Етикет: политика

Завърши и вторият тур на местните избори. Както винаги, всички партии „спечелиха“. Както винаги, гражданите загубихме. За това както винаги сме си виновни ние. И можем да се сърдим само на себе си.

Две трети от българите не гласуваха днес. Половината от гласувалата една трета, тоест една шеста от всички, избраха новите кметове и общински съветници. Повечето са от ГЕРБ, няколко от БСП, двама-трима независими. Статуквото за пореден път се стабилизира. Промяната за пореден път се отложи. И за пореден път започнахме да търсим виновни: всички обвиниха негласувалите, партиите обвиниха кандидатите-мюрета, слабите кандидати, слабите партийни организации, малкото пари, малкото време. Излезе, че враговете на промяната са като враговете на комунизма: капитализма и четирите годишни времена.

Резултатите от тази и миналата неделя обаче са само числов израз на дълбинни обществени процеси, в които (не) участваме всички. „Стабилността“, или по-точно казано – застоят, е следствие, не причина. Причината е липсата на морал в управниците – и на града, и на страната.

Ще се опитам да го демонстрирам със София.

Столицата е с най-високи доходи и стандарт на живот в страната, местните данъци и такси са сравнително високи, бедността е ограничена, чуждестранни инвестиции не липсват.

Старото-ново управление на Софийската община обаче няма никаква заслуга за това. София е витрина на политическия модел в България: управлението не може да представи нищо ново, но различните части на опозицията не могат и не искат нито да са негова алтернатива, нито негов коректив. Искат само да го наследят.

Липсата на реална алтернатива води до:

• безобразно харчене на нашите пари. Софиянци по никакъв начин не усещаме, че бюджетът на общината е 1,78 млрд. лв. – или почти по 5 млн.лв. на ден, по 200 хил.лв. на час или по над 3 хил. лв. на минута. Това са нашите пари, изработени от нас и взети насила от нас. Софийската община не дава почти никакъв публичен отчет за тях. А този, който дава, е прах в очите.

• огромна корупция, блокирала цялата общинска система. Вече дори и да поиска, администрацията не може да направи нещо както трябва. Неуспешните ремонти в София илюстрират нагледно как общината преяжда с пари и създава корупция в града. Това изкривява пазара и бизнес-климата в града. Вместо да построи нормални улици, площади, градинки, общината създава странно забогатели хора, които после наливат част от откраднатите от нас пари в партиите, за да купуват гласовете ни.
  
• липса на елементарен ред. Въпреки икономическото си развитие, София е градът с най-много престъпления и най-ниска разкриваемост в България. Липсата на ред и корупцията превърнаха кварталите в постоянни строителни площадки, които снижават качеството на живот и поставят под въпрос собствеността на софиянци. Има квартали, където Законът за движение по пътищата не важи, строителни нормативи не важат, предписания за шум не важат…Общината позволи в редица квартали да изникнат цигански гета, които пречат на нормалния живот на гражданите на София. Пусна и каруци в центъра на града.

Основната причина за всичко това е липсата на морал в управниците на града. Моралът като политическа категория изчезна от мотивите за избор на политици и хора в управлението. Започна дори негативен подбор. Партиите на статуквото – управляващи и опозиция, лансираха кандидати, които са резултат на такъв подбор. Каква беше принципната разлика между „калинката“ Фандъкова и „кукувицата“ Манолова?

Сегашният политически елит е скаран с морала не само по подразбиране, но по зародиш. „Елитът“ почти без изключение е свързан с комунистическия режим и номенклатура. Именно комунизмът за 45 години унищожи ценностната система на българското общество и положи основите на огромната политическа и икономическа корупция. Вече 30 години след падането на комунизма това продължава да пречи на свободния пазар и честния български бизнес.

75 години обаче не стигат. Много хора и партии продължават да разчитат на ЕС „да ни оправи“. Това обаче не стана и няма как да стане.

Промяна ще настъпи, когато започнем да избираме политиците си на базата на морални критерии. В момента няма политически избор, защото няма морален избор. Липсата на морал прави и изборът на „по-малкото зло” все по-труден. Това се вижда и от намаляващата избирателна активност за всички видове избори, видя се и днес.

Да върнем морала в политиката означава да ре-идеологизираме политиката. Експертите нямат морална котва, липсва им морална отговорност. Гражданите трябва да избират да ги представляват граждани, а не администратори или чиновници!

Град като София има нужда от управление на автентично десни хора. Хора, които могат да направят разликата между морално и неморално; хора, които знаят, че държавата и общината нямат свои пари, а ги вземат от хората, които ги печелят, затова искат да сложат бюджета на града под контрол; хора, които държат на реда и са готови да го наложат в града.

Щом партиите не ни предлагат такива хора, трябва сами да ги излъчим и изберем. Ако се изразя наукообразно: трябва „да радикализираме гражданствеността си“. И даже лично да се ангажираме с политика. За да „хакнем“ политическата система – да променим политическата матрица – да преосновем държавата.

Ако не си помогнем сами, няма да ни помогне и Господ.

През последните години – не уточнявам колко, за да не обидя някого – мълчаливо се възмущаваме от безогледния грабеж на „политическата класа“. Така за благозвучие наричаме кликата от нагли бездарници, лъжци и крадци, в чиито ръце сме предали голяма част от имуществото си, и сме окичили с най-висшите почести. Направили сме го доброволно и сме го правили нееднократно. Търпим ги всеки ден да минават надменно край нас, да се перчат с богатствата и титлите си, сякаш са ги спечелили сами, и да искат да ги уважаваме. Някой изненадан, че вече настояват и да ги обичаме?

Кои са „те“, е ясно – политиците и прилежащите им олигарси. Но какви са? Що за хора са?

Някои са откровени престъпници, чието място е в затвора. Други са просто тарикати, сграбчили възможността да забогатеят. Но всички са чудовищно алчни, безкрайно надменни, без никакво чувство за дълг, чест и достойнство. И колкото по-безчовечно някой е действал, толкова е по-сигурен в кариерата и успеха си.

Ние им даваме тази сигурност. Страхът, който трябваше да изпитват те заради престъпленията си, го изпитваме ние заради малодушието си. Но те са единни, защото пазят богатствата си. Ние сме разединени, защото не пазим свободата си.

Защо не я пазим? Защото се чудим дали е застрашена.

Не сме първите. Нито сме само в България. Процесите в Европа и света все по-често навявават асоциации с възхода на нацизма/фашизма/комунизма. И преди почти век, и сега, консервативните партии са завивали към националистическото дясно, а социалистическите – към радикалното ляво. И тогава, и сега, непринадлежащите към нито една от двете партии са се чувствали политически бездомни. И тогава, и сега, политически умерените са презирали интелектуално крайните. И тогава, и сега, са се питали: да ги приемаме ли насериозно? Да се борим ли срещу тях или да ги игнорираме?

Повечето хора, които си задават подобни въпроси, избират игнорирането. Пренебрежението. Отвращението. Презрението. И така помагат на авторитаристите, протегнали мръсни ръце към свободата ни. А както казваше Рейгън, „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Ако искаме да сме свободни, трябва постоянно да защитаваме свободното общество. Да водим война на идеи с опонентите, да се борим за сърцата на хората и главно на младите.

Но не със спорадични протести на площада. А като подкрепяме партии, които предварително разработват философския фундамент, върху който смятат да развиват обществото. И го обясняват така, че обществото да го разбере. За целта предварително са си осигурили подкрепата на интелектуалците, които формират общественото мнение и разпространяват новите идеи. Как? Като са им предложили програма, която запленява въображението. Която не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито е вид разводнен социализъм. Говоря за истински либерален манифест, който да предлага промени в социалната структура, надхвърлящи дори богатото въображение на интелектуалците.

Някой да е написал такъв манифест? Да има такава дясна партия?

Няма. А после се чудим защо площадите все по-трудно се пълнят, а когато се напълнят, дошлите се питат докога ще разхождат кучетата си, а керванът ще си върви. И се окайват, че „ще си умрат на някой асфалт, викайки педесе и шест години ос-тав-ка!“

Няма как да променим нещо, ако не споделяме общи ценности. Поне трите фундаментални: живот, свобода, собственост. Неприкосновеността им за всеки индивид трябва да бъде безусловно гарантирана и надеждно защитена. Първо с конституцията, после с всички други инструменти и институции, с които разполага държавата. Включително прокуратурата.

Както обаче не може да има „нови форми на политически синтез отвъд формалните разбирания за ляво и дясно”, така не може един протест да бъде обединяваща политическа цел. Особено когато от трибуната алтернативно се предлага друг, не по-малко неподходящ кандидат. Когато говори всеки друг, но не и непопулярните лидери. Когато гражданското искане не се подкрепи с политическо действие.

Такова действие изисква вдъхновяващи идеи. Няма по-вдъхновяваща политическа идея, нито по-висша политическа ценност, от Свободата. За съжаление тя не е такава в общата скала на човешките блага. Моралът обаче е. Затова десните са длъжни да защитят Свободата на полето на морала.

За целта обаче трябва да водят политика, базирана на морал. Или ако ги е срам от думата „морал“ – на идеология. Тоест – на система от ценности и идеи, които освен да обясняват обществото, мотивират и направляват определен тип обществени действия.

Не можеш да правиш политика, ако отричаш идеологиите, ерго – морала. Поне не дясна. И в никакъв случай – успешна.

А когато си неуспешен, трябва да бъдеш подменен.

Като неподходящ кандидат за главен прокурор. И по същите причини.

Изказване на дискусията „Българската десница: ценности отвъд прехода”, организирана от Младежкия консервативен клуб – 19 юли 2013

Как се възприема правенето на политика, базирана на морала, в момента? Ако бяха честни, тоест морални към избирателите си, а те не са, българските политици щяха да им кажат, че политиката не би издържала нито един морален тест, но това не е проблем, защото моралът не е предназначен за нея. На политиците трябва да се гледа като на търговци, а не като на герои, би казал несъществуващият морален политик. Героят може да те подведе, но търговецът – никога, ако имате взаимни интереси.  

Българските политици, или по-точно платените им спичрайтъри, ви казват, че „доброто и злото са в човека, а не в неговите общности. Добрата политическа практика не съответства на личните критерии за добро, валидни при оценяване на човешките действия. Тя има свой критерий и това е общото благо, за което може да се мисли като непрекъснато променящ се във времето и непостижим идеал на общността”. Това (под) писа преди 8 години наскоро оттеглил се лидер на извънпарламентарна дясна партия.

Такова отношение към морала в политиката е доминиращо. Откакто през 1990 г. Кръглата маса замени марксизма/ленинизма с „национален консенсус”, политиците от всички цветове мълчаливо се съгласиха, че всичко е разрешено, че всичко се продава или се договаря, а останалото зависи от натиск, лобиране, манипулации, сделки, измами, подкупи и предателства. Всяко следващо от изредилите се през последните 24 години дузина правителства бе с все по-неограничена власт, по-необвързано с политика,  и по-неограничавано от идеология. Всяко оставяше предшествениците си безнаказано да се измъкват с плячката си. Това се наричаше и продължава да се нарича „политически прагматизъм”.

Всъшност днешният интелектуален и политически елит на България – и в ляво, и в дясно – познава само комунистическия идеал. Левите вече не се опитват да го постигат чрез диктатура на пролетариата и класова борба, а чрез социалната държава. Десните, дори да не им пригласят, не им се противопоставят. Може да се каже, че в българската политика няма идеология! 

Когато няма идеология обаче, няма политически принципи. Няма посока, няма цели, няма интелектуално водачество. Няма проект(и) за бъдещето. За да имаш проект за бъдещето, трябва да имаш твърд набор от принципи – тоест, да имаш етичен кодекс. С една дума – да имаш морал.

И тъй като политиците не проявяват никакво желание да станат морални сами, площадите се заеха с тяхното „възпитание на чувствата”. Повече от месец протестите задават критерии за бъдеща политика, с които сегашните, и най-вече – бъдещите политици ще трябва да се съобразяват. Първият от тях е: „Бъди морален!“

Връзката между морал и идеология е пряка – моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията. Ценността не е вътрешно присъща, тя не се намира вътре в обектите. Тя е вътре в нас; това е начинът, по който човек реагира на условията на средата си. Ценността не се състои в думи и доктрини. Тя се отразява в човешкото поведение. Ценност е това, за което всеки действа, за да спечели и/или да запази. 

Политиката се базира на система от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Тоест – базира се на идеология. Без философия не може да има политика, политиката е дял от философията. Тя не е цел, която може да бъде постигната без по-широк идеологически контекст  

След последните избори през май 2013 г. обаче идеологията и разговорът за нея, особено вдясно, се натовариха със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото никога не са получавали.

Драмата на партиите в България е преди всичко морална и след това  организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Решава се с връщане на ценности и добродетели в обществото. От страна на политиката, щом това отказва да прави религията. Всъщност в областта на морала партии и църква много си приличат. Политиците се застъпват за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи така, както клирът благовести. За жалост в България не се случва нито едното, нито другото.

А трябва. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи.

Засега бягството от морала в политиката е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Какво е моралът все пак? Моралът не е съперничество на капризи, а  кодекс от ценности, чиято задача е да ръководи избора и действията на човека. Задачата на морала е да определи присъщите на човека ценности и интереси. Да използва своя разум, да разбира действителността, и да постъпва по подходящ начин, е морален императив за човека.

Когато изобщо дават такива обяснения, политиците твърдят, че моралът няма място в политиката, защото предполага боравене с понятия като «добро» и «зло», и генерира «черно-бял» възглед за света, а «светът е шарен» (да не говорим за избирателите им). Този възглед обаче е напълно легитимен – той отделя доброто от злото, просто защото във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата – неправилна. Ако под „черно и бяло“ се разбира добро и зло, средата, тоест сивото, е само смес от тези два цвята. А когато сме установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, няма оправдание да изберем дори част от нещо, което е зло. 

Нормата, съгласно която човек съди кое е добро и кое – зло, е човешкият живот. Това, което е пригодно за живота на едно рационално същество, е доброто; това, което го отрича, противопоставя или унищожава, е злото.

Именно идеята, че човек не трябва да дава морални оценки за другите, че трябва да проявява морална търпимост към всичко, че доброто се състои в това, никога да не се отделя доброто от злото, води до морална деградация на обществото.

Животът е поредица от избори: докато хората трябва да правят избор, не може да се бяга от моралните ценности; докато моралните ценности са в опасност, не е възможно да има морален неутралитет.

Така че моят призив към десните политици е: съдете и очаквайте да бъдете съдени! Нищо чудно това да ви вкара в парламента…

Още по-добре е да ви изкара на улицата. Като участници, или ако улицата ви припознае – като водачи на надигащата се в България морална революция. Кризата на днешния свят е морална – и може да е я реши единствено морална революция. Именно въвеждането на работещи етични стандарти в политическия и обществен живот ще е фундаменталния принос на навлезлите във втория си месец протести. Те не зациклят и не се обезсмислят именно защото са българската форма на моралната революция, състояла се в рзавития свят през епохата на Просвещението. Ако не участват в тази революция, ще се обезсмислят десните партии. Моралната революция е най-трудната, най-взискателната, най-радикалната форма на бунт, но именно това е задачата, която трябва да се извърши днес. И то без забавяне, ако искаме да запазим свободата си. Свободното общество или е морално, или въобще не съществува. Именно затова то е така несигурно. 

През март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън казва известната си мисъл: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Крайно време е да го разберат и българските десни политици. Половин век е много време, все пак. 

Българската политическа система е в криза. Трудно е да се каже дали някога след Съединението е била във възход, но сегашната криза е толкова очевидна, че партии и коалиции от партии сериозно обмислят възможността в тях да се членува…без да се членува. Освен индивидуално членство, се обмислят и процедури за групово членство на неправителствени организации, както и „гражданско участие“ (каквото и да означава това) за най-неорганизираните. И макар първите сигнали за подобно „отваряне“ да идват отдясно, сигурен съм, че скоро няма да остане партия, която да не предостави възможност на неизхабени и обществено авторитетни личности да се политизират, без да се партизират.

Процесът е не само естествен – той е много закъснял. Или по-точно – бе изкуствено задържан от партиите, които никак не бяха склонни да делят с „външни хора“ монопола си върху властта.  Не че сега имат по-голямо желание да делят, просто имат по-малка възможност да пречат. Постоянното намаляване на гласуващите предизвиква криза не само на партийното, но и на политическото представителство. Избирателите не могат да чуят политическо послание, което да харесат, защото няма нищо, което да прилича достатъчно на партия, за да им го поднесе.  

Само че това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола. Личностите са в правото си да не се идентифицират идеологически, или да направят погрешен избор – просто такъв е личният им избор. В правото си са и да влязат в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направят нещо”. Нищо, че не знаят точно какво. Или пък че „нещото“ е толкова голямо, че за един управленски мандат за него не може да се направи нищо.

Правенето на каквото и да е, само за да се прави нещо, е политическо действие, което неизбежно се проваля. Част от провала му е помощта, която привържениците на самоцелното – или безцелно – действие, оказат на идеологическите си опоненти, улеснявайки ги да оборят собствените им идеи. Толкова за Юпитер (индивидите).

Волът обаче (т.е., партиите), не могат още дълго да си позволяват да не се идентфицират идеологически . Четвърт век те умишлено не дефинираха своята идеологическа идентичност, отказвайки да отговарят на фундаментални въпроси. А тези въпроси са философски, защото политиката е дял от философията. И преди да има десни и леви „политики“, е имало десни и леви философии. Левите философии налагат колективна представа за добро и правилно, като не признават на човека правото му да греши дори спрямо себе си. Десните признават правото на индивида да ръководи собствената си съдба, като следва своите възгледи, вярвания, нагласи и желания, стига да зачита същите права и на останалите. Лявото е власт, дясното – свобода Лявото са интереси. Дясното – ценности. Дясното е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Политиката е практическо приложение на философията. Тя не може да бъде постигната без идеология. Идеологията е нещо като политически наръчник „Как да се държим в обществото?“ Всеки конкретен порядък в обществените дела е резултат от идеологии.

Обществото винаги е плод на идеологии. Тези идеологии го предшестват във времето. Делата следват думите; действието винаги се предхожда от идеи и реализира онова, което мисленето преди него е планирало.

Следователно идеите имат значение. Днешните идеи са утрешната политика. Затова не трябва да се присъединяваме към партии без философска рамки или с философска рамка, която не приемаме, само за да „направим нещо“. Това нещо обикновено е нищо.

Разбира се, идеите се развиват. Нова идеология сменя старата. Нови хора с ново мислене идват на власт. Как обаче ще упражняват властта, ако нямат идеология? Ако заявим, че вече няма идеологии, твърдим ли, че може да няма и власт? Тогава за какво се борят носителите на идеологията, че вече няма идеологии? Особено когато правят партия?

Един вероятен отговор е: за благоденствието на хората. Но благоденствието е невъзможно без социално сътрудничество, социална организация и социално действие. А това са „идеологически въпроси“. Разбира се, винаги може някоя и друга идеологическа точка да се жертва пред лицето на реален или измислен риск. Най-често наричат този риск „опасност от анархия“ . Почти винаги обаче този риск е преувеличен или направо измислен. Рисковете са само оправдание за безпринципния компромис в името на властта.

Партии, които заявяват, че е настъпил краят на идеологиите, би трябвало да не се интересуват от властта. Би трябвало и да не правят и компромиси, защото са „консенсусни“, тоест, направили са ги предварително. Консенсусът означава да признаеш всяко не-крайно мнение или действие, всеки умерен, за прав.

Често наричат това «демокрация». Може и да е, ако «демокрация» означава забрана на споровете и конфликтите. Защото идеологическите спорове са в основата на общественото развитие. Така е при капитализма, обратното е при комунизма. Днес комунизмът е заменен от политическа коректност, която също не допуска идеологически спорове. Значи политическата коректност е лява.

Ако си «никакъв», си ляв. Между дясната идеология и липсата на идеология има само лява идеология.

Или, както пише американската философка и писателка Айн Ранд: „Ако един човек има смесени убеждения, лошото в него подронва, възпира, сразява и в крайна сметка руши доброто. Какъв е моралния статус на свободна страна, чието правителство нарушава „отвреме-навреме“ правата на гражданите?“

Няма такъв статус, защото такава страна не е свободна. Следователно не е и морална.

През 1917 г. руските селяни викаха: “Земя и свобода!” Но получиха Ленин и Сталин.

През 1933 г. германците искаха жизнено пространство. Но получиха Хитлер.

През 1793 г. французите викаха: “Свобода, равенство, братство!” Получиха Наполеон.

През 1778 г. американците не викаха нищо. Те просто провъзгласиха индивидуалните права и водени от политическите философи – Бащи на нацията им, ги постигнаха. Съградиха Република, която потомците им с доста голям успех ерозираха…

Никоя революция, независимо колко е справедлива, и никое движение, независимо колко е популярно, не са направили добро на човечеството без политическа философия, която да ги води, която да определя посоката и целта им. И обратно – липсата на идеология винаги е спомагала за разпространението на злото. Разбира се, можем да не признаем, че злото е зло. Но тогава ще става все по-рисковано да признаваме, че доброто е добро. И ще се върнем към комунизма.

Някои вече го живяхме. И не ни хареса.