АЙДЕ ТОЯ ПЪТ ДА НЕ ЧУВАМЕ „ГЛАСА НА НАРОДА“!

Звънки удари на сърп и чук се носят откъм парламента. „Възраждане“ кове референдум срещу въвеждането на еврото от 1 януари 2024. За да „предотврати национално предателство“!

Няма да коментирам смисъла и ползата от влизането ни в еврозоната, нито времето, когато това трябва да стане (защото с присъединяването си към ЕС сме се съгласили, че ВСЕ НЯКОГА ще приемем единната европейска валута). Ще кажа няколко думи за референдумите като такива, защото левите почнаха прекалено често да спекулират с тях като символ на неосъщественото народовластие. Толкова често, че направо „референдумизираха“ социалистическия идеал. Което само добави нова щипка лицемерие към старата лудост.

Референдумите в България отколе са начин да се стори социализъм. До 10 ноември 1989 е имало само три – на 19 ноември 1922 г., на 8 септември 1946 г., и на 16 май 1971 г. На първия национален референдум, свикан от земеделското правителство, са осъдени т. нар. „виновници за националните катастрофи”. На втория, свикан от отечественофронтовското правителство, Царство България е провъзгласено за Народна Република България. На третия, свикан от комунистическото правителство, е приета Втората републиканска конституция (1971-1991 г.), по-известна като Живковската конституция.

На този фон изключването от обхвата на действащия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление на „въпросите за допълнение и изменение на Конституцията, въпроси от компетенциите на Великото народно събрание, въпроси на държавния бюджет и данъчното облагане”, е направо политическа мъдрост.

Макар че и с разрешените за референдум въпроси имаме печален опит. Между 2013 и 2016 г. проведохме три „всенародни допитвания“. За улеснение ще ги наричам по имената на инициаторите им : БСП-референдум (2013, за Белене, провален поради ниско участие), президентски референдум (2015, за електронно гласуване,  иницииран от Росен Плевнелиев и спечелен, но електронно гласуване все още няма) , шоу-референдум (2016, иницииран от Слави Трифонов, с 6 въпроса, които или бяха обявени за конституционно несъобразни, или обезсмислени с последващи законови актове). Седми за еврото, осми за излизане от ЕС и девети за излизане от НАТО не ни трябват!

Но ни трябва политическа, а в случая – и логическа култура. За специализирани, свързани с експертна оценка неща, каквото е влизането или излизането в международни съюзи, не се питат лаици. Още по-малко се питат манипулативно, както стана през 2013 на „ядрения референдум“, организиран по инициатива на БСП. Социалистите събраха над 770 000 подписа с въпроса: „За“ или „против“ строежа на АЕЦ „Белене“? Впоследствие обаче ГЕРБ редактира въпроса на: „Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждането на нова ядрена електроцентрала?“ След като първоначално бяха „за“, в последния момент привържениците на Борисов не гласуваха или гласуваха с „не“. Референдумът се провали.

Така ще стане и с еврото, ако Копейкин събере 48 подписа на депутати или поне 200 000 подписа на простосмъртни, за да разгледа Народното събрание предложението за референдум. Срокът е 3 месеца, през което време лидерът на „Възраждане“ ще се „конвъртне“ поне 90 пъти. Но ще си направи брутален политически пиар както със зелените сертификати и оръжието за Украйна, и бадева ще качи още някой процент.

Управляващата коалиция не трябва да допуска референдум за еврото не само защото такъв по закон не може да бъде проведен според чл.9, ал 4 на Закона: „Референдум по въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, може да се произвежда преди тяхната ратификация“. Не трябва да допуска, защото „пряката демокрация“ може лесно да бъде „продадена“ на бедни и лошо управлявани страни като България. „Пряката демокрация“ по български няма нищо общо с демокрацията. А няма, защото е вдъхновявана от „нелибералната демокрация“ на Путин. Политинженерите на Кремъл от години маскират марксизма като консерватизъм. Затова дирижираните и финансирани от тях български партии не искат политически плурализъм, върховенство на закона, спазване на основните човешки права и свободи, разделение на властите и развито гражданско общество, каквито са елементите на пряката демокрация в цивилизования свят. Искат „контролирана демокрация“, в която парламентът служи като гумен печат на батюшката-цар. Е, и покривът на парламента върши някаква работа. На него по стар български обичай побиваме знамето. „По заповед на щуката“, т.е. на Путин, то ще бъде „неоконсервативно“.

И леко опърпано. Консервативният политинженерен байряк първо го вя ГЕРБ, после БСП, после обединените и разединени патриоти, сега в редичката клефуцат Възраждане и Български възход. Всички искат европейските пари, които се задават. Но не искат законите, по които те се правят. Още по-малко са петимни за идеите, които стоят в основата на законите.

Така че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. И референдумите са начин да се доберат до тях.

СТУДЕНАТА ПРОЛЕТ НА 1953-та

От три години времето върви назад. Бутат го в тази посока двете комунистически империи Китай и Русия. В края на 2019 с ковид-кризата Китай се опита да ни върне в 1984-та, и постигна плашещи успехи. Путин обаче завидя и надцака пандемията с война. Русия нападна Украйна. 2022-ра заприлича на 1953-та.

За по-младите – 1953-та е зората на Студената война, която очевидно не завърши през 1989-та. И по-точно – онзи неин етап, до който според мен максимално се доближихме през последните 2 месеца. Информационната война. Тя е основно средство на световната политика през цялата история на човечеството, доминиращ начин за постигане на духовна, политическа, финансова и икономическа власт в света. За краткост я наричаме пропаганда.

САЩ и Западът по принцип трудно стигат до идеята, че съветската/руската пропаганда трябва да се неутралиризира. Минаха 8 години след края на Втората световна война, преди Щатите да се решат „да съборят Кремъл“ не само с „куршуми“, за които не пестят пари (САЩ изхарчват 1 трилион долара за ядрени ракети от началото на Корейската война през 1950 до изпращането на войски във Виетнам през 1965), но и с думи. През 1953 се създаде Националния комитет за Свободна Европа – проект на Джон Кенън („дългата телеграма“), основан от Алън Дълес и до 70-те години на 20 век – финансиран от ЦРУ. Пропагандата на Радио „Свободна Европа“ (за Източния блок), и Радио „Свобода“ (за СССР) в комплект със „Звездните войни“ срути комунизма.

Време е Западът да вземе превес в хибридната война, както е новото име на информационната/политическата/идеологическа война от времето на комунизма. Русия все още доминира в нея заради разпиляното противодействие на Запада. Това трябва бързо да се промени.

Изискват се единни и и динамични усилия, за да се завладеят сърцата и умовете на хората, и най-вече на младите. Те са без достатъчно жизнен опит, но с искрен стремеж към свобода и справедливост. Този естествен стремеж ги води до странни заключения. Например, че мнозинството руснаци одобряват лидера си, защото той споделя техните принципи и защитава техните интереси, а не заради тоталната пропаганда на режима и силовата разправа с всеки потенциален конкурент. Или че американският протекционизъм и икономически егоцентризъм са гибелни за света, но руският авторитаризъм не е нищо повече от народписхология. И т.н.

Руската хибридна пропаганда в момента се концентрира най-вече върху безкритичния и безусловен пацифизъм на младите. Естествено, по-голямата част от хората не искат да воюват. Но има една малка част лоши хора, които искат. Затова войните никога не спират. И когато лошите хора решат да воюват, „аксиомата за ненасилие“ не работи. Едностранният пацифизъм се превръща в покана за агресия. Да, трябва да се забрани използването на въоръжена сила при разрешаването на спорове между личности и нации. Да, войната трябва да бъде поставена извън закона в името на човечеството. А режимите, които предизвикват войните? А правителствата, които употребяват насилие върху собствените си граждани? Те не трябва ли да бъдат поставени извън закона? Не можеш да се противопоставяш на употребата на сила срещу въоръжени противници, и да я одобряваш срещу невъоръжени. Или поне не трябва. Иначе влизаш в хибридните сценарии.

Що се отнася до врага, той трябва да бъде опознат, да му се влезе в главата и да се промени начина, по който вижда света. Нямам предвид Путин и руското политическо ръководство. Първо – те са непоправими, второ – нямат път назад. Това важи и за българските рубладжийски партии и хибридни медии, чиято вече неприкрита цел е изваждането на България от НАТО и ЕС и повторното й превръщане в най-близък руски сателит. Имам предвид обикновените руснаци и онази според мен преувеличена част заблудени и индоктринирани българи, които харесват Русия и Путин. С тях трябва систематично и методично да се работи по начина, по който работеше западната контрапропаганда по време на Студената война.

Целта й в Русия ще е да се подхрани съпротивата срещу путиновия режим. Тази съпротива от своя страна трябва да убеди Запада, че любовта към Свободата у повечето руснаци е по-силна от заслепението и подчинението пред Путин. 75- процентната подкрепа, която сега оказват руснаците на полуделия кагебист в Кремъл, не вдъхновява особено света да помага за свалянето му.

Но доколко реална е тази подкрепа? Обикновените руснаци са подложени на комбинация от наистина безумна денонощна гьоблесова пропаганда, затваряне на независими медии и репресии срещу свободомислещи журналисти. Колко честно би отговорил един човек на въпрос „Подкрепяте ли войната в Украйна?“, след като и самият въпрос, и отрицателният му отговор могатт да му донесат 15 години затвор?

Разбира се, освен за смелост, става дума и за пари. Путин харчи повече от 110 милиарда рубли годишно за пропаганда само от бюджета, без да броим олигарсите. Колко харчи Западът и България?

На фона на Русия сумите клонят към нула. Пропагандната пестеливост е функция на западното мислене, че свободата и демокрацията се рекламират сами. Щеше да е вярно, ако я нямаше Русия, нямаше го Путин и нямаше война. Сега обаче тази пестеливост трябва да се преосмисли, особено на фона на милиардите, които цивилизованият свят дава на Украйна, за да срази източните варвари. Стотици пъти по-малко средства са нужни, за да бъде сразени най-силните дивизии на Путин – пропагандните.

Има кой да направи това в Русия. Онзи ден Навални писа във Фейсбук: „Имаме нужда от реклама. Много реклама. Огромната национална антивоенна кампания ще започне с рекламна кампания. 200 милиона импресии на ден, за да стигнат до всеки руски интернет потребител два пъти дневно. Истории, публикации, споделяния. В цяла Русия, в градове и села. Във всеки таблет и всеки телефон“. И призова Джо Байдън, Държавния департамент, Борис Джонсън, Европейската комисия, Жозеп Борел, Урсула фон дер Лайен, Марк Зукърбърг, Сундар Пичай, спешно да намерят решение за смазване на пропагандата на Путин, използвайки възможностите за реклама в социалните медии.

Това е рецептата. Има кой да я осъществи и в България. Но политическият ни елит трябва да осъзнае колко е важно да се спечелят умовете и сърцата на хората, и най-вече на младите. Не по.малко важно е да се задържат. Купването на медии и политическото инженерство не излизат по-евтино.

Разбира се, много от вярващите в пропагандата на Кремъл – в Русия и извън нея – искат да бъдат лъгани. От тях не може да се очаква да направят дори минимално усилие да чуят алтернативно мнение. Не само от мързел, но и от страх. Истината боли. Но борците за истината би трябвало още повече да се стимулират от това.

И понеже започнах с исторически паралели – Западът постига пропагандно предимство пред Съветите, което те никога не наваксват, след среднощната реч на Хрушчов пред делегатите на ХХ конгрес на КПСС на 25 февруари 1956. Четири часа Хрушчов развенчава култа към личността на Сталин. ЦРУ се сдобива с тази реч чрез израелската служба за вътрешна сигурност Шин Бет. На 4 юни 1956 Ню Йорк Таймс я публикува цялата – 26 000 думи. Политическата ос на света се измества.

Нещо подобно ще се случи и след смъртта на Путин. Сигурен съм в това.





Империите си говорят. Понякога дори си намигат

Много по-добре е лидерите на две империи да си говорят, отколкото да воюват. Диалогът помежду им връща здравия разум в света. И създава хармония.

Не прочетох и няма да прочета такъв коментар в световните медии за вчерашната среща Тръмп-Путин в Хелзинки (в българските съвсем – те просто преписват най-левичарските коментари). Тя всъщност протече без изненади. Американският президент зададе миролюбивия тон, заявявайки преди срещата, че гледа на руския си колега Владимир Путин като на „конкурент“, а не като на „враг“. В туит преди началото ѝ Тръмп дори осъди „годините на безразсъдство и глупост от страна на САЩ“ (но имаше предвид двата мандата на Обама), и „сегашния лов на вещици“ (но имаше предвид разследването на ФБР за намеса на Русия в изборите за президент преди две години)

В Хелзинки американският президент отиде и по-далеч, като нарече руския „съперник в добрия смисъл на думата“. И (може би) му намигна. Двамата обсъдиха намесата на Москва в президентските избори в САЩ, но не не преразпределиха зоните си на влияние. Не прекроиха света. Тръмп не подкопа трансатлантическото единство относно Украйна или общата европейска сигурност, нито показа, че иска да бъде троянският кон на Русия в НАТО. Остана твърд по отношение на Крим. Въпреки това коментарите бяха, че разбива съюзите си с демокрациите, докато се сприятелява с диктатори. И всичко това само заради повтореното за пореден път от Тръмп убеждение, че Русия не се е намесвала в изборите в САЩ, в което политическите му опоненти виждат предателство или знак за слабост. Вероятно и заради малката пауза между срещата на НАТО в Брюксел и тази в Хелзинки, където Тръмп се държа по коренно различен начин.

 Тръмп се държа различно с Меркел, Макрон и Мей, защото говореше за различни неща. И с различни хора – и от него, и от Путин. САЩ и ЕС, да не говорим САЩ и Великобритания, имат общи интереси от десетилетия и столетия, които трябва да бъдат урегулирани, за да останат общи. Европейските лидери, въпреки репченето си преди срещата в Брюксел, много добре разбират, че трябва или сами да се пазят, или да плащат адекватна цена за сигурността си на този, който я осигурява. Проблемът им е, че още не са измислили как да обяснят на обществата си, 60 години глезени от социалната държава, че няма безплатни обеди. Ще им се наложи обаче скоро да го направят, ако искат не само те като политици, но и ЕС като глобална общност, да продължат да съществуват.

Тръмп „не искал и не можел да се изправи срещу Путин“, и даже му „влязъл в сценария“, като не поставил остро въпроса за 12-те офицери от ГРУ, осъществили „конспирацията срещу САЩ“ преди президентските избори през 2016. Да припомня, че става дума за хакнатия мейл на ръководителя на предизборната кампания на Хилари Клинтън – Джон Подеста, чрез който руските кибершпиони постепенно проникнаха в сървърите на ръководството на Демократическата партия и източиха от 33 компютъра много мръсни тайни на демократите, публикувани от Уикилийкс преди Демократическата конвенция през юли 2016. Именно това демократите наричат „намеса на Русия в полза на Тръмп“. През май 2017 г. Хилари каза: „Бях поела към победата, докато писмото на Джим Коми от 28 октомври (шефът на ФБР, който възобнови точно преди изборния ден отделното разследване на личния ѝ (!!!) сървър, който е ползвала докато е била държавен секретар),и руският Уикилийкс не породиха съмнения в главите на хората, които бяха склонни да ме подкрепят, и те в крайна сметка се уплашиха“.

Американските и европейски левичари втора година призовават Тръмп да признае, че лично стои зад този високотехнологичен Уотъргейт, или поне че е знаел, че се готви в негова полза, въпреки че ЦРУ и ФБР не можаха да докажат това. Сега външно- и вътрешнопартийни опоненти обвиняват Тръмп в предателство, защото не е направил това признание пред човека, когото обвиняват, че го е организирал. „Момчета, вие сериозно ли“, както се казва в един популярен заешки виц?

Тръмп се държа много логично, макар и егоцентрично, с Путин. Но по-важното е, че се държа американоцентрично. Опонентите му обявиха това държание за „ударно преформатиране на света от Тръмп и стоящите зад него национални консервативни сили “. Да приемем, че е така. Какъв е сегашният свят обаче? И каква е заслугата да бъде такъв на ултралибералните американски демократи? Не се ли нуждае наистина от „преформатиране“, и то „ударно“?

Нуждае се, и още как. Тръмп се бори срещу „дълбоката държава“ – предполагаема сенчеста мрежа от могъщи и дълбоко вкоренени глобални политически, военни и чиновнически интереси, която манипулира световната икономика. Тази „дълбока държава“ яростно му се съпротивлява и дори заговорничи срещу него, защото не ѝ позволява да дърпа задкулисно конците на американската и световна политика. Но тя е по-скоро административна, отколкото конспиративна – едно твърде голямо федерално правителство с тежки регулации, което повече пречи на гражданите, отколкото им помага. Действията ѝ носят ползи единствено на транснационалния капитал за сметка на интересите на националната държава. Ляволибералите наричат това схващане „изолационизъм“ и яростно го заклеймяват. Десните правят същото с глобализма. Кои са по-прави?

Зависи от съдържанието, което всеки влага в тези две понятия. Нито един защитник на свободата не може да бъде против либералната демокрация, която признава и защитава правото на живот, свобода и собственост на всеки инидивид. Глобализацията обаче е нещо доста по-голямо и доста по-различно от либералната демокрация. Тя стъпва върху идеята, че свободната търговия предотвратява автоматично всички войни, и се базира на конкретни институции и съюзи: Обединените нации, Международният валутен фонд, Международният съд, НАТО, ЕС. Тръмп не е виновен, че идеята се оказа невярна, а споменатите институции и съюзи отдавна не работят, както са замислени. Путин, поне отчасти, е. Какво обаче ще спечели един американски президент, ако винаги, когато види руския, му казва: „Ти си лош!“ ? Много по-добре е да му пречи да прави лошите неща, когато може. Тръмп прави това. Не винаги, защото на злото не винаги може да се попречи. И защото в крайна сметка то обикновено е за добро.

В атаките на Тръмп и Путин срещу сегашното статукво в света действително може да има някакъв общ интерес. Но той е единствено тактически. Русия иска да унищожи или поне обезсмисли глобализацията, защото смята, че е насочена срещу нея. Тръмп иска да я върне към класическите ѝ корени, завещани от Бащите-основатели. Стратегическите цели на двамата са коренно различни, затова не може да има стратегически съюз между тях. Само който не може или не иска да разбере това, може да нарича Тръмп „предател на каузата на Свободата у дома и по света“. (Аз лично чакам Тръмп скоро да извърти ефектен номер на Путин, от който втория дълго няма да може да се освести).

Що се отнася до т. нар. „изолационизъм“, към който Тръмп тласкал САЩ, съдържанието му е доста сходно с това, което ние влагаме в понятието „национализъм“. Тоест, дефинитивно лошо. А всъщност изолационизмът на Тръмп е патриотизъм. Само че американски. Който не поставя интересите на останалия свят над националните интереси на Америка, или дори ги игнорира, ако им противоречат.

Какво е от национален интерес за Америка, нека оставим на американците да уточнят. А президентът, който са си избрали, да го защитава пред света.

Ако не харесват как го прави, на следващите избори ще го сменят.


„Всичко в държавата, нищо против държавата, нищо извън държавата“

Това е основен фашистки девиз. Цитирам го, защото мисля, че вървим натам.

В „Битката за България“ писах, че настъпващият „нов консерватизъм“ заплашва свободата, и няма да се поколебае да ограничи и дори отмени индивидуалните ни права. Това неизбежно се случва при управления като сегашното. В същността си те са протофашистки.

За фашизма има много дефиниции: и „масово движение», и „революция на дребната буржоазия“, и „отчаяна борба на средните слоеве за самосъхранение“, и „дясна революция“, и „превантивна контрареволюция“, дори „идеологическа шизофрения на нацията“ и „епилептичен припадък на цял един народ“. Ето как го описва самият Мусолини: „Фашизмът се противопоставя на класическия либерализъм, който възникна като реакция на абсолютизма и изчерпа своята историческа функция, когато държавата стана израз на съзнанието и волята на народа. Либерализмът отрича държавата в името на индивида; фашизмът утвърждава наново правата на Държавата като изразяваща истинската същност на индивида.”

Най-добре обаче да се вгледаме в Русия, защото ще копираме нейния модел. Политическата система на Путин се нарича евфемистично „нелиберална демокрация“ или „авторитаризъм“, но е чист протофашизъм. Може би по-мек от варианта на Мусолини, но със сходна структура на икономиката; със същото и по-голямо идеализиране на държавата като източник на морален авторитет; с не по-малко агресивна външна политика. И най-важното – с огромна пропагандна машина. Най-великото протофашистко постижение на Путин.

Новият български консерватизъм няма идеология, а фашизмът е идеология. Тоест, не са едно и също нещо. Преди да стигне до фашизма, новият български консерватизъм ще мине през етатизма. Етатизмът е квази-идеологията, с помощта на която човек може да управлява без идеологически ангажименти. Стар е колкото света – води началото си от пещерните хора, които не са разбирали от нищо друго освен от груба сила. Съществувал е и преди да има държава, защото винаги е съществувал колектив. Колективизъм е другото име на етатизма. Затова и мнозинството хора, които нямат идеология, прегръщат етатизма.

Това ги превръща в безпомощна тълпа, чиято психология управляващите добре познават. Познават и желанията ѝ, блестящо описани през 1895 от френския социолог Густав льо Бон: „Днешните изисквания на тълпите стават все по-ясни и стремежът им е да разрушават открай докрай обществото такова, каквото е, за да го доведат до онзи примитивен комунизъм, който е бил нормалното състояние на всички човешки групи преди зората на цивилизацията. Съкращаване на работното време, експроприация на мините, жп линиите, заводите и земята, поравно разпределение на продуктите, премахване на висшите класи в полза на народните класи и т.н. Такива са техните искания“.

Етатизмът е въпросният „примитивен комунизъм“. Теоретично погледнато, фашизмът е негов по-висш стадий – както комунизма на социализма. Следователно фашизмът е стратегически проект, който може и да не бъде осъществен, ако успешно му се попречи. Но етатизмът е налице и засега върши чудесна работа. Особено със заявката си да ускори икономическия растеж като основа за обществен просперитет. Разбира се, чрез държавата и в полза на държавата.

И тук челният пример е руски: националното богатство на Русия е почти концентрирано в държавните банки, Лукойл и Газпром се наричат „национално богатство“, създават се нови „държавни корпорации“, независимо, че делът на държавата в икономиката вече е повече от 60%. А социалната държава, която „консерваторите“ с изискан цинизъм наричат „идеална“, е обща крайна цел на всички политици. Следователно след етатизма ни чака фашизъм.

Затова казвам, че съвременните български етатисти са протофашисти. И без да са Мусолини или Путин, силно централизират властта и съсредоточават контрола над всички видове дейност в ръцете си. Потъпкват всяка критика срещу тях. Смазват всяка неконтролирана опозиция. И са разпределени във всички партии.

Изход има, но не е бърз и лесен. В България максимално бързо трябва да бъде създадена автентична, не-етатистка дясна партия, която да се закълне в капитализма и свободата. Сега идеите за икономическа и политическа свобода трудно излизат извън тесния кръг на шепа интелектуалци и просветени бизнесмени, които се познават лично. Този кръг трябва да се разширява и в двете посоки. Все повече интелектуалци трябва да прегръщат идеите на свободното общество, защото те движат съвременния свят. Въпрос на време е това да повлияе върху политиката. Все по-голяма част от онзи милион и половина българи, които се занимават с частен бизнес, трябва да заживеят както намерят за добре, зачитайки същите права на другите. Това ще промени и икономиката.Чрез икономическата свобода ще бъде постигната политическа свобода.

Нищо по-малко няма да ни спаси от пълзящата фашизация на България.

Битката за България – 3 част

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите Размишления Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие.

Христос казва: И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Битката за България – 2 част

Първата част на анализа можете да прочетете тук.

Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ не е точно такъв. (Същото важи и за останалите партии в парламента, но сега говоря за управляващата). Очевидно се налага да се компенсира. Сещам се за няколко причини.

Най-важната е, че макар да е спечелила от създаването си насам 8 от 9-те избора, в които е участвала, партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г., през 2017 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загубила е една трета от избирателите си. Ако сравним спечелените от Плевнелиев президентски избори през 2011 със загубените от Цецка Цачева през 2016, „тотала“ е минус 441 хиляди гласа – тоест, една четвърт по-малко. Засега няма изгледи, че тенденцията ще се подобри в полза на ГЕРБ на двата избора през 2019.

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите, те са политически лица). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своеобразна „политическа есхатология”. (Това го писа в зората на ГЕРБ бардът Антон Тодоров, много ми хареса и го запомних). Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. Онзи ден кабинетът официално размрази Белене. Батюшката на всяка цена трябва да бъде умилостивен…

 „Консерватизирането“ на българската политика по руски модел е част от умилостивяването. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“. Да повторя – в руско-българския му вариант няма грам идеология, но нека за момент да повярваме на политтехнолозите, че е вярно точно обратното. Какво виждаме тогава?

„Руски консерватизъм“ е идеологията на „Единна Русия“ от десетина години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер през последните пет. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от Запад.

Как изглежда българската версия? През 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Ето как го разбира изпълнителният директор на Института за дясна политика Георги Харизанов в  коментар за Клуб Зет от април 2017: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“

(Само в скоби да отбележа, че през юни 2016, по време на тридневната  конференция в София на тема „Завой надясно“, организирана от Николай Бареков – български евродепутат от групата на Европейските консерватори и реформисти, Бареков открои петте основни различия на консерватизма спрямо либерализма така: „Първо, той се основава на семейните и националните ценности, второ – на прагматизма, трето – на социалната политика, четвърто – приоритети във външната политика, и пето – патриотизъм“. Да виждате прилики?) 

ИДП обаче не е само идеологически тинк-танк на ГЕРБ. Той е негова „банка кадри“. Председателите му правят завидна кариера в „успялата държава“ – министър, заместник-министър, депутат, изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, изпълнителен директор на телевизия… Цената ѝ обаче едва ли е само „идеологическо конвъртване“, което принципно не е голям проблем: и Чърчил, и Рейгън, и Тръмп, преди да станат консерватори, са били либерали. През 70-те години на ХХ век Рейгън даже се самоопределяше като либертарианец. Но който иска много, плаща много.

Накратко, ИДП рекрутира млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привлича млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с   открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета, тримесечника    Conservaive Quarterly. По икономическа приобщава млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество. Използват се принципно верните им теоретични критики към бюрократизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. Напоследък се спекулира и с неефективността на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Все спорни тези, но да кажем, че критиците на ЕС и САЩ от БЛО са прави. Само дето заради скромен житейски опит не осъзнават, че алтернативата на Европейския съюз, която им се пробутва, е евразийски съюз… Ще им обясня съвсем накратко разликата: ако ЕС е дясна социалдемокрация, евразийският съюз е тоталитарен комунизъм. Надявам се да е достатъчно.

Привличане“ не (във всички случаи) означава „купуване“. Не съм съдия, нито следовател, затова няма да посочвам имена. Но от Тайната вечеря насам, който настоява за името на предателя, той е Юда…

Казвам Юда, защото смятам, че либертарианец или класически либерал, който жертва индивидуалната свобода и свободния пазар в името на каквото и да е друго, е интелектуален предател. А българо-руският консерватизъм изисква подобни жертви. В много посоки. Отново ще цитирам Георги Харизанов:Консерватизмът защитава икономическите свободи, но същевременно настоява за различни вариации на ограничавания на индивидуални права, за да успява да поддържа реквизитите на „успялата държава“ (!) – солидарното осигуряване, инфраструктурата, сигурността и публичното образование. Също така консерватизмът се стреми чрез регулации да слага известни ограничения пред алчността на бизнеса (регулаторните органи с контрол върху банковите и финансовите пазари, анти-имиграционните закони). Следователно е логично да се приеме, че в някаква степен консерватизмът и чистият капитализъм, да не говорим за класическия либерализъм, имат своите конфликтни точки“.

Помислете върху това, приятели от БЛО. Познавам много от вас и сме ако не приятели, то поне съмишленици, от години. Живял съм малко повече и затова си позволявам да ви дам съвет: не се поддавайте на омайните песни на сирените! Сложете си восък в ушите, вържете се за мачтите на свободата, която вярвам, че искрено изповядваме, и не я продавайте за лична сигурност. Съхранете се идейно и духовно. Иначе ще бъдете употребени и изоставени.

Писах в предишната част, че жертва на проруския консерватизъм ще бъдат автентичните либерали. Но те няма да са единствената жертва. Няма да е даже само демокрацията. Ще е свободата.

Следва продължение

Битката за България – 1 част

 

Написах вчера сутринта този кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията се  налагат.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която доведе до неравенства, непознати в световната история“. Терминът е изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите -живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП? Има ли принципна разлика между социализъм с повече или по-малко лед, чието истинско име е етатизъм? Има ли принципна разлика между левия и десния ви крак?

Разликата е в порядък, не по същество. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика.

Каква стратегия обаче имам предвид? Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП от няколко години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия в коалиционен партньор. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писхах по-горе, особена разлика няма. А и самата БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС, та либералната ро(к)ля ще ѝ е по мярка.

След като на БСП бе отредена ролята на социаллиберална партия, а либералите – посочени за враг, ГЕРБ нахлузи консервативния костюм. Той, както се полага, е в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ наметна сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. За ГЕРБ трансформацията е факт – в интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира : „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. 

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Неин знаменосец е замисленият като мост между ГЕРБ и Реформаторския блок през 2013 г. Институт за дясна политика. Ръководителите му, между които вече има министър, заместник-министър и изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не крият амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. 

Звучи като местене от единия в другия…да речем, джоб. И е такова. Само че председателите на Института за дясна политика Нено Димов и левият му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричат „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата възкръсна, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. 

Само че през 2017 коалицията ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, се провали – най-вече заради амбицията на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Почвата за следващия мандат обаче се подготвя. През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд. Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври пред тв Блумбърг Ирена Тодорова.

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Не познавам сценаристите, но сценарият е изцяло кремълски, макар че не всички участници в него съзнават това. Съдя за това по последствията за българската политика, поразително сходни с процеси в руската.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си – от тях наследи послушните медии. „Традиционните партии“, управлявали преди ГЕРБ, трябваше да възпитат у хората еднакви възгледи, за да компенсират сътворената от самите тях национална суматоха, за да не казвам катастрофа. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие и без мярка я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкурентни кланове. А за него е жизнено важно да остане начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава – да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на Единна Русия, са либералите. Истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та (виж снимката). Срещу тях в мнозинството хора започва да се разпалва истинска омраза. Чудя се дали не им се готви „окончателно решение“.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията.

Следва продължение

Как се пази вожд

Това е колажъг от 9 снимки на Путин „9 стадия на разложение на вожда“ на руската артистка Варя Михайлова. На първомайското шествие в Петербург тази година Михайлова вървяла в колоната „Партия на мъртвите“, организирана от арт-групата „Родина“. Представител на Комитета по въпросите на законността и правния ред на Петербург се приближил до артистката и попитал: „Плакатът съгласуван ли е?“ След това се върнал с полицаи и тя била задържана.

 

Михайлова е призната за виновна във връзка с повторно нарушение на правилата за провеждане на масови мероприятия по VІІІ част от член 20.2 на Кодекса за административни нарушения на Русия. Куйбишевският районен съд на Санкт-Петербур постановил картината да бъде унищожена и 
наложил на Михайлова глоба в размер на 160 000 рубли (2180 евро). Самата Варя съобщи това на страницата си във Фейсбук в петък, 8 юни 2018 – https://www.facebook.com/BukvaCe . 
Варя и приятелите ѝ готвят жалба до съда с експертно заключение, че колажът е произведение на изкуството, а не просто плакат, за който може да те осъдят и който може да бъде унищожен. За да съберат пари за глобата, от 11 юни 2018 артистите продават плакати, фланелки, пощенски картички със забранения колаж. Открили са и банкова сметка:  5368 2900 2868 2120 (ВТБ24, Варвара Дмитриевна Михайлова) и paypal: bukvace@ya.ru
Някои от печатниците са отказали да отпечатат такъв „провокационен  

политически материал – виж кореспонденцията с печатницата.
Във връзка с острия завой към Кремъл напоследък, българските власти 

вероятно ще обменят опит с руските си колеги в областта на противодействие на вредното изкуство.