Етикет: Обединени патриоти

Политиците ни много се обиждат, когато ги наречеш лъжци и крадци. Дори завоалирано, само за да се подмажеш на най-силния във властта, като уязвиш опърничавия му съюзник. Демонстрира го Валери Симеонов, когато снощи бесен напусна пресконференцията на „голямата коалиция“. „Внушавате, че управляващата коалиция регулира отношенията си чрез финансови податки. Заради подобни въпроси и намеци хората се отвращават от политиката. Категорично против съм такива инсинуации“ – „изригна“ вицето след въпрос дали финансовият министър Владислав Горанов присъства на политическия съвет, защото на него се е говорело само за пари.

Употребявам любим на жълтокафявите медии глагол, за да подчертая важната роля, което те играят в българската политика. („Народът се управлява от телевизора”). Разбира се, ролята на парите е още по-важна. На вчерашното заседание, както на предишното, както и на следващото, се е говорело и ще се говори само за пари. Парите, които политиците и спонсорите им ще загубят, ако „разтурят седянката“. ГЕРБ и „обединените“ патриоти ни я спретнаха след предсрочните парламентарни избори миналия май, но след евроизборите следващият май със сигурност ще я разтурят. Не сега обаче. Сега още не са задоволени интересите на спонсорите – поне на тези от строителния, транспортния и туристическия бранш. Затова поставените от тях министри ще останат на постовете си, докато спонсорираните са на власт. Вероятно до следващата есен, когато ще се избираме „две в едно“.

Дотогава ще има поне един ремонт на този кабинет и евентуално – служебен кабинет. Но няма да си отидат министрите, чиито оставки Борисов, уплашен за себе си, прибързано поиска. Вчера те практически бяха оттеглени чрез уж недостатъчно конкретен текст в коалиционното споразумение, което обаче ГЕРБ не бил нарушил. От тримата нарочени най-много да отгърми вътрешният Радев (особено ако го замени Цветан Цветанов). Ще му прави компания правосъдната Цачева. Тя ще замени в Конституционния съд Цанка Цанова, чиито мандат изтича този месец. Нищо чудно „шумомера“ Симеонов да се добере до мечтания пост на омразната му Ангелкова – както със закъснение разбрахме, туризмът още миналата година бил обещан на НФСБ, респективно на него. Може и още някой друг неудобен министър да изгори. Така Борисов ще мине с един масраф.

Както обаче вицето Симеонов емоционално заяви миналият петък, само идиот може да твърди, че с това проблемите в разпадащата се „голяма управленска коалиция“ са решени. Да не говорим за „малката“ – т.нар. Обединени патриоти. Тя още съществува само защото кум и кумец така здраво са се хванали за гушите, че не могат да се пуснат. Или ако се пуснат, ще паднат и двамата. „Началника“ вече и проформа не ги разтървава – делегирал е миротворческата функция на „синята каска“ Каракачанов. Той сигурно ще я свърши като ООН – или по-вероятно като Швейк, на когото поразително е заприличал.

Какво става с политическата криза обаче? Ами нищо, тече си. Даже се включват нови играчи. Вчера загрявка направи и президентът Радев. „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване“, каза той в годишното си обръщение към нацията по повод новия политически сезон. И натърти: „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване….В диалог и сътрудничество с Вас ще работя за извеждането на страната на нова перспектива за развитие.“

Изненадващо, почти неприкритата заявка за нов политически проект от страна на Радев бе подмината с мълчание от управляващите. За доста по-малко те буквално са разкоствали държавния глава. Сега си траят и това мълчание прилича на знак на съгласие. Всъщност и Радев даде гръб на ГЕРБ, като каза че „оставките вече не са решение, а бягство от реална отговорност“, и че „нов изборен цикъл в непосредствено бъдеще няма да отвори нова перспектива“. Какви нови пътища за справяне с проблемите ще търси държавния глава? И защо „неспособната да се справи с проблемите политическа класа“ изглежда съгласна с това?

Два са възможните отговори: или не може да попречи, или е намерила собствения си интерес. Два са и възможните „нови пътища“ – пряка демокрация и президентска република. Привържениците ѝ в България я разбират прекалено пряко – пряко допитване на народа за всяко нещо под формата на местни и национални референдуми. Пряк избор от народа с възможност за отзоваване на главния прокурор, министър-председателя, президента, министрите, кметовете, полицейските началници и т.н . Пряко гласуване от народа за разпределение на местните и национални бюджети, европейски фондове и проекти. Писах за тоя ляв анархизъм в „Хъшове с пагони“ . Едни „будни българи“– емигранти се канят да ни го презентират на 6 септември в Пловдив, навръх Съединението.

Друга група се стяга за такъв протест на 16 септември в София. Много е лесно такива обречени „мероприятия“ да бъдат отминати с мълчание. Но също е много вероятно т. нар. „задкулисие“ да използва организаторите им като attack dogs, за да тестват как ще се приемат такива послания.

Смея да прогнозирам – добре. Както се случи през януари-февруари 2013, когато Борисов за пръв път сдаде властта само няколко месеца преди да изтече мандата му. Отчаяните, обезверените, омерзените от политиката, и най-вече – фрустрираните хора, лесно се хващат на такива въдици. Най-често им се привижда Спасител на бял кон с хляб под мишница, но понякога бъркат този Спасител със себе си. Тогава става най-страшно – създават се Съвети на работническите и селски депутати, които управляват успоредно с правителството, докато не го свалят с военен преврат. Преди 100 години така направиха „варягите“ в Русия и потопиха страната и света в кръв. Даже Путин не хареса това.

Не вярвам и някой в България да го иска. По-скоро кръговете около, и по-скоро – ЗАД президента, които го избраха, ще се опитат да проиграят исландския вариант на мирна революция. След кризата от 2008 г. исландците си написаха онлайн нова конституция. За целта от 522 кандидати избраха 25 безпартийни граждани – юристи, журналисти, студенти и просто интелектуалци, всеки от които бе препоръчан от 30 други жители на страната. Учредителните заседания се провеждаха онлайн и гражданите можеха да пишат своите коментари и да дават предложения. Основният закон на страната беше утвърден след избори. И исландците „се оправиха“.

Радев не би поискал президентска република по много причини. Подозирам обаче, че би се изкушил да пробва този „нов път за справяне с проблемите“. Включително чрез служебното правителство, което ще назначи при едни предсрочни избори.

Само че крайнолевите съветници на президента със сигурност са му разказали само хепи-енда и са спестили пътя, по който исландците стигнаха до него. Те първо свалиха „марионетното си правителство“, после „се опълчиха на ЕС и МВФ“, като чрез референдум отказаха да плащат външния си дълг, достигнал 900% от БВП, оставиха трите си най-големи банки да фалират, вместо да ги спасяват, арестуваха и вкараха в затвора виновните за кризата. Чак тогава си написаха нова конституция по описания по-горе начин. Викинги, какво да ги правиш.

Радев е по-скоро варяг. Опасявам се, че може да увлече след себе си само мужици. Но няма лошо, нека да опита. Поне едноличното управление да стане двулично.

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“ Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Христос казва: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край