Като заваляха писма, та цяла неделя. И авторите им не се замеряха с компромати, а с идеи! Евгений Дайнов пише на Тончо Краевски , Радан Кънев се обръща към неназован консерватор, но му отговаря Мартин Табаков… Либерали срещу консерватори! Академици срещу практици. Брадати срещу голобради. Революционери срещу еволюционисти. За всекиго по нещо.
Очаквам да се включат и други светли умове през следващите дни. Но най-вече очаквам да се включи „тежката артилерия“ – ръководствата на партиите им. С дела, не с думи. Спорещите в момента си разменят само тежки думи. Лидерите им ще си разменят прегръдки: Борисов със Сидеров и Бареков, бившият реформатор Петър Москов – с Валери Симеонов, и т.н. Под одобрителния поглед на Кремъл национализмът ще се каръщиса с консерватизма.
Накратко, партийните лидери ще почерпят партийните си „инфлуенсъри“ и идеолози с по една студена вода. И в решението им няма да има грам идеология. Дали ще има и прагматизъм, или само огромно, изпепеляващо его? Скоро ще разберем.
Но не от писмата. Няма привърженик на една идеология, който да я е сменил с друга след спор с някой опонент. Най-често се сменя партията, и то не защото си харесал повече идеологията на чуждата, а защото си се разочаровал от носителите на своята. Да не говорим, че съвременната политика изобщо не е мотивирана от идеология. Мотивирана е от партийността. Живеем в рядко историческо време, в което „политика“ и „партия“ съвпадат. Това означава, че когато политик каже, че „ще се търси политическо решение”, партиите за нещо ще се спазарят. Това „нещо“ винаги са били парите ни.
Само малко е ми е жал – ама наистина малко! – за младите консерватори и либертарианци, които с толкова плам трасираха пътя на консерватизма. Прелъстиха ги и ги изоставиха. Ако имаха повече житейски опит, щяха да знаят, че няма как старите партийни кучета, по-точно – хиени, да ги оставят да тичат пред тях в глутницата. Ще трябва още хляб да изядат, докато изправят ушите и ги вкарат в партийните листи. Нищо, разбраха по трудния начин, че в днешните партии не е останала грам идеология. То друг начин за разбиране всъщност няма.
Ако все пак някакви останки от идеология има, тя е анти-идеологическа – пропита с морален нихилизъм, конюнктурен прагматизъм и неизбежно прибягваща до концепцията „управление чрез консенсус”. И няма никакво значение дали партиите наричат консенсуса „стабилност“, „единение“, „прагматизъм“ или някак другояче. Няма значение дали се самоопределят като консервативни или либерални. Защото са никакви.
С това по никакъв начин не се намесвам в разгорелия се високоинтелектуален консервативно-либерален спор. Само минавам да кажа на тези, които искат да разберат, че това, което новите псевдоконсерватори наричат либерализъм, първо: не е никакъв либерализъм; второ – либерализмът не е и никога няма да бъде ляв. Така нареченият „ляв либерализъм“ не е нищо повече от вид разводнен социализъм.
Точно същият е и новият консерватизъм. Неоконсите са привърженици на смесената икономика и на идеята за „всеобщо благоденствие“. Те критикуват частната собственост върху средствата за производство и пазарната икономика, борят се за всевластие на държавата и приветстват всяка мярка, която дава повече власт на администрацията. Почти колкото социалистите. Същевременно осъждат като национален предател всеки, който не споделя тяхното предпочитание към „националната“ политика и командната икономика. Почти колкото националистите.
Не съм обезкуражен обаче. Знам, че пред новите консерватори има две възможности. Първата – да си отидат, преди да са дошли. Точно както се случи с либерализма. Преди 30 години в България мнозина се обявяваха за либерали. Всъщност всеки, който бе антикомунист, минаваше за либерал, стига често да използваше думата „свобода“. Либерализмът се отъждестви с либерализацията на комунизма. Либералните ценности се разпръснаха из целия политически спектър, но не се създаде нито една влиятелна партия, която ясно, искрено и целенасочено да ги изповядва и да се опитва да ги прилага в управлението на държавата. Двата „либерални“ ерзаца – ДПС и НДСВ – създадоха привилегировани малцинствени групи. Това постепенно компрометира либералната демокрация до такава степен, че част от обществото започна тотално да я отрича – разбира се, в комплект с политическите ѝ носители. Не мисля, че Сидеров и Бареков като „консерватори“ ще надживеят Доган и Симеон като „либерали“.
Втората възможност е „консерваторите“ да възприемат класическите и неокласическите разбирания на либерализма, а ценностите на социалния и егалитарния либерализъм да се размият в голямото море на левите идеи – социалдемократически и социалистически.
И двете ми се струват еднакво вероятни. Може би дори ще се случат (почти) едновременно. И либерализмът ще заеме полагащото му се място в българската – а и в европейската – политика.
Тогава между „Европа на отечествата“ и „Съединени европейски щати“ голяма разлика няма да има. Писах вече какво мисля по въпроса тук.
Освен това мисля, че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари.
