследят.

Липсата на реална алтернатива води до:

  • безобразно харчене на нашите пари. Софиянци по никакъв начин не усещаме, че бюджетът на общината е 1,78 млрд. лв. – или почти по 5 млн.лв. на ден, по 200 хил.лв. на час или по над 3 хил. лв. на минута. Това са нашите пари, изработени от нас и взети насила от нас. Софийската община не дава почти никакъв публичен отчет за тях. А този, който дава, е прах в очите.
  • огромна корупция, блокирала цялата общинска система. Вече дори и да поиска, администрацията не може да направи нещо както трябва. Неуспешните ремонти в София илюстрират нагледно как общината преяжда с пари и създава корупция в града. Това изкривява пазара и бизнес-климата в града. Вместо да построи нормални улици, площади, градинки, общината създава странно забогатели хора, които после наливат част от откраднатите от нас пари в партиите, за да купуват гласовете ни.
  • липса на елементарен ред. Въпреки икономическото си развитие, София е градът с най-много престъпления и най-ниска разкриваемост в България. Липсата на ред и корупцията превърнаха кварталите в постоянни строителни площадки, които снижават качеството на живот и поставят под въпрос собствеността на софиянци. Има квартали, където Законът за движение по пътищата не важи, строителни нормативи не важат, предписания за шум не важат…Общината позволи в редица квартали да изникнат цигански гета, които пречат на нормалния живот на гражданите на София. Пусна и каруци в центъра на града.

Основната причина за всичко това е липсата на морал в управниците на града. Моралът като политическа категория изчезна от мотивите за избор на политици и хора в управлението. Започна дори негативен подбор. Партиите на статуквото – управляващи и опозиция, лансираха кандидати, които са резултат на такъв подбор. Каква беше принципната разлика между „калинката“ Фандъкова и „кукувицата“ Манолова?

Сегашният политически елит е скаран с морала не само по подразбиране, но по зародиш. „Елитът“ почти без изключение е свързан с комунистическия режим и номенклатура. Именно комунизмът за 45 години унищожи ценностната система на българското общество и положи основите на огромната политическа и икономическа корупция. Вече 30 години след падането на комунизма това продължава да пречи на свободния пазар и честния български бизнес.

75 години обаче не стигат. Много хора и партии продължават да разчитат на ЕС „да ни оправи“. Това обаче не стана и няма как да стане.

Промяна ще настъпи, когато започнем да избираме политиците си на базата на морални критерии. В момента няма политически избор, защото няма морален избор. Липсата на морал прави и изборът на „по-малкото зло” все по-труден. Това се вижда и от намаляващата избирателна активност за всички видове избори, видя се и днес.

Да върнем морала в политиката означава да ре-идеологизираме политиката. Експертите нямат морална котва, липсва им морална отговорност. Гражданите трябва да избират да ги представляват граждани, а не администратори или чиновници!

Град като София има нужда от управление на автентично десни хора. Хора, които могат да направят разликата между морално и неморално; хора, които знаят, че държавата и общината нямат свои пари, а ги вземат от хората, които ги печелят, затова искат да сложат бюджета на града под контрол; хора, които държат на реда и са готови да го наложат в града.

Щом партиите не ни предлагат такива хора, трябва сами да ги излъчим и изберем. Ако се изразя наукообразно: трябва „да радикализираме гражданствеността си“. И даже лично да се ангажираме с политика. За да „хакнем“ политическата система – да променим политическата матрица – да преосновем държавата.

Ако не си помогнем сами, няма да ни помогне и Господ.

Време е за въздигане!

Днес, на Голяма Богородица, замесваме, въздигаме, разчупваме и изяждаме хляба, посветен на Божията майка. Чрез нея почитаме раждането на живота, майчинската ласка, насладата от труда.

Но само с хляб не се живее. Имаме нужда и от „Божието слово“, тоест от духовни ценности. Иисус, изкушаван от дявола, не превърна камъните в хляб. Предпочете да спазва принципи и норми, които са толкова важни за душата му, колкото хлябът за тялото му. И учи и нас да правим същото.

Но ние не слушаме. През четири години дяволът ни подлага на едни и същи изпитания с едни и същи изкушения. И ние се спъваме в едни и същи камъни заради един и същи хляб.

Този хляб наистина е голям. Ние го замесваме. Ние го и въздигаме. Но дяволът го чупи. За нас остават само трохи. И няма на кого да се сърдим, защото всъщност НЕ ИСКАМЕ да устоим на изпитанието чрез изкушения. Не сме обречени постоянно да губим битката срещу изкушението на злото. Изпитанията ни никога не са по-тежки, отколкото можем да понесем. И винаги има път за избавление.

Преди 6 години бяхме стъпили на този път. През 2013-2014 протестите срещу назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС зададоха критерии за бъдеща политика на базата на морала. Надигна се морална революция: най-трудната, най-взискателната, най-радикалната форма на бунт. В развития свят тя се бе състояла в епохата на Просвещението. У нас дойде с три века закъснение. Политиците обаче я провалиха. Призивът за морал в политиката се оказа толкова опасен и за парламентарната, и за извънпарламентарната опозиция, че те направиха всичко възможно да „яхнат протеста“. В крайна сметка той зацикли и се обезличи. После обгербваните реформатори управляваха заедно. Без морал и с предизвестен провал.

Не може повече да продължава така. Ако често повтаряме, че в момента няма политически избор, то е защото липсата на морал в кандидатите ни принуждава да „избираме“ по-малкото зло. Тъй като този „избор“ става все по-труден, ни се струва, че няма кого да изберем. Тогава отказваме да избираме изобщо. Това се вижда и от намаляващата избирателна активност на всички видове избори. Няма морал – няма избиратели.

Трябва да избираме политиците си на базата на морални критерии. Какво е моралът все пак? Моралът е кодекс, предназначен да постига живот и ценности. Кодекс от ценности, които ръководят избора и действията ни. Те не са се променили откакто Господ е дал 10-те божи заповеди на Мойсей. Задачата на морала е да определи присъщите на човека ценности и интереси. Да му помогне да използва своя разум, да разбира действителността, и да постъпва по подходящ начин.

Засега бягството от морала е печеливша политическа стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде печеливша, докато достатъчно голяма част от хората престанат да разчитат на държавата, върнат си контрола върху живота и започнат да се оправят сами.

Това обаче е дълъг процес и не се случва сам. НИЕ трябва да наложим този морал. Докато няма алтернатива – като отказваме да избираме сегашните неморални политици. В перспектива: като лично участваме в политиката, от която досега упорито сме бягали. Тогава ще се изпълни и второто значение на днешния празник : политическите бездомници ще се сдобият със собствен дом, както Богородица помага на бездетни семейства да се сдобият с рожба. Днес всяка млада булка или невеста без деца полага дар пред иконата на Божията майка.

И не се докосва до нищо с червен цвят, за да не остане бездетна.

Скоро ще ви кажа какви хора да не избирате наесен. Как лично да се включите в политиката – ще решите вие. Като ви дойде времето.

За дясното, прокуратурата и Свободата

През последните години – не уточнявам колко, за да не обидя някого – мълчаливо се възмущаваме от безогледния грабеж на „политическата класа“. Така за благозвучие наричаме кликата от нагли бездарници, лъжци и крадци, в чиито ръце сме предали голяма част от имуществото си, и сме окичили с най-висшите почести. Направили сме го доброволно и сме го правили нееднократно. Търпим ги всеки ден да минават надменно край нас, да се перчат с богатствата и титлите си, сякаш са ги спечелили сами, и да искат да ги уважаваме. Някой изненадан, че вече настояват и да ги обичаме?

Кои са „те“, е ясно – политиците и прилежащите им олигарси. Но какви са? Що за хора са?

Някои са откровени престъпници, чието място е в затвора. Други са просто тарикати, сграбчили възможността да забогатеят. Но всички са чудовищно алчни, безкрайно надменни, без никакво чувство за дълг, чест и достойнство. И колкото по-безчовечно някой е действал, толкова е по-сигурен в кариерата и успеха си.

Ние им даваме тази сигурност. Страхът, който трябваше да изпитват те заради престъпленията си, го изпитваме ние заради малодушието си. Но те са единни, защото пазят богатствата си. Ние сме разединени, защото не пазим свободата си.

Защо не я пазим? Защото се чудим дали е застрашена.

Не сме първите. Нито сме само в България. Процесите в Европа и света все по-често навявават асоциации с възхода на нацизма/фашизма/комунизма. И преди почти век, и сега, консервативните партии са завивали към националистическото дясно, а социалистическите – към радикалното ляво. И тогава, и сега, непринадлежащите към нито една от двете партии са се чувствали политически бездомни. И тогава, и сега, политически умерените са презирали интелектуално крайните. И тогава, и сега, са се питали: да ги приемаме ли насериозно? Да се борим ли срещу тях или да ги игнорираме?

Повечето хора, които си задават подобни въпроси, избират игнорирането. Пренебрежението. Отвращението. Презрението. И така помагат на авторитаристите, протегнали мръсни ръце към свободата ни. А както казваше Рейгън, „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Ако искаме да сме свободни, трябва постоянно да защитаваме свободното общество. Да водим война на идеи с опонентите, да се борим за сърцата на хората и главно на младите.

Но не със спорадични протести на площада. А като подкрепяме партии, които предварително разработват философския фундамент, върху който смятат да развиват обществото. И го обясняват така, че обществото да го разбере. За целта предварително са си осигурили подкрепата на интелектуалците, които формират общественото мнение и разпространяват новите идеи. Как? Като са им предложили програма, която запленява въображението. Която не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито е вид разводнен социализъм. Говоря за истински либерален манифест, който да предлага промени в социалната структура, надхвърлящи дори богатото въображение на интелектуалците.

Някой да е написал такъв манифест? Да има такава дясна партия?

Няма. А после се чудим защо площадите все по-трудно се пълнят, а когато се напълнят, дошлите се питат докога ще разхождат кучетата си, а керванът ще си върви. И се окайват, че „ще си умрат на някой асфалт, викайки педесе и шест години ос-тав-ка!“

Няма как да променим нещо, ако не споделяме общи ценности. Поне трите фундаментални: живот, свобода, собственост. Неприкосновеността им за всеки индивид трябва да бъде безусловно гарантирана и надеждно защитена. Първо с конституцията, после с всички други инструменти и институции, с които разполага държавата. Включително прокуратурата.

Както обаче не може да има „нови форми на политически синтез отвъд формалните разбирания за ляво и дясно”, така не може един протест да бъде обединяваща политическа цел. Особено когато от трибуната алтернативно се предлага друг, не по-малко неподходящ кандидат. Когато говори всеки друг, но не и непопулярните лидери. Когато гражданското искане не се подкрепи с политическо действие.

Такова действие изисква вдъхновяващи идеи. Няма по-вдъхновяваща политическа идея, нито по-висша политическа ценност, от Свободата. За съжаление тя не е такава в общата скала на човешките блага. Моралът обаче е. Затова десните са длъжни да защитят Свободата на полето на морала.

За целта обаче трябва да водят политика, базирана на морал. Или ако ги е срам от думата „морал“ – на идеология. Тоест – на система от ценности и идеи, които освен да обясняват обществото, мотивират и направляват определен тип обществени действия.

Не можеш да правиш политика, ако отричаш идеологиите, ерго – морала. Поне не дясна. И в никакъв случай – успешна.

А когато си неуспешен, трябва да бъдеш подменен.

Като неподходящ кандидат за главен прокурор. И по същите причини.

Моралът е единствената печеливша дясна политика

Изказване на дискусията „Българската десница: ценности отвъд прехода”, организирана от Младежкия консервативен клуб – 19 юли 2013

Я, говорил съм и пред млади консерватори, преди да ги обгербват 🙂

Как се възприема правенето на политика, базирана на морала, в момента? Ако бяха честни, тоест морални към избирателите си, а те не са, българските политици щяха да им кажат, че политиката не би издържала нито един морален тест, но това не е проблем, защото моралът не е предназначен за нея. На политиците трябва да се гледа като на търговци, а не като на герои, би казал несъществуващият морален политик. Героят може да те подведе, но търговецът – никога, ако имате взаимни интереси.  

Българските политици, или по-точно платените им спичрайтъри, ви казват, че „доброто и злото са в човека, а не в неговите общности. Добрата политическа практика не съответства на личните критерии за добро, валидни при оценяване на човешките действия. Тя има свой критерий и това е общото благо, за което може да се мисли като непрекъснато променящ се във времето и непостижим идеал на общността”. Това (под) писа преди 8 години наскоро оттеглил се лидер на извънпарламентарна дясна партия.

Такова отношение към морала в политиката е доминиращо. Откакто през 1990 г. Кръглата маса замени марксизма/ленинизма с „национален консенсус”, политиците от всички цветове мълчаливо се съгласиха, че всичко е разрешено, че всичко се продава или се договаря, а останалото зависи от натиск, лобиране, манипулации, сделки, измами, подкупи и предателства. Всяко следващо от изредилите се през последните 24 години дузина правителства бе с все по-неограничена власт, по-необвързано с политика,  и по-неограничавано от идеология. Всяко оставяше предшествениците си безнаказано да се измъкват с плячката си. Това се наричаше и продължава да се нарича „политически прагматизъм”.

Всъшност днешният интелектуален и политически елит на България – и в ляво, и в дясно – познава само комунистическия идеал. Левите вече не се опитват да го постигат чрез диктатура на пролетариата и класова борба, а чрез социалната държава. Десните, дори да не им пригласят, не им се противопоставят. Може да се каже, че в българската политика няма идеология! 

Когато няма идеология обаче, няма политически принципи. Няма посока, няма цели, няма интелектуално водачество. Няма проект(и) за бъдещето. За да имаш проект за бъдещето, трябва да имаш твърд набор от принципи – тоест, да имаш етичен кодекс. С една дума – да имаш морал.

И тъй като политиците не проявяват никакво желание да станат морални сами, площадите се заеха с тяхното „възпитание на чувствата”. Повече от месец протестите задават критерии за бъдеща политика, с които сегашните, и най-вече – бъдещите политици ще трябва да се съобразяват. Първият от тях е: „Бъди морален!“

Връзката между морал и идеология е пряка – моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията. Ценността не е вътрешно присъща, тя не се намира вътре в обектите. Тя е вътре в нас; това е начинът, по който човек реагира на условията на средата си. Ценността не се състои в думи и доктрини. Тя се отразява в човешкото поведение. Ценност е това, за което всеки действа, за да спечели и/или да запази. 

Политиката се базира на система от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Тоест – базира се на идеология. Без философия не може да има политика, политиката е дял от философията. Тя не е цел, която може да бъде постигната без по-широк идеологически контекст  

След последните избори през май 2013 г. обаче идеологията и разговорът за нея, особено вдясно, се натовариха със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото никога не са получавали.

Драмата на партиите в България е преди всичко морална и след това  организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Решава се с връщане на ценности и добродетели в обществото. От страна на политиката, щом това отказва да прави религията. Всъщност в областта на морала партии и църква много си приличат. Политиците се застъпват за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи така, както клирът благовести. За жалост в България не се случва нито едното, нито другото.

А трябва. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи.

Засега бягството от морала в политиката е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Какво е моралът все пак? Моралът не е съперничество на капризи, а  кодекс от ценности, чиято задача е да ръководи избора и действията на човека. Задачата на морала е да определи присъщите на човека ценности и интереси. Да използва своя разум, да разбира действителността, и да постъпва по подходящ начин, е морален императив за човека.

Когато изобщо дават такива обяснения, политиците твърдят, че моралът няма място в политиката, защото предполага боравене с понятия като «добро» и «зло», и генерира «черно-бял» възглед за света, а «светът е шарен» (да не говорим за избирателите им). Този възглед обаче е напълно легитимен – той отделя доброто от злото, просто защото във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата – неправилна. Ако под „черно и бяло“ се разбира добро и зло, средата, тоест сивото, е само смес от тези два цвята. А когато сме установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, няма оправдание да изберем дори част от нещо, което е зло. 

Нормата, съгласно която човек съди кое е добро и кое – зло, е човешкият живот. Това, което е пригодно за живота на едно рационално същество, е доброто; това, което го отрича, противопоставя или унищожава, е злото.

Именно идеята, че човек не трябва да дава морални оценки за другите, че трябва да проявява морална търпимост към всичко, че доброто се състои в това, никога да не се отделя доброто от злото, води до морална деградация на обществото.

Животът е поредица от избори: докато хората трябва да правят избор, не може да се бяга от моралните ценности; докато моралните ценности са в опасност, не е възможно да има морален неутралитет.

Така че моят призив към десните политици е: съдете и очаквайте да бъдете съдени! Нищо чудно това да ви вкара в парламента…

Още по-добре е да ви изкара на улицата. Като участници, или ако улицата ви припознае – като водачи на надигащата се в България морална революция. Кризата на днешния свят е морална – и може да е я реши единствено морална революция. Именно въвеждането на работещи етични стандарти в политическия и обществен живот ще е фундаменталния принос на навлезлите във втория си месец протести. Те не зациклят и не се обезсмислят именно защото са българската форма на моралната революция, състояла се в рзавития свят през епохата на Просвещението. Ако не участват в тази революция, ще се обезсмислят десните партии. Моралната революция е най-трудната, най-взискателната, най-радикалната форма на бунт, но именно това е задачата, която трябва да се извърши днес. И то без забавяне, ако искаме да запазим свободата си. Свободното общество или е морално, или въобще не съществува. Именно затова то е така несигурно. 

През март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън казва известната си мисъл: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Крайно време е да го разберат и българските десни политици. Половин век е много време, все пак. 

До моя десен политик

Драмата с дясното обединение, макар през последните години да придоби фарсов характер, има и един полезен „страничен ефект” – подновяването на разговора за идеите и принципите, тоест за морала, в българската политика. Разбира се, верността към принципи и идеи, с които кръгове във всяка от двете основни десни партии обясняват желанието или съпротивата си да се коалират помежду си, прикрива други сметки и интереси. Но доколкото сключването или провалът на предизборна дясна коалиция може да предизвика нови интриги, но няма да родят нови принципи и идеи, ще кажа няколко думи за принципите и идеите. На моя десен политик – но и всички мислещи избиратели. В лявата политика далеч няма повече морал…

Връзката между морал и идеология е пряка – моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията, без която не може да има политика, която пък се базира на идеология – системата от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Идеологията и разговорът за нея обаче се натоварват със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото скоро не са получавали.

Разговор за морала в българската политика обаче си струва да се води колкото дълго трябва, макар драмата на партиите в България да не е морална. Тя е идеологическа, организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Още по-малко – с връщане или генериране на ценности и добродетели в обществото. Това не е работа на политическите партии. Не е работа дори на политиката. Работа е на философията – и най-вече на самото общество.

Политиката е неотделима част от философските системи. Ако философията обуславя зараждането, промените, развитието и краха на всяка социална система, партиите се застъпват за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи. Засега това е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Засега няма достатъчно такива граждани, или ако има, повечето от тях не гласуват. В резултат не се появяват и достатъчно такива политици. Така че дори да се окаже възможно, дясното обединение няма да бъде печелившо. Това може би е драма за апаратите, но не и избирателите. Поне за част от тях по-важният въпрос е дали дясното обединение е нужно. За да се отговори на този въпрос аргументирано, а не конюнктурно, първо трябва да бъдат дефинирани понятия като философия, морал и политика, и потърсена органичната връзка между тях.

Моралът на десните е рационалният егоизъм, според който човешкото благо не изисква човешки жертви, а рационалните интереси на хората не влизат в конфликт, тъй като хората си взаимодействат едни с други като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Този етически принцип доведе Западния свят до невиждан разцвет и срути комунизма в Източна Европа. Но България т. нар. „десни” не го заявиха недвусмислено, не го назоваха, не формулираха цялостен етичен кодекс на неговата основа. Затова и не постъпваха нито разумно, нито почтено, нито справедливо, през последните 30 години.

Следователно дясното обединение между тези партии, начело с тези лидери, на тази основа, с тези послания, не е въпрос на живот и смърт. Поне не на избирателя. Ще стане, когато стане. Когато му дойде времето.

И в Библията така пише: кривото не може да се изправи, това, което е недовършено, не може да се брои. Пише, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

И че всеки край е начало.

Във войната на идеи няма преки пътеки

Преди десет години световната финансова криза провокира много западни правителства да убеждават обществата си, че капитализмът е нестабилна система, осъдена периодично да преживява такива и дори още по-сериозни кризи, и да лансират възгледа, че държавата трябва да играе по-голяма роля в икономиката. Инерцията продължава и досега.

Особено в България. За една трета от пълнолетните българи това се разбира от само себе си. Толкова гласуват за екскомунистите и техните клонинги пред последните 30 години. Не е ясно дали тези хора наистина не разбират, че комунизмът/социализмът е синоним на престъпна и корумпирана политическата власт, на пълен контрол върху медиите, на подменена истина за миналото, на напълно деморализирана демокрация; че със своите измислени права на труд, на печалба, на заплата, на социална помощ, на безплатен кредит, и т.н., цял живот ги е лъгал и ограбвал. Не е и важно. Тези хора не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Те се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – мутрите и милиционерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. Възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните. Придворните интелектуалци, които не могат да продадат интелекта си на пазара, защото е оскъден. Фалшивите капиталисти, фалшивите интелектуалци, фалшивият пролетариат…

Останалите две трети от българите обаче, които не гласуват или гласуват за десни партии, нямат право да мълчат, когато се атакува капитализма. Немалка част от тези хора са предприемачи – в България има близо четвърт милион фирми, в частния сектор са заети над милион и половина души. Те са се доказали чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, успели са единствено благодарение на това, което са създали и предложили на пазара. И ако целта на живота им наистина е техният собствен и на семействата им просперитет, са длъжни да защитават капитализма. Просперитетът е невъзможен в общество, в което няма свобода. Капитализмът е политическият проект на Свободата.

Свободните хора не са равни. Всеки от нас е уникално същество, и няма причина да очакваме, че действията и пазарните ни взаимоотношения биха дали еднакви резултати. Равните хора не са свободни. Единственият начин да уеднаквим доходите и благосъстоянието в едно общество е да подтиснем способностите на по-предприемчивите, които винаги са малцинство, за да можем да изравним скоростта им с тази на по-бавното мнозинство.

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата. Тя задължава привържениците на капитализма този път да водят битка с комунистите на тяхна територия – в полето на морала. Дългогодишната практика капитализмът да се защитава единствено на базата на неговата ненадмината и неоспорима икономическа ефикасност, почти доведе до разрушаването му. Сега той се нуждае от морална защита. Има право на нея, защото по природа е морален. А тъй като се основава на доброволни договаряния между хората – и благороден.

Моралната идея, на която трябва да се базира моралната защита на капитализма, е: индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро, да защитава своя рационален личен интерес. Това право произтича от неговата природа на човек и не предизвиква конфликт на интереси. Не може да има конфликт между хора, които си взаимодействат като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения. Това е принципът на Справедливостта

Няма начин капитализмът да победи другояче, освен като привържениците му широко разгласят принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализмът срещу социализма, или Свободата срещу робството. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата.

Комунистите наричаха това идеологическа борба. Истинското й име е война на идеи. Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за умовете и сърцата главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Свободните хора имат всички шансове да я спечелят, ако престанат да търсят преки – тоест чисто икономически – пътеки при защитата на капитализма. В идеологията преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да (се) загубят.