Етикет: Продължаваме промяната

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

Странна политическа шизофрения тресе от месец политическият ни елит. Със сигурност той е боледувал и преди, но сега заболяването на здравия му разум е особено видимо. Състои се в противоречието между рационални аргументи при вземането на решения, и ирационални очаквания за изпълнението им.

Дилемата е: предсрочни избори или технократско правителство. Тя терзае две от партиите в доскоро управляващата коалиция – Продължаваме промяната и Демократична България. Промяната иска избори, ДБ – ново правителство в рамките на този парламент.

И двете решения на политическата криза имат своите аргументи, да ги наречем предпоставки. Парадоксът е, че от сходни предпоставки се стига до противоположни решения, при това с надеждата, че те ще доведат до еднакъв резултат.

Това е логическо, философско, политическо и каквото друго искате противоречие. А в природата в противоречия не съществуват. Природата е една безкрайна и вечна хармония. Затова ако решите, че сте се натъкнали на противоречие, проверете предпоставките си, и ще откриете, че една от тях е погрешна.

Погрешната предпоставка в първото решение – предсрочни парламентарни избори през есента, е очакването на Продължаваме промяната, че след два месеца ще вземе толкова гласове в повече отпреди девет месеца, че ще съумее да състави ако не самостоятелно, то поне категорично доминирано от нея коалиционно правителство. Без Има такъв народ, а в идеалния случай – и без БСП.

Ще ги разочаровам – за девет месеца толкова много нови гласовоподаватели не се раждат, и толкова много стари не се преразпределят. В идеалния за ПП вариант те би трябвало да имат 90 плюс мандата, а Демократична България – 30 плюс. При положение, че според досегашните заявки, партиите се явят самостоятелно на изборите, и направят следизборна управленска коалиция.

Това е възможно само в един идеален свят, в който теоретичните математически модели, маскирани като „социологически“ проучвания, работят безотказно като природните закони. Или в един измислен свят, където тези закони не действат. Не живеем в нито един от тези два свята.

67-те народни представители на Промяната могат да станат 100, а 16-те на Демократична България – 32, само ако ги няма „Борисов, Пеевски, Трифонов и Митрофанова“, както правилно идентифицира силите, свалили правителството му, Кирил Петков. Но не знам дали си дава сметка, че това са само агентурни псевдоними на комунистическата номенклатура и нейните тайни служби, които превърнаха България в своя псевдокапиталистическа бащиния. Чрез десетилетни колосални кражби те натрупаха практически неограничен ресурс. Да, именно те свалиха Петков и колкото пъти да дойде на власт, толкова пъти ще се опитва да го свалят. А преди това ще му пречат да спечели властта с лъжи и интриги и с (по)мощта на партиите си, с медиите си, със социолозите и политолозите си, с платените тролове в интерент и безплатните полезни идиоти в села и малки градове, с руските шпиони в службите и държавната администрация…

Комунистическите ченгета са дяволски изчадия. Те са сили на мрака, и да искат, не могат да направят нищо светло. И като дявола никога не се предават. Губят битки, но продължават войната. Справка – Путин и кариерата му след 1989-та. Душманите на Промяната са „хората на Путин“ в България. И все още я владеят. България може да бъде променена само ако скъса пъпната връв с Русия. Това може да направи единствено идеологически мотивирана партия/партии с абсолютно мнозинство в парламента и силна обществена подкрепа. Сама Продължаваме промяната не разполага с нито едно от двете. С помощта на Демократична България (може би) ще разполага. „Продължаваме промяната на Демократична България“ би било подходящо име за ПРЕДИЗБОРНА коалиция между двете партии.

Погрешната предпоставка във второто решение – технократско правителство с мандата на Демократична България, изпълянващо програмата на проектокабинета Василев и с премиер Никола Минчев.

Самата формула „технократско правителство с премиер политик“, е вътрешно противоречива. Няма как министрите да са „технократи“, а премиерът им – бивш председател на Парламента! Дори лидерите на Продължаваме промяната да са технократи по произход, с влизането си в политиката те станаха политици. Ще станат отново технократи, ако излязат от нея. Дотогава и начинът им на мислене, и действията им, ще са политически. Това важи и за технократите, които биха влезли в правителството. С това те автоматично ще изгубят не само технократския си статус, но и възможноста да мислят като технократи.

Сега да предположим, че технократското правителство ще има технократ за премиер. Някой дежурен професор, има ги в изобилие. Такъв тип правителство предполага неполитическа програма с ограничени цели. Проектопрограмата на несъстоялия се кабинет Василев не може да бъде изпълнявана от технократски кабинет. Освен че компресира в 6 месеца цял четиригодишен мандат, тази програма си постави суперполитически цели като енергийна независимост, съдебна реформа и борба с корупцията. Как си представяте такива цели да бъдат постигнати от технократски кабинет? При това поддържан от политици, поне половината от които активно ще пречат на осъществяването им?

А ако кабинетът ще е технократски, и ще му се поставят неполитически цели, защо да го назначават политици? По-добре това да направи президентът. Всъщност „технократско правителство“ в България е синоним на служебно правителство. В Италия, най-често давана за пример на успешни технократски правителства, служебни кабинети няма. Мен ако питате, не трябва да има и в България, но това е тема на друг анализ.

И така, истинската дилема пред Продължаваме промяната и Демократична България, е: политически кабинет с мандата на Демократична България, но с премиер от Продължаваме промяната, или предсрочни избори, на които двете партии се явяват в предизборна коалиция и ги печелят с абсолютно мнозинство.

Всичко друго налива вода в мелницата на силите на мрака. И пречи на всякава промяна и демократизация.