Етикет: нови консерватори

След като оправиха Царя и Отечеството, новите български „консерватори“ опряха и до Бога. Нали знаете, оня от „Богъ, Царъ, Отечество!“ Или от Атака-та на най-новия български консерватор Волен Сидеров: „С нами Бог!“

Но тъй като аз, за разлика от богослова Сидеров, имам още път до Бога, ще мина първо през царя и отечеството.

Царят, както казва една реклама, „само ще го помириша“. За разлика от мен, бившият му пъдар се опитва да му вземе всичко. Защо ли? Поетът го е казал най-добре: „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба…“

Сега – за Отечеството. То заслужава повече внимание. Много повече. Сигурно затова в момента го разграничават от нацията, която била Просвещенска абстракция и защитавала само гражданите, каквито не всички искали да бъдат (има и такива, които искат, ама не могат, и нямам предвид само родното им място). Нацията била субект на държавата, отечеството – обект на човека. Европа ще бъде на отечествата, не на нациите. Ще бъде Отечество на отечествата. „Църква в онзи смисъл, в който всеки член на тялото носи и изразява неговата завършена цялост“.

Който разбрал – разбрал. На неразбралите от известно време се опитвам да обяснявам аз. След онзи ден обаче, когато Бареков и Сидеров се обявиха за най-най-най новите български консерватори, срещу тях скочиха малко по-старите такива. Пиша няколко пъти и за тях, няма да се повтарям. Само ще цитирам вопъла на „Консерваторъ“, след като вчера патронът им Борисов прие Сидеров и Бареков: „Макар и многообразен и с много проявления във времето, той (консерватизмът, б.м.), винаги има три основни черти – неговата християнска основа, патриотичното почитане на традициите и институционалното гарантиране на собствеността и инициативата на гражданите. Помислете си – дори при най-добронамерен сценарий – кои от тези принципи са олицетворявани от Волен Сидеров и Николай Бареков?…Нека не допускаме консерватизмът да бъде подменен от шарлатани, точно както либерализмът (в неговата класическа форма) беше подменен от всеядни хора без трудов стаж“.

Да, лошо е някакви чичковци, сменили по 2-3 партии, да се направят и на консерватори и да те изпреварват в „ключовата посока в развитието на България“, която ти си трасирал. Имам предвид младите мислители, консерватори и ковачи на десни политики, които са готови да се подчиняват на всичко, стига „да не идва от Брюксел“, точно както техните бащи и дядовци прокарваха всичко, което идваше от Москва. Сигурен съм, че Бърк се гордее с всички тях.

Къде е тук Господа обаче? Ами няма го. Следователно трябва да бъде вкаран. Затова новият български консерватизъм се опитва да направи копи-пейст даже не на англосаксонския, а направо на американския оригинал, чиито фундамент е християнството. Още през 1776 г., в Декларацията на независимостта, човешките права се обявяват за неприкосновени, защото са ни дарени от Бога. С помощта на християнството демокрацията укрепва своите институции в САЩ. Религиозните принципи са вградени в тях, а основните им политически принципи търсят и намират подкрепа в религията.

Така е в САЩ. В Европа обаче модерната светска държава се е развила от бунта срещу религията, а прогресът систематично се е противопоставял на църквата. Френската революция е революция преди всичко срещу религията. Същата е и „културната борба“ на Бисмарк срещу папството в Германия. Не случайно половин век по-късно нацизмът изтласка религията от публичния живот и смаза индивида дори повече, отколкото болшевизма.

Що се отнася до историята на България, либерализмът на т. нар. „политическа класа“ след Освобождението, прагматичният социалдемократизъм на Фердинанд и Борис, и болшевизмът след 9 септември, не оставиха никакъв шанс на консерватизма да стане фундамент на каквото и да е, особено дясно, политическо мислене. Ние можем да се възхищаваме на американския консерватизъм (който в същността си е класически либерализъм!), и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но посмъртно „няма да стигнем американците“.

Новите български консерватори обаче искат с летящ старт да се включат в традиция, изграждана от векове, и базирана върху коренно различен политически опит. За целта… викат Господ на помощ. Нещо повече – вменяват в обща вина на всички български правителства след 1944 г., че не възпитават българските деца от малки да уважават човешкия живот и Божиите закони. „През последните 100 години българското общество редовно озверява. В момента отново сме в период, в който хората се овълчват едни срещу други. Време е да си вземем поука от негативния опит на миналото и да разберем, че спасението на България и на българския период не минава нито през Румънски модели, нито през Инстанбулски конвенции, а чрез прилагане на християнските принципи. Ежедневно“. Иначе ще си останем озверели безбожници. ( лявата публикация)

Не знам къде точно четох, че България със сигурност се намира в изходна позиция, несъществуваща в историята на консервативната мисъл. Така че Божията помощ определено е нужна. Особено на ония, които съвсем до скоро публично размахваха своя войнстващ атеизъм. Те трябва много да внимават, защото когато с устата си произнасяме Божието име, а със сърцето си сме при греховете и съблазните, нашите молитви са голямо оскърбление към Бога. И да имат предвид, че молитвата към Бог трябва да бъде постоянна (Лука 18:1), с благодарност (Филипяни 4:6), с вяра (Яков 1:5), в границите на Божията воля (Матей 6:10), за Божията слава (Йоан 14:13-14) и от сърце, което е в правилни отношения с Бога (Яков 5:16). В това последното за екс-атеистите не съм много убеден…

Но Господ помага независимо от това кой му се моли. Силата на молитвата се намира в Бог, на когото се молим. Бог отговаря на молитви, които са в съгласие с Неговата воля. Неговите отговори не винаги са да, но винаги са в наш интерес. (това го преписах от един религиозен сайт). Само се опасявам, че поради липса на опит, неоконсите ще прекалят с молитвите. И доста често ще нарушават Третата Божия заповед: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“. А Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно…

Затова: молете се, но гледайте на Господ да не му пламтят ушите. „Отец ви знае от що се нуждаете преди вие да Му искате.“(Матей 6:7-8).

Освен това мисля, че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари.

Миналата седмица лидерът на френската крайна десница Марин Льо Пен призова европейските популистки партии да се обединят на изборите за Европейски парламент през 2019 и на мястото на изчерпания Европейски съюз да учредят „Съюз на европейските нации“. Льо Пен бе провокирана от стартираната на 12 септември 2018 наказателна процедура срещу Унгария по т.7 от Договора за ЕС заради „ясен риск страната да извърши тежко нарушение на ценностите, на които се основава съюза“. Евродепутатите от ГЕРБ гласуваха срещу процедурата.

На 20 септември 2018 , в отсъствието на Борисов, двете вицета Симеонов и Каракачанов плюс Нено Димов, прокараха решение на правителството, че при евентуално гласуване да бъде ли лишена Унгария от право на глас в ЕС, България ще наложи вето. Същият ден, на неформалната среща на евролидерите в Залцбург, Борисов защити Орбан пред Еворпейската комисия. Унгарски  сайт отбеляза събитието с красонречиво заглавие : „Най-корумпираната държава в ЕС (за България става дума, ако някой се направи, че не е разбрал) защитава Орбан и неговото правителство пред Европейската комисия“.

Оттогава на новоизлюпените български консерватори им замириса на кръв. Те и преди това се бяха превъзбудили  от възможността да се разправят с либералите и соросоидите, но процедурата срещу Унгария (която вероятно никога няма да завърши) им дойде дюшеш. Орбан се превърна първо в национален, а после и в европейски герой – пламенен борец срещу диктатурата на лошия Брюксел, оглозгал почти до кокал 110-годишния, свято пазен български суверенитет. Новите български консерватори като същи матросовци заслониха с гърдите си  Орбан и зачакаха картечните откоси на Меркел и Макрон. Да се чуди човек дали да се нареди до тях, или да им издигне паметник, когато паднат в неравен бой с врага.

А врагът всъщност е общ – ако наистина новите български консерватори се борят срещу онези евролидери  и евродепутати, които искат  да ни наложат един все по-хомогенизиран, наднационален, командван от (евро)комисари Съветски съюз в задния двор.

В началната фаза на европейската интеграция до средата на осемдесетте години, либерализационният модел наистина преобладаваше. Днес обаче в ЕС триумфално шества хармонизационния. Само много пристрастен наблюдател може „да не види“ това. Само много пристрастен наблюдател може и да „не забележи“, че либералите водят борба за възстановяване на първоначалния модел на европейска интеграция от 30 години – откакто социалистът Жак Делор започна да търси „душата на Европейския съюз“. 

Идеите за интернационализма – глобализма – мултикултурализма – универсализма, никога не са били либерални. Те винаги са били социалистически. А това, което Льо Пен нарича „съюз на европейските нации“, е много близо до либерализационния модел на европейска интеграция. Този модел се основава на междудържавно сътрудничество, при което действащи лица са отделните европейски страни. Те запазват голяма част от контрола върху политическите, социалните и икономическите системи в собствените си ръце, като премахват само ненужните бариери, поставени пред действията на гражданите от държавните граници.

Приравняването на хармонизацията с либерализма е лоша политика – ако плашенето на хората изобщо може да се нарече политика. „Новите консерватори“ в типично комунистически стил твърдят,  че съответната национална държава, често с многовековна история, ще отмре за сметка на нещо, което все още е само „набор от наднационални институции“, а не единна държава. И не могат или не искат да си дадат сметка, че с общи усилия  ЕС може да си остане НАЙ-МНОГО набор от наднационални институции. Може част от излишните институции да бъдат закрити или принудени да работят в полза на гражданите, а не на политиците. Може даже самата идея данъци, социални помощи, всякакви видове „стандарти“, да се„хармонизират“ под мъдрото ръководство на европейската бюрокрация и европейските политици, да бъде преосмислена.

Нищо не пречи на новите консерватори да се присъединят към тази борба на старите либерали. Тогава те наистина от принципни позиции ще са се противопоставили на „намесата на омразния Брюксел”. Само че „новите български консерватори“ не защитават националните традиции срещу заплащващия ги мултикутурен социализъм. Те защитават българския политически елит. А българският политически елит се бори с  правилата на ЕС, защото те му пречат да лъже и краде. Скандалният случай с изгарянето на документи край Радомир, свидетелстващи за функционирането на широко разклонена в държавната администрация мрежа за източване на еврофондове, за пореден път доказва това .

Българският политически елит е лъжлив и крадлив, защото  е (пост)комунистически. България е дълбоко затънала в блатото на комуноидния манталитет и ние, либералите, тоест защитниците на свободата, трябва да хвърлим много усилия, за да я измъкнем оттам. „Новите български консерватори“ едва ли ще помогнат. Помощ от автентичните обаче – ако такива изобщо има – ще е добре дошла.

Ограничим ли корупцията на елита, ще преборим и комунизма. Защото, както казваше Кенеди, комунизмът никога не е идвал на власт в страна, която не е разрушена от война, от корупция или и от двете.

Вече писах , че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. Смятам да го повтарям, докато Картаген бъде разрушен.