Пръв тази библейска мъдрост цитира в първите седмици след 10 ноември 1989 математикът Благовест Сендов, бъдещ председател на парламента. През юли 2014, след като пи кафе с Борисов и предаде Орешарски, председателят на ДПС Лютви Местан каза същото. На 11 юли 2018 го потрети бившият президент Росен Плевнелиев. „Всички лидери в дясното пространство трябва вкупом да си подадат оставките. Да се засрамят от ситуацията, в която поставиха около половин милион проевропейски, демократични, по-дясно ориентирани гласоподаватели. Единственото работещо решение е оставки на всички и един нов български Макрон – млад, чист, прогресивен, с много ясна дясна идеология. Който да може отново да ги обедини“, каза пред „24 часа“ Плевнелиев.
Плевнелиев не е единственият, който предлага сегашните десни партии да се саморазпуснат и нови хора да направят нова, автентична дясна партия. Разпускайки преди месец нейното „Синьо единство“, Надежда Нейнски каза същото:„…единствено верния път напред – кухите партийни структури да се саморазпуснат, лидерите им да се откажат от смешната привилегия да се наричат „председател на нищото“ и да разчистят пространството за създаването на силна и модерна дясна партия“.
Вдясно нито ще ги послушат, нито ще ги чуят. Първо, защото с основание ще привидят зад призива им Борисов (Плевнелиев беше президент на ГЕРБ, а Нейнски е посланик в Турция, изпратен от ГЕРБ), а още през март бившият лидер на ДСБ Радан Кънев каза, че преди да се върви към ново обединение в дясно, всички партии там трябва да намерят своето място спрямо ГЕРБ. Второ, защото ако искаха, щяха да са го направили досега, без някой да ги подканя.
Писах преди месец в този блог, че дилемата „реорганизиране на наличните политически субекти ИЛИ старт на чисто”, е фалшива. „Професионалните политици“ вдясно трудно създадоха „Демократична България“, но това не тушира вътрешните напрежения между отделните части на обединението и не притъпи лидерските амбиции. „Автентичните десни“, които не се хранят от политиката, са за изцяло нов десен проект, но тъй като правенето или участието в партия не им е приоритет, такава партия още няма. И препоръчах двата проекта да се развиват успоредно, тъй като не стъпват върху едни и същи концепции и не си оспорват едни и същи симпатизанти.
Още мисля така. Но „успоредността“ ще е възможна само до следващите евро- и местни избори. Както върви, сегашните десни ще загубят и евродепутата си (защото и в идеалния за тях случай няма как той да е повече от един), и общинските си съветници в София и големите градове. Не че не могат и тогава да пропуснат възможността да се саморазпуснат, но това вече няма да има значение. Дори да запазят „арогантността и политическия си инат, граничещ с некомпетентност“, в които ги обвини Плевнелиев, „старите десни“ вече няма да имат ресурса да пречат на създаването на изцяло нова дясна партия.
Ако някой „нов български Макрон“ вече мисли по въпроса, може би ще е разумно да изчака следващата есен, за да не го обвинят в деструктивизъм. Има предостатъчно подготвителна работа за вършене, преди да се тръгне към партийно строителство. Най-важната – и най-неблагодарна! – част от нея, е разработването на философския фундамент, върху който бъдещата дясна партия ще развива свободното българско общество. Сегашното не е свободно, защото прекалено много българи гласуват против промяната. Всеобщият морален разпад е следствие най-вече от факта, че всеки действа, мотивиран от краткосрочна материална изгода. Което означава, че политиката се прави само от политици, а за обществените дела се грижат само държавни служители, тъй като само на тях им се плаща за това. В резултат политиците и администраторите са практически безконтролни.
Една истинска дясна партия трябва да промени първо тази нагласа. Няма нищо по-трудно от това. Няма нищо по-трудно от осигуряването на истинска и безкористна подкрепа за една системна политика, ориентирана към свободата. За да може да я провежда без силна обществена съпротива, когато дойде на власт, един прозорлив бъдещ десен лидер първо трябва да си осигури подкрепа от хората, които формират общественото мнение – интелектуалците. Първо на тях той трябва да предложи нова либерална програма, която да запленява въображението. Либерализмът е философията на свободата, не консерватизмът – особено пропутинския му вариант, който група гербаджии се опитват да пробутат в България.
Накратко, новият десен лидер ще трябва да напише програма, която да не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито да е вид разводнен социализъм. В основата на тази програма трябва да стои истински либерален радикализъм. Именно такъв вид теоретизиране би привлякъл интелектуалците и би ги мотивирал да разпространяват идеите му, като така повлияят и върху развитието на обществото.
За целта идеите в програмата на лидера трябва да са достатъчно умозрителни и дори авантюристични, а самата програма да не е прекалено практична и да не се ограничава до политически възможното. Добре е тя да предлага промени в социалната структура, които надхвърлят дори богатото въображение на интелектуалците. Да бъде, както писа преди 70 години Фридрих фон Хайек, вид Либерална утопия. Комунистите спечелиха, защото имаха дързостта да бъдат утописти. Едно либерално „Мир! Хляб!Свобода!“ ще спечели на лидера подкрепата на интелектуалците и ще му осигури влиянието върху общественото мнение. Това, което днес изглежда безнадеждно далеч, ще стане възможно утре.
Макрон така дойде на власт. Бъдещият български десен лидер също може да напише книга, в която да предложи приемлив за България баланс между икономическия либерализъм и социалната защита. Разполага с година за това. „Революция: битката за България“ би било чудесно заглавие. С удоволствие ще му я издам.
След това българският Макрон с чиста съвест може да се отдаде на партийно строителство.