„НЯМА ЛЯВО-НЯМА ДЯСНО“ – НЯМА ПЪРВО МЯСТО

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

Роналд Рейгън: Ние сме народ, който има правителство, а не обратното!

На днешния ден, 6 февруари 1911, е роден президента Роналд Рейгън. По този повод ви предлагам речта му при встъпването му в длъжност на 23 януари 1981 година, 14 дни преди да навърши 70 години.

За някои от нас тук днес това е тържествено и паметно събитие, но в историята на нашия народ то е обичайно. Свидетели сме на обичайното мирно предаване на властта, както е наредено от Конституцията, което става в продължение на почти два века, и много малко от нас се замислят колко всъщност уникален е нашият народ. Тази церемония на всеки четири години, която ние тук приемаме за нормална, в очите на много хора в света е истинско чудо.

Г-н Президент (Джими Картър; бел. прев.), искам нашите съграждани да знаят колко много направихте вие, за да продължим тази традиция. С вашето любезно сътрудничество в процеса на предаване на властта вие показахте на света, който ни наблюдава, че ние сме единен народ, посветил се да запази политическата система, която повече от всяка друга система гарантира индивидуалната свобода, и аз благодаря на вас и на вашите хора за цялата ви помощ в запазването на приемствеността, която е в самата основа на нашата Република.

Нашият народ продължава напред. Съединените щати са изправени пред икономическо бедствие с големи размери. Ние страдаме от най-дългата и най-тежката инфлация в историята на нашия народ. Тя осуетява нашите икономически решения, наказва спестовността, смазва под своята тежест и работещите млади хора, и възрастните, които са с постоянни доходи. Тя заплашва да разори живота на милиони хора от нашия народ.

Неработещите предприятия са изхвърлили своите работници в безработица, бедност и загуба на лично достойнство. Онези, които все още работят, не могат да получат честно заплащане на своя труд поради данъчната система, която наказва успешните начинания и ни пречи да постигнем пълна производителност.

Но колкото и да е тежко данъчното бреме, то не може да настигне държавните разходи. В продължение на десетилетия ние натрупваме дефицит върху дефицит, като залагаме нашето бъдеще и бъдещето на децата си за временното удобство на настоящето. Ако продължим по този път, ще доведем сериозни социални, обществени, политически и икономически трусове.

Всички ние, като отделни хора, можем чрез заеми да живеем по-богато, отколкото действително произвеждаме, но само за ограничен период от време. Тогава защо си мислим, че като народ не сме обвързани от същите ограничения? Трябва да действуваме днес, за да запазим утрешния ден. И не ме разбирайте неправилно: ние ще действаме, започвайки от днес!

Икономическите бедствия, които понасяме, идват върху нас от няколко десетилетия. Те няма да си заминат за дни, седмици или месеци, но ще си заминат. Те ще си заминат, защото ние като американци имаме способността днес, както сме я имали и в миналото, да направим всичко необходимо, за да запазим този последен и най-велик бастион на свободата.

В тази сегашна криза държавата не може да бъде решение на проблема; държавата е проблемът. От време на време ние сме били изкушавани да вярваме, че обществото е станало прекалено сложно, за да бъде управлявано чрез самоуправление, че управлението чрез някаква елитна група превъзхожда управлението за, чрез, и от народа. Е добре, ако никой сред нас не е способен сам да управлява себе си, тогава кой сред нас има способността да управлява други хора? Всички ние заедно, в и извън правителството, трябва да понесем товара. Решенията, които ще търсим, трябва да са справедливи, без да принуждаваме коя да е група да плаща по-висока цена.

Много се говори за групи със специални интереси. Но нашата загриженост трябва да бъде за една група със специални интереси, която от твърде дълго време е пренебрегвана. Тя няма географски граници или етнически и расови разделения, и не се побира в границите на никоя политическа партия. Тя е съставена от мъже и жени, които произвеждат нашата прехрана, патрулират по нашите улици, работят в нашите мини и фабрики, обучават нашите деца, поддържат нашите домове и ни лекуват, когато се разболеем – специалисти, индустриалци, търговци, фирмени служители, таксиметрови шофьори и др. Накратко, те са “Ние, Народът” – породата, наречена “Американци.”

И така, целта на това управление ще бъде здравословна, жизнена, растяща икономика, която дава еднакви възможности за всички американци, без прегради, създадени от предразсъдъци или дискриминация. За да може Америка да заработи отново, трябва всички американци да заработят отново. Краят на инфлацията означава да освободим всички американци от терора на нарастващите разходи за живот. Всички трябва да участвуват в производителното дело на това “ново начало,” и всички трябва да участвуват в богатството на съживената икономика. С идеализма и справедливостта, които са в основата на нашата система и нашата сила, ще можем да имаме силна и преуспяваща Америка, която е в мир със себе си и с целия свят.

Нека, като започваме, да си припомним: ние сме народ, който има правителство – а не обратното. И това ни прави специални сред всички народи на земята. Нашето управление няма друга власт освен онази, която му е дадена от народа. Време е да възпрем и да върнем обратно нарастването на държавата, която очевидно е нараснала отвъд съгласието на управляваните.

Моето намерение е да огранича размера и влиянието на федералното управление и да наложа признаването на разграничението между властта, дадена на федералното правителство, и властта, запазена за щатите и за народа. Всички ние трябва да си припомним, че не федералното правителство е създало щатите; щатите са създали федералното правителство.

И за да няма недоразумение, моето намерение не е да премахна държавата. Моето намерение е да я направя да работи – да работи с нас, а не над нас; да застане до нас, а не да язди на нашия гръб. Правителството може и трябва да създава възможности, не да ги задушава; да насърчава производителността, не да я подтиска.

Ако се запитаме защо в продължение на толкова много години сме постигнали толкова много, преуспели сме повече от всички други народи на земята, отговорът е, че в тази страна ние сме освободили енергията и индивидуалния дух на човека до много по-голяма степен, отколкото всички други в историята. Свободата и достойнството на индивида са били много повече достъпни и защитени тук, отколкото в което да е друго място по земята. Понякога цената за тази свобода е била висока, но ние никога не сме се колебаели да платим тази цена. Не е случайно, че нашите настоящи проблеми съвпадат и са съразмерни на намесата и нахлуването в нашия живот, които произтичат от ненужното и прекомерно нарастване на държавата. Време е да осъзнаем, че ние сме твърде велик народ, за да се ограничаваме до малки мечти. Ние не сме, както някои биха искали да вярваме, обречени на неизбежен упадък. Аз не вярвам в злочестие, което ще ни сполети независимо от това, което правим. Вярвам в злочестие, което ще ни сполети, ако не правим нищо. Затова, с всяка творческа енергия на наше разположение, нека да започнем епоха на национално съживление. Нека да съживим нашата решимост, нашата смелост и нашата сила. И нека да съживим нашата вяра и надежда.

Ние имаме всички права да имаме героични мечти. Онези, които смятат, че живеем във време, в което вече няма герои, просто не знаят къде да гледат. Можете да видите героите всеки ден да влизат и излизат през вратите на нашите фабрики. Други, макар и шепа хора, произвеждат достатъчно храна, за да хранят всички нас и целия свят. Срещате герои на щанда в магазина, и то от двете страни на щанда. Те са предприемачите, които с вяра в себе си и вяра в своите идеи създават нови работни места, ново благосъстояние и възможности. Те са хората и семействата, чиито данъци издържат държавата, и чиито доброволни дарения издържат църквите, благотворителността, културата, изкуството и образованието. Техният патриотизъм е тих, но дълбок. Техните ценности поддържат живота на нашия народ.

Аз използвах думите “те” и “техните,” като говоря за тези герои. Но трябва да кажа “вие” и “вашите,” защото се обръщам към героите, за които говоря – вие, гражданите на тази благословена страна. Вашите мечти, вашите надежди, вашите цели ще бъдат мечтите, надеждите и целите на тази администрация, с Божията помощ.

Ние ще отразяваме съчувствието, което е такава съществена част от вашия характер. Как можем да обичаме страната си без да обичаме нашите съграждани; и като ги обичаме, да им протегнем ръка, когато паднат, да ги лекуваме, когато се разболеят, и да им дадем възможност да издържат сами себе си, за да бъдат равнопоставени наистина, а не само на теория?

Можем ли да решим проблемите, пред които сме изправени? Отговорът е безусловно и категорично “да.” Да перифразирам Уинстън Чърчил, не полагам тази клетва, за да да ръководя разпадането на най-силната икономика в света.

В следващите дни аз ще направя предложения за премахването на препятствията, които забавят нашата икономика и намаляват производителността. Ще бъдат предприети стъпки за възстановяване на равновесието между различните нива на управлението. Напредъкът може да бъде бавен, измерван в сантиметри, не в километри, но напредък ще има. Време е да събудим този индустриален гигант, да върнем държавата в нейните законови граници и да намалим наказателното данъчно бреме. И това ще бъдат нашите приоритети, и по тези принципи няма да има компромис.

В навечерието на нашата борба за независимост един човек, който може би е един от най-великите сред нашите Бащи-Основатели, д-р Джоузеф Уорън, президент на Конгреса на Масачузетс, каза на своите американски съграждани, “Нашата страна е в опасност, но не за да изпадаме в отчаяние . . . От вас зависи бъдещето на Америка. Вие трябва да решите важните въпроси, от които зависи щастието и свободата на милиони все още неродени деца. Действувайте достойно за самите себе си.”

И така, аз вярвам, че ние, днешните американци, сме готови да действуваме достойно, готови сме да направим необходимото, за да осигурим щастие и свобода за себе си, нашите деца и децата на нашите деца. И като обновяваме себе си тук в тази страна, ще ставаме все по-силни в света около нас. Отново ще бъдем пример за свобода и лъч надежда за онези хора, които нямат свобода.

За нашите съседи и съюзници, които споделят нашата свобода, ние ще заздравим историческите връзки и ще ги уверим в нашата подкрепа и твърдо убеждение. Ще отговорим на вярността с вярност. Ще се борим за взаимноизгодни отношения. Няма да използваме нашето приятелство да престъпваме тяхната независимост, защото за нас независимостта не е стока, с която да търгуваме.

За враговете на свободата, онези, които са наши потенциални врагове, ще припомним, че мирът е най-висшият стремеж на американския народ. Ние ще преговаряме за него, ще жертвуваме за него; но няма да се предаваме заради него, сега и завинаги.

Никога не трябва да разбирате неправилно нашето търпение. Нашето нежелание да влизаме в конфликти не трябва да се преценява като нерешителност. Когато е необходимо действие за запазване на нашата национална сигурност, ние ще действуваме. Ще поддържаме достатъчна сила, за да победим в случай на необходимост, като знаем, че така има най-голяма вероятност никога да не се наложи да използваме тази сила.

Преди всичко трябва да осъзнаем, че никой арсенал и никое оръжие в арсеналите не е така страховито, както волята и моралната смелост на свободните хора. Това е оръжие, което нашите противници в съвременния свят нямат. Това е оръжие, което ние като американци имаме. Нека това да се разбира от онези, които практикуват тероризъм и се опитват да ограбят своите съседи!

Казаха ми, че днес се провеждат хиляди молитвени събрания в цялата страна, и съм дълбоко благодарен за това. Ние сме народ под Бога, и аз вярвам, че Бог е определил ние да бъдем свободни. Смятам, че ще бъде уместно и правилно в бъдещите години всеки път, когато новият президент встъпва в длъжност, да бъде обявяван ден за молитва.

Както знаете, за първи път в историята тази церемония се провежда на западния вход на Капитолия. Оттук човек вижда величествен изглед, откриващ особената красота и история на този град. В края на алеята са паметниците на историческите гиганти, на чиито рамене сме стъпили ние.

Право пред мен е паметникът на един паметен човек, Джордж Вашингтон, бащата на нашата страна. Един смирен човек, който с нежелание се издига до своето величие. Той поведе Америка от революционната победа към детството на един народ. На другата страна е мемориалът на Томас Джеферсън. Декларацията за Независимостта пламти с неговото красноречие. А от другата страна на Огледалното езеро са издигнатите колони на Мемориала на Линкълн. Който иска да разбере в своето сърце значението на Америка, ще го открие в живота на Ейбръхам Линкълн.

Отвъд тези паметници на героизма е реката Потомак, и на другия бряг са хълмовете на Националното гробище Арлингтън, с редове от прости бели камъни, носещи кръстове или Давидови звезди. Те са само малка част от цената, която е била платена за нашата свобода.

Всеки един от тези надгробни камъни е паметник на вида герой, за който говорих по-рано. Техният живот е завършил в места, наречени гората Бело, Аргон, Омаха Бийч, Салерно, и от другата страна на света в Гуадалканал, Тарауа, Порк Чоп Хил, водохранилището Чо Сън, и в стотици оризища и джунгли в една страна, наречена Виетнам.

Под един такъв надгробен камък лежи един млад човек, Мартин Трептоу, който напуска своята работа в малка провинциална бръснарница през 1917, за да отиде във Франция със знаменитата дивизия Рейнбоу. Там, на Западния фронт, той е бил убит, докато е пренасял съобщения между батальоните под огъня на тежката артилерия.

Знаем, че до неговото тяло е бил намерен неговият дневник. На един лист, под заглавието “Моята клетва,” той е написал следните думи: “Америка трябва да спечели тази война. Затова аз ще работя, ще спестявам, ще жертвувам, ще търпя, ще се бия решително и ще дам всичко от себе си така, като че ли изходът от войната зависи изцяло от мен.”

Превод: Божидар Маринов

Видеото от инагурационната реч е тук : https://www.youtube.com/watch?v=hpPt7xGx4Xo&feature=related

Етиката на свободния пазар

Когато отивам в супермаркета, виждам същинско изобилие от храна. Толкова съм разглезен, че гледам на това изобилие като даденост. Дори понякога капризнича: „Как тоя скапан магазин няма …еди-какво си” – взависимост от настроението и непосредствената ми нужда. Очаквам да намеря каквото търся в този магазин – по всяко време на годината и денонощието, в каквото искам опаковка и в каквото ми е небоходимо количество. Няма значение, че дори с подробна карта не мога да намеря съседната улица –производителите и търговците са длъжни да намерят мен. И те са го направили, за да спечелят. Без предварителен план и централен планиращ орган. Благодарение на безкрайно сложния спонтанен ред, познат като “свободен пазар.”

Пазарът възниква, защото хората са осъзнали, че е възможно да постигнат повече в сътрудничество с други хора, отколкото сами. Онези, които критикувайки пазара, казват, че хората “са направени за сътрудничество, не за конкуренция,” пропускат да осъзнаят, че пазарът в действителност е сътрудничество. Всъщност пазарът е хора, които се конкурират, за да си сътрудничат по-добре.

Свободният пазар е събирателно понятие за размяната, която непрекъснато се извършва в обществото – доброволната и взаимноизгодна размяна. Когато си купувам вестник от будката за вестници (все по-рядко!), разпространителят и аз разменяме две вещи: аз се разделям с пет лева, а разпространителят се разделя със списанието. Предприемаме размяната, защото всяка страна очаква да спечели от нея. Следващият път ще я повторим размяната (или ще я откажем), защото в близкото минало очакванията ни са се сбъднали (или не са). Търговията, или размяната, се осъществява, защото и двете страни имат полза; ако не очакваха да спечелят, нямаше да се съгласят на размяна.

На свободния пазар икономическата полза от труда на даден човек се определя по един единствен принцип: чрез доброволното съгласие на тези, които желаят да изтъргуват в замяна своя труд или продукти. Това доброволно съгласие представлява признаване на факта, че човек работи, за да поддържа собствения си живот, че трябва да се направлява от собствения си рационален интерес, и че ако иска да търгува с другите, не може да очаква жертви от тяхна страна, т.е. не може да очаква да получи блага, без да предложи съизмерими блага в замяна. Единственият критерий за това какво е съизмеримо, е свободната, доброволна, ненасилствена преценка на участниците в размяната.

В България все още широко битува убеждението, че при търговията едната страна може да извлече полза само за сметка на другата, и че при всяка сделка има победител и победен, „експлоататор” и „експлоатиран”. Желанието да се търгува обаче означава, че и двете страни имат полза от това. Според жаргона на модерната теория на игрите търговията е ситуация на „печеля аз – печелиш ти”; това е игра на „положителна сума”, отколкото „на сума нула” или „на отрицателна сума”.

Много хора приемат, че пазарите са необходими, но смътно чувствуват, че в тях има нещо неморално”. Те се страхуват, че пазарите водят до неравенство, и не харесват „егоистичния интерес”, който се отразява в тях. Вече сме говорили за кретивната сила на човешкото его и за това че именно на него се дължи човешкия прогрес. Казаното за творците важи и за предприемачите – те също са творци. Те са Производители и Създатели – хора с независима мисъл и кураж да преследват мечтите си. Дължим им благодарност за това, че непрекъснато откриват ново знание и раждат нови идеи. Те са постоянни благодетели на човечеството – макар да получават заплащане за идеите и откритията си, това заплащане е нищожно в сравнение с ползата от техните идеи и открития за потребителите. Производителите и Създателите не получават интелектуален бонус, който да добавят към собствения си интелектуален потенциал и да направят още по-голеим открития или да родят още по-новаторски идеи. В същото време Изпълнителят, човекът, който оставен сам на себе си, ще умре от глад в резултат на своята безнадеждна неспособност да твори и създава, получава наготово всичко от техните мозъци. Такова е естеството на “конкуренцията” между интелектуално силните и интелектуално слабите. Такъв е моделът на “експлоатация”, за който предприемачите са непрекъсанто ругани.

Противниците на пазара обаче твърдят, че свободният пазар е “нечестен” както за обикновения човек, така и за гения. Те често питат: “ Защо Азис трябва да изкарва повече пари от Айнщайн“? Отговорът е прост: ако много хора откриват полза в музиката на Азис, те имат пълното право да харчат парите си за удоволствието да го гледат или слушат. Богатството на Азис не е иззето от тези, които не ги интересува неговата музика (аз съм един от тях), нито от Айнщайн. В едно свободно общество никой не препречва пътя на Айнщайн и не го лишава от подкрепа на съответното интелектуално ниво – или поне не би трябвало да го прави.

Пазарите често биват наричани “жестоки” и “безскрупулни.” Това е дълбоко невярно. Свободният пазар позволява на всички да постигат своите цели, използвайки собствените си умения. Пазарът изисква най-доброто от всеки и подобаващо то възмездява. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой.

Наистина всяка година десетки хиляди фирми успяват, а други десетки, може би стотици хиляди, излизат от бизнеса. Това е “съзидателното разрушение” на пазара. Колкото и жестока да изглежда присъдата на потребителите за някой, който губи работно място или инвестиция, пазарът работи на принципа на равенството. На свободния пазар никоя фирма не получава специални привилегии от държавата и трябва постоянно да задоволява потребителите, за да остане в бизнеса.

Това не се учи в държавните училища. В държавните училища се славослови правителството. Там се преподава, че правителството реформира като Робин Худ, героят на английската балада, който взема от богатите и дава на бедните. Обаче привържениците на свободния пазар знаят, че единствено властимащите имат полза от действията на правителството. Овластеният елит поддържа вечен мита за Робин Худ, за да спечели мълчаливото съгласие на народа за собствената си официална кражба. В края на краищата в легендата за Робин Худ престъпниците са принц Джон и шерифа на Нотингам – властимащи лица, които употребяват силата на правителството, за да крадат както от богатите (като Робин от Локсли), така и от бедните, за да дадат на себе си.

Защо хората продължават да приемат това състояние на нещата, при което правителството е един институционализиран крадец? При това крадецът е по-благороден от политика когато ти вземе парите, си отива и те оставя на мира. Когато политикът ти взима парите, той остава наоколо, за да контролира живота ти и дори да те убеждава, че този контрол трябва да те прави щастлив.

Джордж Вашингтон някога е казал: “Правителството не е разум, то не е красноречие. Правителството е сила”. Употребата на сила обаче не е по-етично средство за постигане на нашите социални цели, отколкото за постигане на нашите лични цели. Употребата на сила, с изключение на случаите на самоотбрана, приема, че целта оправдава средствата.

Поддръжниците на свободния пазар допускат обратното – че етичното решаване на проблемите е и най-практичното, и най-хуманното. Стремежът на хората да си сътрудничат и да подобряват собствения си живот, животът на семействата си и на съседите си, е естествен. Личните възнаграждения и наказания за успех и провал на пазара са трудният, но ефикасен път към по-голямо знание, мъдрост и благоденствие. Без правителствена принуда хората ще са по-мотивирани да произвеждат богатство и да го разпределят според собствените си ценности – включително ценностите на щедрост и състрадание.
Свобода, конкуренция, нововъведения и отговорност – всички са част от невероятно сложна пазарна формула за постигане на всичко, което хората в едно общество ценят. Намирането на доброволни решения на обществените проблеми е по-трудно от правенето на закони – но резултатите са много по-трайни и много по-задоволяващи.

Мнозинството българи все още не разбират това. И въпреки всичко в битката на идеи, която е основа на развитието на всяко общество, в борбата между насилие и свобода, насилието няма шанс.