Откъс от есето „Аполон и Дионисий“ от Айн Ранд, част от сборника „Новата левица: антииндустриалната революция“
…На 15 август 1969 триста хиляди души от цялата страна се събраха в Бетел, Ню Йорк, близо до градчето Уудсток, за да присъстват на рок-фестивал. …Фестивалът се проведе на празно пасище от 1000 акра, наето от организаторите от местен фермер. И така, 300 хиляди хипита се озоваха на пасището срещу 200 хиляди долара, платени за реклама и обявления.
…Не бяха осигурени жилищни и санитарни помещения, нито пунктове за хранене. Организаторите заявиха, че не са очаквали толкова много хора. „Нюзуик” описва така условията: „Първоначално осигурената храна почти веднага свърши…водата от кладенците пресъхна, или беше пълна с нечистотии. В петък вечерта заваля пороен дъжд, който превърна сцената в блато и наетата земя в тресавище…тълпи от мокри, болни, кървящи, настинали и кашлящи хипита със счупени кости и рани от бодлива тел и нокти се влачеха към приспособените болнични палатки…..Лекарите, наети за фестивала, обявиха медицинска тревога и 50 допълнителни лекари бяха докарани със самолет от Ню Йорк, за да се справят с кризата”. Според „Ню Йорк Таймс” от 18 август: „Когато бурята се разрази, поне 80 хиляди младежи седяха или стояха прави пред сцената и крещяха неприлични думи към тъмното небе, докато боклуците се свличаха по калния хълм с дъждовната вода. Други се подслониха в подгизналите палатки, навеси, коли, камиони…много момчета и момичета се лутаха голи сред бурята, покрити с червена кал”.
Наркотици били продавани, вземани и споделяни през цялото време. Свидетели твърдят, че 99% от тълпите пушели марихуана, а хашиш, хероин, ЛСД и други силни наркотици се продавали открито. Така наречените „наркотични пътешествия” били често явление на фестивала. Един млад мъж починал от свръхдоза хероин.
…Жителите на Бетел, най-близкото селище са жертвите на фестивала, защото бяха изоставени от агенциите, налагащи закона. Жертвите не са скитници, нито милионери, а фермери и собственици на малък бизнес, които неуморно работят, за да осигурят препитанието си. Разказите им, отпечатани в „Ню Йорк Таймс” от 20 август приличат на спомени на оцелели от чуждо нашествие. Ричард С. Джойнър, който работи в местната поща и универсалния магазин на шосе 17Б, заяви: „Младежите от фестивала буквално превзеха собствеността ми – направиха си лагер в двора ми, запалиха огън на терасата и използваха задния двор като тоалетна…” Кларънс У. Таунсенд, мениджър на ферма за млечни продукти от 15 акра, твърди: „Бях потресен от това изпитание…Хиляди коли се появиха в земята ни, младежите бяха навсякъде, превърнаха собствеността ни в помийна яма и караха с колите направо през царевицата. Не остана нито една здрава дървена ограда; те просто разрушаваха оградите и палеха огън с тях”. Друг фермер, Ройдън Габриел, каза: „Аз нямам ограда, но те използваха нивите ми като клозет, късаха царевицата и разпънаха навсякъде палатките си, въргаляха се навсякъде по земята ми….изкарах тридесетина от купата, които пушеха наркотици, ако дойдат отново догодина не знам какво ще правя, ако не мога да продам фермата, ще я запаля”.
Нечистоплътните апостоли на любовта не проявиха никаква любов и съчувствие към тези жертви, а някой ден хората ще разберат, че без съчувствие няма любов.
Организаторите на събитието също не проявиха един към друг всеобщата любов. „Ню Йорк Таймс” от 9 септември съобщава: „След затихването на възторга от трите дни на мир и музика, се появиха разкази за вътрешни скандали, сблъсъци и неразбирателство между четиримата млади бизнесмени с различни виждания”. Организаторите са четирима млади бизнесмени на около 20 години. Единият, наследник на голям аптекарски бизнес заяви, че ще покрие загубите на фестивала. Тъй като ордите на Уудсток нарушиха правилата за закупуване на билети и половината от тях не платиха билети от 7 долара, според споменатия наследник фестивалът се оказа „финансова катастрофа”. В по-ранни съобщения той твърди, че загубите му ще достигнат 2 милиона долара.
На 25 август „Ню Йорк Таймс” публикува статия със заглавие „Уудсток: какво се случи”. В статията имаше дълго интервю с шестима младежи – участници във фестивала. В интервюто се споменават само първите имена на пет момчета: Стив, Линдзи, Бил, Джими и Дан, и едно момиче: Джуди. Почти всички са студенти в колеж, най-младият е „16-годишен ученик в едно от добрите частни училища в града”. Всички са от семейства от средната класа без парични трудности.
Ще цитирам част от интервюто, което е забележителен психологически документ.
„Въпрос: Защо поискахте да отидете на фестивала?
Линдзи: Заради музиката, заради музиката отидох. Това беше единствената причина.
Джуди: Там имаше най-страхотните звезди, за които съм чувала някога, повече от всяко друго място, включително и Нюпорт.
Въпрос: Имахте ли представа къде ще спите и какво ще ядете?
Джуди: Бяхме в две коли, четири момичета и две момчета, трябваше да се срещнем с други 20 или 30 души от Ню Хемпшир, които трябваше да носят палатка, но се разминахме. Разпръснахме се.
Въпрос: А храна?
Джуди: Носехме си торба с моркови и малко газирана вода.
Въпрос: Мислехте, че там ще купите храна?
Джуди: За храна не мислехме”.
Джуди отговаря какво е изпитала, когато наближила мястото на фестивала. „Почувствах, че сега сме толкова много, че сме силни. Винаги съм се чувствала малка, от малцинството, но тогава си помислих, че съм с моите хора, и вече не могат да ни определят като незначителни, различни.
Въпрос: Почувства това, преди да започне музиката?
Джуди: Изобщо не успях да се добера до концерта, не чух никаква музика.
Въпрос: През целия уикенд?
Джуди: Да, през целия уикенд”.
По-късно Джуди казва: „Всички присъстващи се чувстваха част от една общност…
Стив: Всички бяхме там, за да бъдем заедно, не че престанахме да бъдем отделни личности, но всички бяхме там, за да изразим начина си на живот…
Въпрос: Много неща ли използвахте заедно?
Глас: Всичко споделяхме…
Бил: Седях сред група от хора, слънцето напичаше…Внезапно някой ме сръга с кутия с шоколадови бонбонки: „Вземи няколко и предай нататък”…В събота следобед ми дадоха диня, отхапана три пъти. Отхапах и предадох нататък, защото няколко души три реда по-нагоре казаха да дам на другите от динята”.
По-нататък в интервюто: „Много от хората носеха наркотици, главно марихуана…Често младежите си разменяха с готовност стаф…Имаше и с пари – търговци на наркотици свободно се движеха сред тълпата…Повечето хора считаха, че наркотиците са важна част от фестивала.
Въпрос: Каква част от времето бяхте здраво надрусани?
Линдзи: Около 102% от времето.
Въпрос: Можеше ли фестивалът да се проведе без наркотици?
Стив: Сигурен съм, че имаше хора, които биха създали проблеми, ако нямаше наркотици”. Едно от момчетата отбелязва, че някои от по-възрастните посетители използвали кокаин. „Въпрос: По-възрастните? Колко възрастни?
Джуди: Около 24- 26 годишни”.
Участниците в интервюто са запитани какви искат да станат в бъдеще. Следват отговорите:
„Джими: През целия си живот имах всичко, което искам. И до края на живота си трябва да имам всичко, каквото и да е то, само че вече трябва да мисля как да си го осигуря. Но не искам да работя, защото не мога да имам всичко, ако вися на едно място от 9 до 5.
Джуди: Ще опитам всичко поне по веднъж. Живях в комунална ферма в Кейп и ми харесваше, много ми допадаше там. Винаги съм искала да се върна там и да отглеждам домати, зеленчуци.
Въпрос: Искаш ли семейство?
Джуди: Искам едно дете, за да оставя потомство. Но не искам семейство, не ми трябва такава голяма отговорност, искам да пътувам, да замина по всяко време, не искам ограничения.
Въпрос: Сексът беше ли важен на фестивала?
Дан: Това беше само част от фестивала, не знам дали важна или не.
Стив: Да си признаем – във всяка тълпа от 500 хиляди души, събрани за три дни, сексът е неизбежен.
Джими: В Уудсток имаше секс, колкото и на всяко друго място.
Дан: Хората спазваха някакви обществени изисквания, чакаха да се стъмни.
Въпрос: Искате да кажете, че е имало някакво приличие?
Дан: Да, така беше. Хората все още имат някакви ограничения, но не много”.
Достатъчно ли е? Някога да сте мислили, че това не е случайно, а е точен психологически механизъм, който кара такива хора да наричат опонентите си „прасета”? Именно тези са младежите, които медиите възхваляват като носители на „новата култура” и движение с огромна морална стойност.
Превод: Огнян Дъскарев