Етикет: Румен Радев

Президентът ще свика 48-то Народно събрание следващата сряда, 19 октомври. Длъжен е да направи това до месец след провеждането на изборите, и от конституционна гледна точка даже избързва. На фона на продължаващата две години политическа криза в България обаче Радев необяснимо се бави. Какво чака? Или кого?

Мисля, че правилният въпрос е „Кого?“ А правилният отговор – Бойко Борисов. Избягвам да говоря персонално за политици, особено за бившия премиер, но сега се налага.Че Борисов и Радев играят комбина звучи невероятно на фона на ледените отношения между двамата до май тази година. Но ако се вгледаме в казаното и направеното от двамата след това, нещата си идват на мястото.

Борисов и Радев в съучастие свалиха правителството на четворната коалиция по поръчка на Кремъл. И пак по поръчка на Кремъл сега се опитват частично да го възстановят. С малката подробност, че искат водеща да бъде партията на бившия премиер, което значи самият той, тъй като когато казваме ГЕРБ, разбираме Борисов. В тази конфигурация на ДБ и Продължаваме промяната е отредена ролята на младши евроатлантически партньори.

На съучастниците им трябваше време, за да опитат да направят двете партии част от тази схема. Ако използваме любимата на Борисов футболна терминология, Радев тупаше топката, докато витошкият тигър рутеше Продължаваме промяната и Демократична България. Освен дебелашки комплименти, не липсваха подаръци и цветя. „Евроатлантическото мнозинство“ бе букетът, а „Кръглата маса“ – пръстенът в тези епична политическа свалка.

Христо Иванов, Кирил Петков и Асен Василев обаче излязоха непреклонни. Затова Борисов и прилежащите му медии и анализатори ги обвиниха в егоизъм и деструктивизъм.

Който повярва на тези обвинения, все едно че не е живял в България през последните 15 години. И в конкретния случай, и по принцип, егоизмът е фалшив виновник за реалните политически проблеми на България. Сега може свалените да изглеждат лоши, защото не искат да разговарят със свалилите ги, а това ще направи невъзможно съставянето на редовно правителство. Но на фона на събитията от близкото минало действията им са разумни. Следователно – не са морално укорими.

Макар че принцип егоизмът не е осъдителен.Той е заложен в природата на човека, който прави всичко, което прави, за да задоволи егото си. Предполага се, че пътем прегазва всички, които му пречат. Но истинският егоизъм не се състои в това да попречиш на другите да ти пречат. Истинският егоизъм се състои в това другите да не ти трябват. Състои се в преследването на смислени, важни за живота ти цели, които не си готов да жертваш заради никого. Такъв егоизъм е действие според ценностната йерархия на индивида. Такъв егоизъм предизвиква щастие и е себеориентиран.Това означава, с безсмъртните думи на Шекспир, „на себе си човек да е верен“.

Политиците ни не са такива „добродетелни егоисти“. Просто защото не защитават ценности, а преследват интереси. За разлика от ценностите, интересите рядко се припокриват. И ако не можеш да наложиш своя, обслужваш чуждия. Досега другите обслужваха политическите интереси на Борисов. Дойде време той да обслужва политическите интереси на другите, за да се съхрани – и политически, и физически.

За хора с миналото на Борисов присъствието във властта, или поне в политиката, е въпрос на оцеляване. И в мутренското, и в политическото си битие, той си създаде твърде много врагове. Достатъчно е да споменем Сретен Йосич. Без охрана от службите и вън от светлината на прожекторите Борисов е мишена. Вижте Путин – човекът, чийто интерес чрез Турски поток, в съучастие с Радев, Борисов обслужи. Путин се страхува за живота си, та какво остава за Борисов! По тези и много други причини бившият премиер няма да напусне лидерския пост на ГЕРБ на никаква цена и по ничий „съвет“ – нито от „Козяк“, нито от „Драган Цанков“. Това би означало да превъзмогне инстинкта си за самосъхранение, което е невъзможно. Но пак тази невъзможност превръща атавистичния страх на бившия премиер за живота и свободата му, в национален проблем.

Вместо безучастно да приемат този факт заедно с перспективата за още едни избори напролет, по-добре „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ да се възползват от Борисовия страх. И да му поискат нещо, което той в никакъв друг случай не би дал. А именно – парламентарна подкрепа за максимално орязване на правомощията, или дори за премахване длъжността на главния прокурор. Да не се замита корупцията под килима, както миналата неделя пожела лидерът на Демократична България Христо Иванов, е добре. Още по-добре е обаче въпросният килим да се изтупа добре. И да се тупа, докато не остане грам прах под формата на всесилен главен прокурор.

Не съм юрист, но вярвам на анализите на юристи, че в момента главният прокурор е паралелна институция в българската прокуратурата. Той „осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на ВСИЧКИ ПРОКУРОРИ“, като това се отнася и до заместниците му, които са ръководители на Върховната касационна и Върховната апелативна прокуратура. Или правата за надзор и методическо ръководство, или цялата длъжност трябва да се премахне, и в Закона за съдебната власт да се въведат длъжностите ръководител на ВКП и ръководител на ВАП, компетентни само в тези прокуратури.

Това би било много по-ефикасна борба с корупцията от трудното разделяне на КПКОНПИ и още по-трудната смяна на верните на Гешев членове на Висшия съдебен съвет. Когато органът, призван да наказва корумпираните, ги прикрива, трябва да бъде реформиран първо той. И когато осемгодишните опити за „умерен прогрес в рамките на закона“ не дават никакъв резултат, трябва да се опита по друг, по-радикален начин. С промяна на конституцията, а ако трябва – и със свикването на Велико народно събрание.

Може и да сте забравили, но през август 2020 ГЕРБ поиска именно това. Тогава депутатите му внесоха в парламента проект за Конституция и проект на решение за произвеждане на избори за Велико Народно събрание, което да я приеме. БСП обаче обяви текстовете за „кьорфишек“, а от ДПС заявиха, че това е удар срещу демокрацията и държавността. През ноември 2020 със 111 гласа „за“ и 93 „против“ 44-тото Народно събрание отхвърли и двата проекта.Може ли през ноември 2022 ГЕРБ да предложи свикването на Велико народно събрание, което да премахне длъжността главен прокурор, и това предложение да мине?Чисто аритметимно – да. Дори без ДПС, Възраждане и Български възход, общият сбор на мандатите на другите 4 партии в 48-то Народно събрание е 162 – с двама повече от двете трети мнозинство, нужно да реши да се произведат избори за Велико Народно събрание. А ако БСП е против, но ДПС се присъедини към това антикорупционно, което би трябвало автоматично да означава – и евроатлантическо мнозинство, гласовете стават 178. Дали ще се съберат, зависи от това доколко е заплашен животът и доколко застрашена свободата на Бойко Борисов. И доколко опозицията е готова да се възползва от неговия страх.

Политическата съдба на България е по-важна от кожата на едно ченге.

След като на 1 май 2022 президентът Радев си направи труда да открие, че шарлатани разпалват страстите на войната у нас, днес допусна, че Русия може и да ни нападне. И зададе серия от въпроси за състоянието на авиацията, противовъздушната ни отбрана и радарите ни, които предполагат нелицеприятен отговор. Заключението, което се очаква да направим, е ясно – не сме в състояние да воюваме с никого, особено с Русия, най-добре да си налягаме парцалите. Само ден по-рано държавният глава обвини България и за това, че Русия ни спря подаването на газ.

Български или руски президент е Радев е въпрос, който ни терзае шеста година. Всеки му отговаря според собствените си политически пристрастия. Но цитираните, а и доста други примери, вече дават основание за друг въпрос – осъществява ли състава на престъплението държавна измяна обитателят на Дондуков 1?

Знам колко е обтекаемо това понятие и колко трудно се доказва, че някой е „консумирал състава на това престъпление“. Но много хора сигурно вече са забравили, че през януари 2020 главният прокурор Гешев поиска от Конституционния съд да изтълкува буквално всяка дума от чл. 103 от Конституцията. Тогава Радев току-що бе свалил доверието си от правителството на Бойко Борисов, а срещу него течеше предварително разследване заради подозрения, че е наредил укриване на документи, свързани с проверка на антикорупционната комисия срещу съпругата му. Чрез главния прокурор дълбоко обиденият Борисов на практика стартира процедура по имчийчмънт срещу Радев.

Та на 27 януари 2020 Гешев попита: „Припокрива ли се по съдържание понятието „държавна измяна“, използвано в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, с престъпленията, визирани в Глава първа „Престъпления против Републиката“, Раздел I „Измяна“ от Особената част на Наказателния кодекс ?“ Конституционните съдии отговориха, че съдържанието на понятието „държавна измяна“ по чл. 103, ал. 1 от Конституцията не е тъждествено със съдържанието на понятието „измяна“ по смисъла на Раздел I, Глава първа от Особената част на Наказателния кодекс. Като „държавна измяна“ следва да бъдат разбирани и други престъпления против Републиката, които държавният глава би могъл да осъществи при изпълнение на конституционно възложените му функции, отговориха тълкувателите на конституцията.

Да поясня, че Раздел І “Измяна” съдържа в себе си посегателства срещу вътрешната сигурност в държавата или посегателствата срещу властта от вътре. Раздел II е още по-интересен. Той се нарича “Предателство и шпионство” и съдържа престъпления, които представляват съдействие на друга държава в нейната дейност срещу България.

Радев в определен смисъл посяга и срещу властта отвъре, и съдейства на друга държава в нейната дейност срещу България. Това ражда дилемата повече национален предател или повече шпионин е действащият президент. Но нито някоя политическа сила ще зададе такъв въпрос на Конституционния съд, нито Конституционният съд ще му отговори. Което няма особено значение, тъй като срещу Радев всъщност вече ТЕЧЕ ПРОЦЕС НА ИМПИЙЧМЪНТ.

От 24 февруари 2022 Радев всъщност е в процедура по импийчмънт, която е повече от успешна. На 28 февруари той загуби военния си министър, отричащ термина война по повод руската агресия в Украйна. Това може да се смята за първия етап от процедурата по чл. 103 от Конституцията – повдигане на обвинение от най-малко една четвърт от народните представители. С гласуването на военно-техническа помощ за Украйна утре, 4 май 2022, което вероятно ще събере повече от две трети от гласовете на народните представители, процедурата ще бъде финализирана. Ако и БСП напусне управляващата коалиция, тя ще влезе в ролята на Конституционния съд, който има последната дума по процедурата. Ще бъдат назначени нови президентски избори.

Разбира се, такъв голям шлем би могъл да се случи само свят, който не е част от Руския свят. България за съжаление все още е. Но бързо се отдалечава. И освен на Путин, заслугата е и на Радев.

Българският президент ще запази поста, но загуби авторитета си. Вече забравихме юмрука срещу мафията. Но винаги ще помним козируването пред Москва.

Всичко е на нервна почва, казват бабите. И от лошо управление, допълвам аз.

Нямаше да сме чак толкова изнервени, обезсърчени, песимистични, цинични, ако бяхме управлявани добре.

Лошото управление не е запазена марка само на ГЕРБ. За век и половина съществуване като независима държава, едва ли се събират и 15 години, в които България да е била упрлавлявана добре. Последните 30 определено не са сред тях.

Когато обаче има криза, причината за която и краят на която не се виждат, управленските дефицити бодат очите. И слепите вече видяха, че властимащите паникьосано правят неща, които взаимно се изключват, и които в повечето случаи не само не постигат целите си, но и противоречат на здравия разум.

Трябва ни друго управление.

Като казвам „друго управление“ нямам предвид „друга форма на управление“. Нито монархия, нито президентска република. След като царят беше премиер, а после влезе в коалиция със социалистическа партия, и на най-заклетите монархисти вече и през ум не им минава да възстановяват монархията.

Що се отнася до президентската република, теоретично тя е по-добра от парламентарната, при която законодателната и съдебна власт не са достатъчно добре разделени заради доминацията на кабинета над парламента, дължаща се на подкрепата, с която правителството се ползва от парламентарното мнозинство. При президентската са. Разбира се, имам предвид американският модел президентска република. При него президентът е представител на изпълнителната власт, който прилага на практика приетите от парламента закони. Той е подпомаган от кабинета, който му е пряко подчинен, заседава само по негово искане и гласува само ако президентът изрично поиска това. Но не е всесилен. Правомощията му върху законодателния процес са ограничени до вето, което се преодолява от конгреса с 2/3 мнозинство. Освен това, независимо че се назначават от него, деветте члена на Върховния съд, могат да отхвърлят президентски решения без право на обжалване. Да не говорим, че всички избори са можаритарни и регионални – нещо, което за България е в сферата на (не)научната фантастика.

Не че президентът не мечтае, понякога и на глас, за президентска република. Но неговата мечта е в стил „Кремъл“, където президентът е цар. Ако ще е цар, поне да е роден като такъв. А Радев не е, за разлика от Симеон.

Като казвам „друго управление“, имам предвид добро управление. Доброто управление означава институциите да изпълняват функциите си прозрачно и некорумпирано, отчитайки се пред избирателите и подчинени на върховенството на закона.

Нещо подобно е говорил френският президент Митеран на срещата си с африкански лидери през м. май 1990. Контекстът е бил много конкретен – икономическа помощ ще се раздава само на режими, осигуряващи добро управление, а под последното се разбира постъпателно развитие на западен тип демокрация и защита на правата на човека от страна на местните правителства. Накратко, икономиката върви в единство с политиката и гражданския сектор, и цялата тази комбинация представлява “доброто управление”.

Много жалко, но 30 години след падането на комунизма България е на африканско ниво на политическо развитие. Затова си струва да припомня основните характеристики на доброто управление:

• отчетност – разграничаване на политически от административни функции
• прозрачност – предоставяне на широката общественост открито, ясно и своевременно пълна информация относно стратегията, оценките, решенията, свързани с водената от управляващите политика
• некорумпираност – пълна информация за личното състояние на политиците и финансирането на изборните кампании на партиите
• върховенство на закона – управлението да се води според законите и всеки гражданин, засегнат от някое управленско решение, да може да оспори законността му пред съд, ръководен от независим съдия

Отчетното, прозрачно и отговорно, т.е., доброто управление, може да бъде постигнато единствено чрез постоянен контрол от страна на гражданите върху институциите. Особено когато комай единственото, което тезци институции ни разрешават, е да дишаме. И когато се канят да изхарчат 10 милиарда лева наши пари абсолютно безконтролно и безотчетно, „за да запазят живота ни“.

Но както пишеше преди години на един трафопост, той пък един живот…

От нас зависи да е по-добър.

В началото на тази година държавният глава Румен Радев обяви намерението си да създаде т.нар. Стратегически съвет. Речено-сторено: струпа го за два месеца. „Съветът е консултативен орган, работещ на обществени начала при президента на Република България, и има за цел изготвянето на документи със стратегическо значение, позиции, становища, анализи и др.“, се посочва в съобщение до медиите по случай създаването му. Кой знае защо, в него всеки от членовете на съвета с цитат разкрива и своето „кредо“.

Разбира се, най-любопитно е в какво вярва председателя на съвета Иво Христов, който е и началник на кабинета на Радев. Нещо като негово „второ аз“. В политиката – може би и първо. Ако се вярва на прессъобщението, кредото на Христов е „Успехът е на острието на шпагата.“ (Шарл де Гол).

Христов очевидно има предвид втората книга на де Гол, „Острието на сабята“, в която той преоценява военния занаят, отделяйки го от „позорния стълб на теорията и устава“. В тази книга де Гол търси у командирите характер, обаяние, военен гений и умение да побеждават. Тя е много важна за разбирането на поведението, мотивацията и стремежите на Шарл дьо Гол в неговата професионална и политическа кариера. Изследователите на де Гол и голизма смятат, че именно в “Острието на сабята” той концентрирано излага своите възгледи, макар че през 1932 няма никакво намерение да се забърква в политиката, камо ли да оглави държавата. Именно тези възгледи превръщат новатора-офицер в държавник, реформирал една залязла империя, за да гарантира бъдещото ѝ величие.

Очевидно ГРУ/Решетников готви подобно бъдеще на Радев. Интересен избор, макар че не е особено оригинален. Още по-малко – особено подходящ. Преди 20 години имаше хора, които се опитваха да направят де Гол от покойния президент Желев. По-късно част от тях пробваха с Борисов. Сега е дошъл редът на Радев.

Представям си как са го „посвещавали“ в голизма. „И де Гол е бил генерал, и ти си генерал. Де Гол е бил герой от войната с германците, ти си герой от войната с ГЕРБ. Той не е обичал партиите, и ти не обичаш партиите. Той е бил националист, и ти си националист. Той е искал силна държава, и ти искаш силна държава. Щом той е могъл, ще можеш и ти!”

Ако това е планът за Радев, добре е да се знае какво и как е постигнал де Гол. Създал е силна централизирана държава, начело с президент, съсредоточил в ръцете си огромна власт. Президент, който назначава министрите и преди всичко министър-председателят. Президент, който създава Съвет на министрите и го председателства. Който приема всички важни решения под формата на декрети. Който назначава дължностните лица, офицерите и съдиите. С непосредствени права в областта на външната политика и националната сигурност. С конституционно право да води преговори и да сключва договори. Глава на въоръжените сили и председател на Съвета по отбрана. Човекът, който според чл. 16 от френската конституция, в случай на непосредствена опасност се натоварва с всички задължения в държавата, продиктувани от задачите на общественото спасение – само след консултации с премиера и председателя на парламента. Вече 60 години френският президент има такива правомощия – откакто де Гол превърна Франция в президентска република.

Как обаче го е постигнал? Бавно и трудно, с възходи и падения. От излизането му на френската политическа сцена през 1940, до първия му президентски мандат през 1958, минават 18 години – време, през което мразещият партиите професионален военен става завършен политик.

Първата си партия де Гол основава след първите си седем години в политиката –през 1947. Преди това обаче през 1940 напуска заместник-министерския си пост в прохитлеристкия кабинет на маршал Петен, за да основе надпартийното обединение „Свободна Франция”, което по време на войната се трансформира в „Сражаваща се Франция”, и което обединява дейци с различен произход, концепции и позиции в защита на общофренските интереси. И става национален герой. След освобождението на Франция около година – до изборите през есента на 1945 – де Гол е премиер на Временното правителство. Изборите са съпроводени с референдум за това дали бъдещото законодателно събрание да бъде учредително и временно. Събранието наистина е учредително, но благодарение на комунистическото мнозинство в него конституцията на Четвъртата република затвърдява партийното статукво, срещу което генералът се бори. Затова той напуска постовете си и през април 1947 създава Обединението на френския народ.

Разказвам всичко това, защото ми се струва, че общественото одобрение, което върви в комплект с институцията, а не с личността, разглези Радев и той прекалено си повярва. Май вярва твърде много и на съветници, които му обещават гарантиран успех, ако повтори предишен успешен модел. Може и да има сходства между Франция през 1947 и България през 2019, но това за него е по-скоро зле, отколкото добре. Защото първата партия на де Гол – Обединение на френския народ (ОФН), бързо изгрява и бързо залязва. Ако следва нейния модел, с партията на Радев най-вероятно ще се случи същото.

Наистина, началото на ОФН е впечатляващо и зрелищно. Митингите, на които героят от войната произнася първите си речи, са блестящо режисирани – с грамадни трибуни, от които той отправя пламенни речи, заобиколен от издигнати огромни мачти, на които се веят хоругви с лотарингски кръст. Бият барабани, скандират се лозунги. В изискан демагогски стил де Гол уверява французите, че новата партия не само е преодоляла делението на леви и десни, но и е наследила от левите стремежа към социален прогрес, а от десните – благородството и националните традиции. В Обединението се приемат и членове на други партии, защото де Гол твърди, че то самото не е партия, а „необятно обединение на всички французи”. Основните му задачи са независимост на Франция, чието величие трябва да бъде възстановено, раздяла с миналото, свободни избори, обновление на икономиката.

За година и половина де Гол събира милион и половина сподвижници, и в края на 1947 Обединението на френския народ печели 40 процента от гласовете на местните избори. След този успех генералът продължава да масовизира партията си, като създава асоциации, обединяващи студенти, чиновници, ветерани от войната, женски организации, в които също се допуска двойно членство. Предлага дори създаването на асоциация между труда и капитала – първообраз на днешния колективен трудов договор.Създава множество организации „Работническо и професионално действие” във френските предприятия. През 1948 вече 15 процента от работническата класа във Франция членува в Обединението на френския народ, чиито основен лозунг е „борба против партиите”.

Тласкат Радев по този път. Сигурен съм, че вече му правят нещо като „Обединение на българския народ”, чиято премиера ще е на местните избори. И ще последва крах. В оригиналния вариант – през 1951, когато ОНФ печели едва 20 % от местата в парламента, и де Гол разбира, че е загубил. В българската имитация – когато и да са следващите парламентарни избори. Радев ще ги загуби, защото дотогава партията му ще се е разпаднала – заради еклектичната си идеология, нееднородната социална база, твърде централизираното ръководство, и Господ знае още заради какво…

Но нищо, няма лошо да опита. Както пише патронът му през 1932: „Време е военният елит да осъзнае отново своята най-висша роля, да се концентрира върху своето занятие, което съвсем просто казано е войната, да вдигне глава и поглед към върховете. За да се върне блясъка на острието на сабята, е време този елит да възстанови своята собствена философия. Там той ще открие върховни гледки, гордостта от своето предназначение, външния блясък – чакайки славата, която би могла да задоволи тези, които я заслужават“.

Радев, за разлика от война, философа и аристократа де Гол, няма пряк контакт с действителността. Неговия ум никога няма да получи интуиция, комбинирайки инстинкта с интелигентността. Той няма как да ни тегли напред. Затова най-вероятно ще се опита да ни върне назад. Около 19 май 1934.

Това би било една изключително опасна авантюра, за която неколкократно съм предупреждавал. Успокоява ме единствено факта (сам по себе си нерадостен!), че няма нито армия, която да направи преврата, нито администрация, която да извърши реформата на звенарите.

Няма и президент, който поне да бъде противник на Америка като де Гол.

Вчера о.з. ген Радев си поиска още една звезда. Военните така са програмирани, чувал съм, биха дали ръка или крак за повишение. Накъде обаче може да расте един генерал, при това от запаса? В армията – наникъде. В новата си битност обаче само в една посока – премиер. В понеделник, 28 януари 2019, Румен Радев поиска точно това.

Съвсем доскоро бих заложил на схема, изкопирана от Русия: след две години, като им изтекат мандатите, Борисов и Радев си разменят креслата като Путин и Медведев. Все по-ясно става обаче, че Борисов „го нема в целата схема“. Решетников, разбирай Кремъл, е заложил изцяло на Радев. И крайната цел на плана не е изваждането на България от НАТО и ЕС. Много по-изгодно на Москва е да сме нейният троянски кон в двете организации, каквото и правителство да е на власт в София. Досега това се постигаше, трябва да признаем, с активното или пасивно съучастие и на НАТО, и на ЕС. От 2014 г. насам, заради поетата линия на твърда конфронтация със запада, играта загрубя и целта се промени. Крайната цел на Москва вече е превръщането на България в президентска република начело с Румен Радев.

Засега не го правят, макар Радев да игра с ръка, ако използвам познатата на премиера ни футболна лексика. Такива недвусмислени заявки за нов политически субект и за президентска република, каквито президента направи вчера, плачат за импийчмънт. Само дето ГЕРБ втори ден не го иска. Днешното изявление на Цвета Караянчева в Търново, че речта на Радев била мрачна, песимистична, очерняща и унижаваща България, и че сякаш е писана, за да бъде произнесена от президент на вражеска държава, няма да свърши работа. Трябва да се изкаже лично Борисов. Неговото мълчание е най-озадачаващо, още повече, че вчера Радев недвусмислено каза: не виждам възможност за диалог с правителството, въпросът за предсрочните избори да не е дали, а кога.

Не знам дали управляващите се страхуват от истинска конфронтация с Радев и защо. Вероятно скоро ще се разбере. Има обаче вариант и да не разбират, че времето на удобните пазарлъци с БСП и президента е свършило, и че страната всъщност е в нещо като революционна ситуация. Но тъй като подобно неразбиране ще докара много злини не само на тях, но и на България, си струва да бъде има бъде обяснено така, че да разберат – и да вземат мерки.

Това е „радикалната промяна на политическата среда и стила на управление“, която поиска държавният глава. Правенето на президентска партия е елемент от въпросната промяна, не нейна главна цел. И ако имат инстинкт за самосъхранение, „традиционните политически партии“, особено управляващата в момента, трябва всячески да се опитат да попречат на това.

Започвам хронологично.

Миналото лято БСП изработи, а на конгреса си миналата неделя прие „Визия за България“. Управляващите предпочетоха да я иронизират или игнорират, но това е стратегическа програма, предвидена да се осъществява в едно много близко бъдеще; с посланията, много близки не само до 500-те хиляди нейни избиратели. Най-вредните: държавата да се върне в икономиката, България да не влиза в еврозоната; да се отмени плоския данък; в българските търговски вериги да има определен процент храни „родно производство“; държавните и общинските болници на практика да се одържавят, и т.н.

БСП на практика се „орбанизира“, а ако дойде на власт, ще се опита да орбанизира и държавата. Дори да искат същото, ГЕРБ не може да не са обезпокоени от факта, че очевидно „национален консенсус“ по основните предложения на тази програма, която бе дискутирана половин година, и с която на уста хвърковата чета от 60 депутати от левицата няколко седмици обикаляше България, е постигнат. Затова в понеделник, ден след конгреса на БСП, Радев като един Бенковски се изправи пред нацията и каза: „“В сърцето на тирана отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. Сега Русия нека заповяда“. ( Само пътем да припомня, че Бенковски платил на панагюрските златари да му позлатят сабята и да изковат голям държавен печат, с 50 златни руски рубли. Априлското въстание с кланетата пък много вероятно да е било организирано от Азиатския департамент на Руската империя).

Над януарското такова, ако наистина се пече, тегне същата сянка. Есенните обиколки на червени депутати из страната бяха само най-видимата част от подготовката му. Междувременно, на заден план, БСП струпваше нов Отечествен фронт. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще направя няколко исторически паралели.

В националния комитет на оригиналния Отечествен фронт през 1943 г. влизат деветнадесетомайските превратаджии Кимон Георгиев и Димо Казасов. През пролетта на 1944 година ОФ-ръководството обмисля съставянето на нелегално правителство на България. Кимон Георгиев е бил съгласен да го оглави. Заради слабостта на партизаните обаче се чака Червената армия. На 26 август 1944 комунистите пускат Окръжно номер 4, с което Георги Димитров нарежда на партийните ръководства, организации и членове, да призоват и вдигнат всички антифашистки сили за изгонване на хитлеристките войски, за събаряне на фашистката власт, и за установяване правителството на ОФ и народнодемократичната власт.

Почти същото се случва и сега. В новия Отечествен фронт ще влязат претъпкания с професори и академици комитет „Единение“, с който Радев се срещна миналия септември, доскоро никому неизвестното Движение за единение, начело със сина на личния телохранител на Людмила Живкова, което призовава за единение на българското войнство и за обединение на военно-патриотичните и родолюбиви организации в интерес на сигурността и просперитета на България, отломките от НДСВ, които гравитират около Радев, и т.н… Фронтът вероятно ще се официализира чрез Съвета за стратегическо развитие на България, който президентът се кани да свика като част от своята администрация, и в който ще влязат същите хора.

Е, затова на 27 януари 2019 БСП пусна новото Окръжно номер 4, а на 28 януари като един Георги Димитров се обърна към нацията. Истинската му роля обаче е на Кимон Георгиев. Ако му позволят да я изиграе.

Както казах в началото, крайна цел на тези усилия е превръщането на България в президентска република. Процесът е дълъг, но не невъзможен, макар да минава през Велико народно събрание и промяна на конституцията. И тук Радев беше пределно ясен: „Ако и следващият парламент излъчи компромисна и блокирана в зародиш коалиция, или пък формира безпринципна коалиция в името на властта, това ще бъде последното раздаване на картите в настоящата политическа система“, каза той.

Все още чакам отговора на Борисов. Време е !

„Единение“-то не се нуждаело от тълкувание, каза онзи ден на откриването на учебната година в Софийския университет вицепрезидента Илияна Йотова. Нищо подобно, колежке! Нуждае се, и още как!

„Единение“ е новата опаковка на старото заклинание, с което започна прехода – „национален консенсус“. Изкова го Кръглата маса, в която комунистите прилъгаха да участва току-що създадената опозиция, пълна с техни агенти. И го изпълни с познатото ни от 30 години съдържание: симбиоза от коруптивен бизнес и пренебрегваща интересите на общността политика, която е стабилна само ако никоя от страните не навлиза в „чуждата територия”. Всеки опит за промяна на статуквото води до рухване на модела. Или до сваляне на направилия опита, ако случайно се е добрал до властта.

Вече тридесет години „национален консенсус” е лозунг, срещу който никой в България не възразява – най-вече защото никой не разбира какво означава. А никой не разбира, защото „национален консенсус” нищо не означава. Или, което е същото и дори по-лошо – може да бъде „обяснен” само с помощта на други понятия. Ключовото между тях е „умереност”.

На пръв поглед няма нищо лошо в умереността – тя е същност на политическия консенсус. С такава същност обаче консенсусът неизбежно се разпростира върху всички „приемливи” политически възгледи, чиито носители на свой ред са длъжни да вземат пред вид приемливите възгледи на другите. Така всеки „умерен” се оказва „прав”. И никой не е виновен за нищо, защото „историята не бива да слугува на политиката“, а „наследените обществени разломи трябва да се преодоляват“.

Трябва, разбира се, но не като се замитат под килима! Единението се предхожда от помирение. Помирението – от покаяние на виновните за разлома. А виновни, разбира се, са комунистите – не само в БСП, във всички български партии. Включително в бъдещата президентска партия, която КГБ кове на Радев. За нея ще пиша повече, като придобие по-ясни очертания, но засега ми се струва, че ще е поредната русофилско-патриотарска бутафория с малко ляв либерализъм за европейски привкус. Първанов ѝ бабува, но нищо чудно Станишев да кумува. Така кръвосмешението ще бъде пълно. Трагедията – с древногръцки мащаби.

В този контекст Едип цар ми се струва подходящ прототип. Източник както на драматургичните страдания на Едип, така и на бъдещите политически страдания на Румен, несъмнено ще са необузданите им характери. Героят, който се е обявил за борец за колективното благо, постепенно ще се отдалечава от интересите на колектива и ще започне да действа в противоречие с тях. При това ще продължава да живее в заблудата, че прави всичко възможно за спасението на поданиците си. Единител, какво да го правиш!

А иначе съм напълно съгласен, че „има теми в нашето общество, по които трябва да има национален консенсус – сигурността, стандарта на живот на българските граждани, борбата с бедността, обезлюдяването, демографската криза“… Само че това са все задачи на правителството, не на президента. И президентът може да ги постави в центъра на общественото внимание по много други начини, не само като си струпа партия, докато е още президент. Първанов пробва и не прокопса, а имаше десетилетен стаж като партиен лидер. Радев може само да му диша праха. Решетников ще направи много лоша услуга на бъдещата президентска партия, ако я каръщиса с АБВ. Направо отива ВГЗ…

Що се отнася да единението, освен чрез покаяние, то се постига като егоизмът, гордостта и стремежът към лидерство на всяка цена, отстъпят място на единството, мира и любовта. Съмнявам се, че Радев е готов на такива отстъпки.

Идеята му обаче все пак е добра. И понеже вече изплагиатствах Софокъл, ще я аргументирам със Соломон:„9. По-добре двама, нежели един, понеже имат добра награда за труда си. 10. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. 11. Също, кога лежат двама, топло им е; а един – как ще се сгрее? 12. И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три осукан, не ще се скъса скоро“ (Екл. 4:9-12).

Така че нека и Радев поусуче малко конците, щом е решил. Пък да видим какво ще изтъче..

Политиците ни много се обиждат, когато ги наречеш лъжци и крадци. Дори завоалирано, само за да се подмажеш на най-силния във властта, като уязвиш опърничавия му съюзник. Демонстрира го Валери Симеонов, когато снощи бесен напусна пресконференцията на „голямата коалиция“. „Внушавате, че управляващата коалиция регулира отношенията си чрез финансови податки. Заради подобни въпроси и намеци хората се отвращават от политиката. Категорично против съм такива инсинуации“ – „изригна“ вицето след въпрос дали финансовият министър Владислав Горанов присъства на политическия съвет, защото на него се е говорело само за пари.

Употребявам любим на жълтокафявите медии глагол, за да подчертая важната роля, което те играят в българската политика. („Народът се управлява от телевизора”). Разбира се, ролята на парите е още по-важна. На вчерашното заседание, както на предишното, както и на следващото, се е говорело и ще се говори само за пари. Парите, които политиците и спонсорите им ще загубят, ако „разтурят седянката“. ГЕРБ и „обединените“ патриоти ни я спретнаха след предсрочните парламентарни избори миналия май, но след евроизборите следващият май със сигурност ще я разтурят. Не сега обаче. Сега още не са задоволени интересите на спонсорите – поне на тези от строителния, транспортния и туристическия бранш. Затова поставените от тях министри ще останат на постовете си, докато спонсорираните са на власт. Вероятно до следващата есен, когато ще се избираме „две в едно“.

Дотогава ще има поне един ремонт на този кабинет и евентуално – служебен кабинет. Но няма да си отидат министрите, чиито оставки Борисов, уплашен за себе си, прибързано поиска. Вчера те практически бяха оттеглени чрез уж недостатъчно конкретен текст в коалиционното споразумение, което обаче ГЕРБ не бил нарушил. От тримата нарочени най-много да отгърми вътрешният Радев (особено ако го замени Цветан Цветанов). Ще му прави компания правосъдната Цачева. Тя ще замени в Конституционния съд Цанка Цанова, чиито мандат изтича този месец. Нищо чудно „шумомера“ Симеонов да се добере до мечтания пост на омразната му Ангелкова – както със закъснение разбрахме, туризмът още миналата година бил обещан на НФСБ, респективно на него. Може и още някой друг неудобен министър да изгори. Така Борисов ще мине с един масраф.

Както обаче вицето Симеонов емоционално заяви миналият петък, само идиот може да твърди, че с това проблемите в разпадащата се „голяма управленска коалиция“ са решени. Да не говорим за „малката“ – т.нар. Обединени патриоти. Тя още съществува само защото кум и кумец така здраво са се хванали за гушите, че не могат да се пуснат. Или ако се пуснат, ще паднат и двамата. „Началника“ вече и проформа не ги разтървава – делегирал е миротворческата функция на „синята каска“ Каракачанов. Той сигурно ще я свърши като ООН – или по-вероятно като Швейк, на когото поразително е заприличал.

Какво става с политическата криза обаче? Ами нищо, тече си. Даже се включват нови играчи. Вчера загрявка направи и президентът Радев. „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване“, каза той в годишното си обръщение към нацията по повод новия политически сезон. И натърти: „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване….В диалог и сътрудничество с Вас ще работя за извеждането на страната на нова перспектива за развитие.“

Изненадващо, почти неприкритата заявка за нов политически проект от страна на Радев бе подмината с мълчание от управляващите. За доста по-малко те буквално са разкоствали държавния глава. Сега си траят и това мълчание прилича на знак на съгласие. Всъщност и Радев даде гръб на ГЕРБ, като каза че „оставките вече не са решение, а бягство от реална отговорност“, и че „нов изборен цикъл в непосредствено бъдеще няма да отвори нова перспектива“. Какви нови пътища за справяне с проблемите ще търси държавния глава? И защо „неспособната да се справи с проблемите политическа класа“ изглежда съгласна с това?

Два са възможните отговори: или не може да попречи, или е намерила собствения си интерес. Два са и възможните „нови пътища“ – пряка демокрация и президентска република. Привържениците ѝ в България я разбират прекалено пряко – пряко допитване на народа за всяко нещо под формата на местни и национални референдуми. Пряк избор от народа с възможност за отзоваване на главния прокурор, министър-председателя, президента, министрите, кметовете, полицейските началници и т.н . Пряко гласуване от народа за разпределение на местните и национални бюджети, европейски фондове и проекти. Писах за тоя ляв анархизъм в „Хъшове с пагони“ . Едни „будни българи“– емигранти се канят да ни го презентират на 6 септември в Пловдив, навръх Съединението.

Друга група се стяга за такъв протест на 16 септември в София. Много е лесно такива обречени „мероприятия“ да бъдат отминати с мълчание. Но също е много вероятно т. нар. „задкулисие“ да използва организаторите им като attack dogs, за да тестват как ще се приемат такива послания.

Смея да прогнозирам – добре. Както се случи през януари-февруари 2013, когато Борисов за пръв път сдаде властта само няколко месеца преди да изтече мандата му. Отчаяните, обезверените, омерзените от политиката, и най-вече – фрустрираните хора, лесно се хващат на такива въдици. Най-често им се привижда Спасител на бял кон с хляб под мишница, но понякога бъркат този Спасител със себе си. Тогава става най-страшно – създават се Съвети на работническите и селски депутати, които управляват успоредно с правителството, докато не го свалят с военен преврат. Преди 100 години така направиха „варягите“ в Русия и потопиха страната и света в кръв. Даже Путин не хареса това.

Не вярвам и някой в България да го иска. По-скоро кръговете около, и по-скоро – ЗАД президента, които го избраха, ще се опитат да проиграят исландския вариант на мирна революция. След кризата от 2008 г. исландците си написаха онлайн нова конституция. За целта от 522 кандидати избраха 25 безпартийни граждани – юристи, журналисти, студенти и просто интелектуалци, всеки от които бе препоръчан от 30 други жители на страната. Учредителните заседания се провеждаха онлайн и гражданите можеха да пишат своите коментари и да дават предложения. Основният закон на страната беше утвърден след избори. И исландците „се оправиха“.

Радев не би поискал президентска република по много причини. Подозирам обаче, че би се изкушил да пробва този „нов път за справяне с проблемите“. Включително чрез служебното правителство, което ще назначи при едни предсрочни избори.

Само че крайнолевите съветници на президента със сигурност са му разказали само хепи-енда и са спестили пътя, по който исландците стигнаха до него. Те първо свалиха „марионетното си правителство“, после „се опълчиха на ЕС и МВФ“, като чрез референдум отказаха да плащат външния си дълг, достигнал 900% от БВП, оставиха трите си най-големи банки да фалират, вместо да ги спасяват, арестуваха и вкараха в затвора виновните за кризата. Чак тогава си написаха нова конституция по описания по-горе начин. Викинги, какво да ги правиш.

Радев е по-скоро варяг. Опасявам се, че може да увлече след себе си само мужици. Но няма лошо, нека да опита. Поне едноличното управление да стане двулично.