Етикет: национализъм

Като заваляха писма, та цяла неделя. И авторите им не се замеряха с компромати, а с идеи! Евгений Дайнов пише на Тончо Краевски , Радан Кънев се обръща към неназован консерватор, но му отговаря Мартин Табаков… Либерали срещу консерватори! Академици срещу практици. Брадати срещу голобради. Революционери срещу еволюционисти. За всекиго по нещо.

Очаквам да се включат и други светли умове през следващите дни. Но най-вече очаквам да се включи „тежката артилерия“ – ръководствата на партиите им. С дела, не с думи. Спорещите в момента си разменят само тежки думи. Лидерите им ще си разменят прегръдки: Борисов със Сидеров и Бареков, бившият реформатор Петър Москов – с Валери Симеонов, и т.н. Под одобрителния поглед на Кремъл национализмът ще се каръщиса с консерватизма.

Накратко, партийните лидери ще почерпят партийните си „инфлуенсъри“ и идеолози с по една студена вода. И в решението им няма да има грам идеология. Дали ще има и прагматизъм, или само огромно, изпепеляващо его? Скоро ще разберем.

Но не от писмата. Няма привърженик на една идеология, който да я е сменил с друга след спор с някой опонент. Най-често се сменя партията, и то не защото си харесал повече идеологията на чуждата, а защото си се разочаровал от носителите на своята. Да не говорим, че съвременната политика изобщо не е мотивирана от идеология. Мотивирана е от партийността. Живеем в рядко историческо време, в което „политика“ и „партия“ съвпадат. Това означава, че когато политик каже, че „ще се търси политическо решение”, партиите за нещо ще се спазарят. Това „нещо“ винаги са били парите ни.

Само малко е ми е жал – ама наистина малко! – за младите консерватори и либертарианци, които с толкова плам трасираха пътя на консерватизма. Прелъстиха ги и ги изоставиха. Ако имаха повече житейски опит, щяха да знаят, че няма как старите партийни кучета, по-точно – хиени, да ги оставят да тичат пред тях в глутницата. Ще трябва още хляб да изядат, докато изправят ушите и ги вкарат в партийните листи. Нищо, разбраха по трудния начин, че в днешните партии не е останала грам идеология. То друг начин за разбиране всъщност няма.

Ако все пак някакви останки от идеология има, тя е анти-идеологическа – пропита с морален нихилизъм, конюнктурен прагматизъм и неизбежно прибягваща до концепцията „управление чрез консенсус”. И няма никакво значение дали партиите наричат консенсуса „стабилност“, „единение“, „прагматизъм“ или някак другояче. Няма значение дали се самоопределят като консервативни или либерални. Защото са никакви.

С това по никакъв начин не се намесвам в разгорелия се високоинтелектуален консервативно-либерален спор. Само минавам да кажа на тези, които искат да разберат, че това, което новите псевдоконсерватори наричат либерализъм, първо: не е никакъв либерализъм; второ – либерализмът не е и никога няма да бъде ляв. Така нареченият „ляв либерализъм“ не е нищо повече от вид разводнен социализъм.

Точно същият е и новият консерватизъм. Неоконсите са привърженици на смесената икономика и на идеята за „всеобщо благоденствие“. Те критикуват частната собственост върху средствата за производство и пазарната икономика, борят се за всевластие на държавата и приветстват всяка мярка, която дава повече власт на администрацията. Почти колкото социалистите. Същевременно осъждат като национален предател всеки, който не споделя тяхното предпочитание към „националната“ политика и командната икономика. Почти колкото националистите.

Не съм обезкуражен обаче. Знам, че пред новите консерватори има две възможности. Първата – да си отидат, преди да са дошли. Точно както се случи с либерализма. Преди 30 години в България мнозина се обявяваха за либерали. Всъщност всеки, който бе антикомунист, минаваше за либерал, стига често да използваше думата „свобода“. Либерализмът се отъждестви с либерализацията на комунизма. Либералните ценности се разпръснаха из целия политически спектър, но не се създаде нито една влиятелна партия, която ясно, искрено и целенасочено да ги изповядва и да се опитва да ги прилага в управлението на държавата. Двата „либерални“ ерзаца – ДПС и НДСВ – създадоха привилегировани малцинствени групи. Това постепенно компрометира либералната демокрация до такава степен, че част от обществото започна тотално да я отрича – разбира се, в комплект с политическите ѝ носители. Не мисля, че Сидеров и Бареков като „консерватори“ ще надживеят Доган и Симеон като „либерали“.

Втората възможност е „консерваторите“ да възприемат класическите и неокласическите разбирания на либерализма, а ценностите на социалния и егалитарния либерализъм да се размият в голямото море на левите идеи – социалдемократически и социалистически.

И двете ми се струват еднакво вероятни. Може би дори ще се случат (почти) едновременно. И либерализмът ще заеме полагащото му се място в българската – а и в европейската – политика.

Тогава между „Европа на отечествата“ и „Съединени европейски щати“ голяма разлика няма да има. Писах вече какво мисля по въпроса тук. 

Освен това мисля, че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари.

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

Философията на свободата е много проста. Тя се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Западът е завоювал водещата си позиция в света именно заради отношението си към свободата – социален идеал, чужд на източните народи. Борбата за свобода е основна тема в историята и на Европа, и на общностите, основавани от европейски емигранти навсякъде по света, особено в американските колонии на Великобритания. Западната философия като цяло е философия на свободата. „Грубият“ индивидуализъм е основна нейна характеристика.

Свободата е правото да живееш своя живот както избереш, докато не нарушаваш равните права на другите. Тя е творческият принцип на живота. Проблемът е, че плаши и поражда чувство за самота, което повечето хора превъзмогват с подчинение. Но все някога човек отказва да се подчинява, дори рискувайки да го изгонят от рая. И прави първата стъпка към свободата. След време се решава и на втората – да мисли, да говори и действа сам. Особено когато е много по-лесно да не прави нищо.

Идеята за свободата е толкова дълбоко загнездена в човешкото съзнание, че и най-жестоките атаки срещу нея не са успели да я омаловажат и подменят. Особено в Западната цивилизация, където свободата е била смятана за най-голяма ценност от незапомнени времена. При това тя не е била „давана” от конституции, харти с права или закони. Тези документи са целели само да съхранят свободата от посегателствата на властимащите.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности- не я атакуват директно, а изопачават значението й. Преди три века „свобода” означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. От края на ХIХ век й се придава смисъл на освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават избора на всеки от нас. Свободата в този смисъл е само друга дума за власт. Стремежът към тази нова „свобода” се превърна в ново име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. Определят свободата като възможност да се правят „правилните“ неща, и разбира се, си присвояват правото да определят кое е правилно и кое – не. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Всъщност освобождаването на полицейската власт от всички ограничения е истинската цел на тяхната „борба за свобода”.

Никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. „Правителство” винаги означава принуда и по необходимост е нещо, обратно на свободата, пише Мизес. Правителството е гарант на свободата и е съвместимо с нея само ако обхватът му е адекватно ограничен до съхраняването на икономическата свобода. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Идеите за свобода и робство имат смисъл само с оглед на начина, по който действа правителството. Ако правителството беше в състояние да разширява властта си до безкрайност, то би отменило пазарната икономика и би я заменило със стопроцентов тоталитарен социализъм. За да се предотврати това, е необходимо да се ограничава властта на правителството. Това е задачата на всички конституции, харти на права и закони. Това е значението на всяка борба за свобода, водена някога от хората.

Подмяната на диктатурата с демокрация обаче не води автоматично до свобода. Демокрацията – и то не винаги – е само път към свободата. Свободата е неин двигател. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метода за тяхното постигане. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Вследствие на тези премълчани истини многопартийната система, свободните избори и парламентаризмът бяха обожествени по модела на божественото право на кралете. Кралете бяха заменени от политици, намерили ново оправдание за властта си: божественото право на мнозинствата. С гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, на демократите бяха дадени права, които извън политиката никой не притежава – да лъжат, убиват, и крадат.

Това прекрасно урежда социалистите, които употребяват думите „свобода” и „демокрация” като синоними, след като предварително са извратили значението им. Човекът е свободен, докато насочва живота си съгласно собствените си планове. Човек, чиято съдба се определя от плановете на висша власт, в която е съсредоточено изключителното право да планира, не е свободен в смисъл, в който думата е била използвана и разбирана от всички хора преди семантичната революция, която вдигнаха социалистите преди век и половина. От Маркс насам те наричат „свободни” индивидите в система, в която единственото им право е да се подчиняват на заповед. Още по-голяма е гаврата им с понятието „демокрация”. И бившите комунисти на Изток, и „полезните идиоти” на Запад наричаха и наричат наричат „демокрация” съветската/руската диктатура. Наричаха и наричат синдикалното насилие и принуда „индустриална демокрация”. Наричат безумните претенции на новите леви – зелените – „екологична демокрация”. Говорят за благоденствие, не за свобода, сякаш може да има просперитет в робска държава!

Фридрих фон Хайек нарече «робство» това приближаване към държавен контрол върху икономиката. През 1944 г. той писа в „Пътят към робството”: „Единствената свобода е онази, която поражда пазарната икономика. В едно тоталитарно общество единствената свобода, останала на индивида, и то само защото не може да му бъде отнета, е свободата да извърши самоубийство”. През 1949 г. в «Човешкото действие» Лудвиг фон Мизес потсулира, че никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. През 1962 г. в «Капитализъм и свобода» Милтън Фридман установи и доказа неразривната връзка между икономическа и политическа свобода. Той убедително оспори твърдението, че личната свобода е политически проблем, а материалното благоденствие – икономически, и че което и да е политическо устройство може да бъде съчетано с което и да е икономическо. Единствената икономическа организация на обществото, която пряко осигурява политическа свобода, е капитализмът. Политическата свобода настъпва там и тогава, когато и където е установен свободен пазар и са развити капиталистическите институции.

Свободата има смисъл единствено в рамките на социалната система. Тя не е отшелничество. Нямате нужда от свобода на самотен остров – справка Робинзон Крузо. Но Свободата още по-малко е анархия. Живеейки в общество, човек се лишава от онази абсолютна „свобода” на животното да следва инстинктите си без оглед на последствията. Не може едновременно да се ползваш от предимствата на разделението на труда, и да се държиш по начин, който води до разрушение на същото това общество! Трябва да избереш между спазването на определени правила и нарушаването им с всички произтичащи от закона, който установява и гарантира тези права, последствия. Пазарът не пречи пряко на когото и да е да нанася произволна вреда на своите съграждани, само наказва подобно поведение.

Защитниците на свободата обаче от векове се сблъскват с един голям проблем. Свободата може да е най-висшата политическа ценност, но тя не е такава в общата скала на човешките блага. Много хора са склонни да заменят свободата за (винаги временна!) сигурност, защото не разбират, че именно свободата ще им донесе и сигурност, и икономически просперитет.

Трябва да им се обясни. Но само икономическите аргументи не са достатъчни. Обществото не познава икономическите учения. Във времена на криза чисто икономическите аргументи са дори контрапродукивни. Индивидуалистките аксиоми за естествените права, собствеността, неагресията, имат нужда от основания с по-дълбоко философско ядро. Това е моралната идея, че индивидът има право да служи на своето собствено добро, да защитава своя собствен рационален интерес. Според тази идея преследването на личното щастие не е нито етически банкрутирало, нито социално разрушително. Декларирайки, че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро и да защитава своя рационален личен интерес, ние защитаваме себе си, своя труд, и своето и на децата си бъдеще. А като зачитаме собствеността и спазваме договорите, избягваме и войната на всеки срещу всички, респективно нуждата от налагането на социален контрол, за да бъде тази война предотвратена. Подобна етика изключва (само)жертвата и подкрепя морално икономическия аргумент в полза на свободното общество. Краткото име на това общество е капитализъм.

 

През последния четвърт век години в Западните Балкани беше изпробвано всичко с изключение на капитализма – и въпреки това капитализмът е обвиняван за катастрофалните резултати от експериментите. Етатизъм, социализъм, национализъм – колективизъм от всякакъв вид и цветове – всички бяха изпробвани и всички се провалиха. Идеологията на комунизма бе допълнена с ново съдържание, но крайната му цел остана непроменена – продължение на системата на всемогъщата държава. Най-новата фалшива алтернатива е евросоциализмът, безусловната вяра в мъдростта на политическия контрол и регулирането от централизираните институции на Евросъюза.Така че напредъкът, постигнат през цялата кратка история на свободата, не е необратим. Както през март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото”.

 

Ако не я защитим, свободата може да бъде потъпкана от национализма, религиозния фанатизъм, или в краен случай – от евросоциализма, оказали се нейни още по-беоспособни противници от комунизма. На тези лоши идеи трябва да противопоставим нащите добри идеи: отделяне на държавата от икономиката, свобода за упражняване на професия и стартиране на бизнес без нуждата от разрешителни, свобода на гражданите да внасят здравни и осигурителни вноски в дружества по техен избор. Трябва да помогнем на интелектуалния и стопански елит на страната да стъпи здраво върху реалността и да генерира повече полезни, практически изпълними идеи.

Накратко, както ни завеща Милтън Фридман, трябва да създадем такъв климат на обществено мнение и знание, който ще направи политически изгодно грешните хора, които се налага да избираме, да правят правилните неща.