КОЙТО НИ ОСВОБОДИ, ТОЙ НИ ПОРОБИ

В ден като днешния, когато почитаме паметта на Апостола на Свободата, обесен с активната помощ на русия и нейния дипломат Граф Игнатиев, е особено важно да се взрем в корените на българското русофилство. Те далеч не стигат до древността. На не повече от два века са, при това с дълги прексъвания, бих казал, отрезвявания на народа.

Теорията за традиционното българско русофилство се разработва и налага от комунистите след болевишкия преврат в България от 1944. Усилията им започват от болшевишкия преврат в русия през 1917 и злополучното участие на България в Първата световна война. Роля имат и хилядите руски бежанци след 1917, които идват в България, и които страната ни, макар и сама разорена, приема по братски и подпомага, доколкото може.

Но най-голямата „заслуга“ е на българските тесни социалисти, прекръстили се през 1919 на комунисти и присъединили се към Третия комунистически интернационал. Те се превърнаха в послушни оръдия на московските комунисти до степен по тяхна заповед да организират терористични актове и да разпалват гражданска война. В пропаганден българските комунисти свързаха комунистическата идеология с преклонение пред военната и политическа мощ на русия, добавяйки за цвят руската култура. Така те се опитаха да използват някогашните русофилски настроения сред българския народ.

Бяха улеснени и от генезиса на социализма в България. За разлика от Западна Европа, през 1891 той дойде в България от русия, а после продължи да се развива главно под влияние на произведенията на руските революционни писатели, които се разпространяваха у нас в превод или в оригинал. Много помогнаха и емигриралите в комунистическа русия след разгрома на Септемврийското въстание от 1923 български терористи. Там тези страхливци бяха облъчени с болшевишка пропапагнда, школувани в НКВД и Коминтерна, настанени на добри служби и приели съветско гражданство. Които оцеляха от партийните чистки в СССР, станаха ръководни кадри на БКП, която след Септемврийското въстание водеше в България неефикасна, бих казал, предпазлива, нелегална дейност.

Едва след началото на Втората световна война и създаването на Отечествения фронт българските комунисти живнаха. СССР започна да изпраща у нас „подводничари“ и инструктори по саботажи. Комунистическите първенци обаче напуснаха добрите си служби в Москва и пристигнаха в България едва след като болшевишкият преврат в София, под дулата на Червената армия и с помощта на нейната политическа полиция, им осигури безконтролна власт.

За да утвърдят руското влияние не само в България, но и на Балканите, национални предатели като Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Вълко Червенков, и пр., наред с комунистическата доктрина, натрапваха и идеите на някогашното славянофилство. С всички средства на държавата те славословеха руската военна, политическа, икономическа и техническа мощ, направиха задължително изучаването на руски език от 4 до 11 клас, заляха ни с руски книги и филми, русифицираха Българската православна църква.

Това изкуствено насаждано русофилство пусна твърде дълбоки корени в съзнанието на обществото. Днес, 34 години след падането на комунизма в България, те още не са изтръгнати. Не са заради масираната руска пропаганда, която руски петоколонници и четирихилядници неуморно бълват в българския политически и обществен живот. Днес методите, с които искат да утвърдят завинаги култа към всичко руско, се наричат „свобода на словото“, „право на мнение“, „друга гледна точка“! А това е нищо по-малко от национално предателство! За него и сега има членове и алинеи в Наказателния кодекс. Но няма кой срещу кого да ги прилага.

А иначе за начална година на русофилията в България може да се приеме 1774-та, когато съгласно мирния договор между русия и Турция в Кючук-Кайнарджа, загубилата тази поредна война Османска империя дава право на руския император да покровителства православните народи на Балканския полуостров. И погледите от Австро-Унгария се обръщат с надежда за освобождение към русия. (Най-мащабната освободителна проява на българите по време на османското владичество, Чипровското въстание от 1688, избухва именно защото се очаквало Австро-Унгария да изпрати в подкрепа войски. Но тя започнала война с Франция за германския престол и не й било до някакво парче от Балканите. Чипровското въстание от 1688 било потушено).

Априлското въстание от 1876 също бе потушено. То избухна по този стихиен начин защото русия уби този, който можеше да го подготви без нея – Васил Левски. Защо? За да й бъдем вечно благодарни. А защо да й бъдем вечно благодарни? За да може отново да ни пороби, колкото и да оспорват този цитат на Апостола „обективни“ мурзилки.

Впрочем, поне три пъти през тези няма и два века топли чувства към Империята на злото, българите са проглеждали.

За пръв път след Одринския мирен договор от 1829. Веднага след сключването му руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, обвинявайки в неподчинение, кражби и дезертьорство. На руските военни и цивилни лица на Балканите е наредено да избягват всякакви контакти с местното население, които са смятани за „източник на сериозни затруднения в политическо отношение“. Окуражени от руската политика, турците започват погроми. Това кара между 100 000 и 140 000 българи от Варненско, Сливенско, Ямболско, Бургаско, Старозагорско и други райони да се изселят във Влахия,Молдова и Бесарабия. Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат изселническата вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. По този повод Раковски пише своята знаменита брошура „Преселение в русия, или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заради нея пред 1862 сръбското правителство разтурва Първата българска легия в Белград. Легионер в нея е и Васил Иванов Кунчев. Там той получава и бойното си кръщение, и името Левски.

За втори път българите проглеждат по време на „Българската криза“ 1886-1896. Бруталната политика на император Александър Трети, наследил нашия „освободител“ Александър Втори. Отмяната Търновската конституция, управлението на руските генерали, враждебното поведение на русия при обявяване на Съединението, детронирането на Батенберг, скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886, атентатите и бунтовете, организирани от руски агенти – убиват възгоржената вяра на българите в „добрия дядо Иван“. За съжаление само за 10 години. После приятелските отношения се възстановяват.

За трети път пердето ни пада през 1915, когато България обявява война на Сърбия и с това влиза във война и с русия. Николай Втори в нарочен манифест нарича това „измяната на България“, на която руският народ „гледал с окървавено сърце“. Сигурно затова императорът окървавява и България, като през 1916 нахлува в Добруджа. Вражеският акт е резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи на съседите й.

За съжаление и този спомен трае само 28 години, до 1944. След това комунистите, описани по-горе, прекъсват историята ни като самостоятелна държава за 45 години. Уж продължихме след това, но сянката на руската мечка все още витае над България.

Ще е така, докато българския лъв не изреве гръмовно, не разтърси грива и не прогони натрапника вдън гори тилилейски.

ВОЛ ЗА ВЪЛК, ИЛИ ОТНОВО ЗА НАЦИОНАЛНИЯ НИ ПРАЗНИК

Хора, подхвърлиха ни кокалче! Втори ден коментираме да бъде ли 24 май национален празник, за да неглижираме другите промени в конституцията, предлагани от (част от) управляващата коалиция. Доказва го максимално високата трибуна, от която това предложение бе направено (в пакет конституционни промени) – в сравнение със „скромната“ промяна на Кодекса на труда, чрез която през май миналата година ГЕРБ лансираха същата идея, а ПП-ДБ се въздържаха или гласуваха против. И от личния ангажимент на премиера с идеята. И от днешния анонс на заместник-прдеседателя на парламента Никола Минчев, че не изключва провеждането на референдум по този повод.

Добре, щом искат да спорим – ще спорим. Вариантът да приемем безкритично предложението, понеже всички партии, готови да променят конституцията, го харесват, сигурно работи за техните членове, активисти и придворни журналисти и анализатори. Повечето от нас обаче не са такива. И този път ще трябва да ни чуят.

Аз съм човек на словото и духа и нямам съмнение, че 24 май е най-светлият български празник. Но НЕ Е САМО БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК! 24 май е официален празник и в Северна Македония, и църковно-държавен празник в русия.

В сегашната политическа конюнктура това би трябвало да са достатъчно убедителни аргументи, за да изберем друга дата. Ако не са, и ако работим за вечността, тогава да спазим световната традиция националният ни празник да носи символиката на държавността. Първата опция е национален празник да е денят, в който България обявява своята независимост.

Тоест, 22 септември. На тази дата през 1908 България и българите вече са съзрели за мисълта, че националната независимост (от една или друга империя) си има цена. Тя никак не е била ниска – България е трябвало да се откаже от безмитна търговия с Османската империя, да приеме загубата на огромните източни пазари за износа на жито, животни и манифактура. И дори за баснословна сума да откупи част от източните железници.

Предците ни са били готови да платят. Но само с пари. И най-вече за да бъде легитимиран в международен план българският княз.

На 6 септември 1885 бащите им са били готови да платят с кръвта си. През 1895, в своя „Отговор на речта на г. Стоилова“, Стамболов прекрасно откроява значението на Съединението: „Княза царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия до сега, считам за престъпление, да тьрсим помирение с Русия, само за да се признае Княза. Ний, Българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим икономия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата Самостоятелност с непризнат Княз срещу печалба на зависимост с признат Княз! Княза се намира тук заради България, а не България заради Княза!“

Затова аз съм за 6 септември. Без Съединението нямаше да я има Независимостта.

От какво обаче отклонява погледа ни поредният спор за националния празник?

От две фундаментални промени в конституцията, чиито формулировки вчера се оказаха значително смекчени в сравнение с предварителните анонси: вместо да бъдат премахнати, служебните правителства и главният прокурор остават. Само че мандатът на служебните правителства щял да бъде скъсен до месец, а на главния прокурор щяла да бъде отнета възможността методически да надзирава прокурорите.

Решение, достойно за Хашековата „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“. Но след Първата световна война Хашек я разпуска, а ако се вярва на пророчествата на мастит главен редактор, ние тепърва ще създаваме българската „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“ като „партия на умерените евроскептици“. Тя нямало да бъде нито прекалено обсесивна като „Възраждане“, нито прекалено конформистка като ПП-ДБ, но щяла да „гледа с критично мислене към либералния консенсус, европейските регулации и дори войната в Украйна“.

Конституционни промени като бявените вчера само наливат вода в мелницата на такива все още неродени Петковци. И дават на вече родените – БСП, ИТН, „Възраждане“, поредни поводи да им слагат прът в колелата. Защото нали от ПП-ДБ не се съмняват, че тези три партии ще набучат на копията си Решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2002 г., и ще сезират Конституционния съд с презумпцията, че дори в осакатения си вид предлаганите промени изискват свикване на Велико народно събрание? Като това така или иначе ще се случи, защо „новата коалиция“ се самоограничава? Наистина ли лидерите ѝ мислят, че сезирането на Конституционния съд ще им се размине? Не им подхожда на образованието и претенциите.

А ако не мислят, защо не го сезират те? По-точно – защо не го направиха ПРЕДИ да обявят идеите си? Да, знам, че Конституционният съд вече се е произнасял по темата. Но няма да е прецедент да бъде питан за един и същи казус по различен начин. И в различно време. Конституционният съд е пар екселанс политически орган по начина на съставянето си, и нетовите членове прекрасно се ориентират в политическата конюнктура. Ако бъдат попитани както трябва, от когото трябва и когато трябва, те ще отговорят каквото трябва.

Но може би това „прозорче на възожности“ вече е затворено. И новата коалиция по-скоро е доволна от това…

Тогава защо почти сформираното конституционно мнозинство не заработи за свикване на Велико народно събрание? При това с единствената цел да бъде отменена ретроградната институция на Великото народно събрание, която по същество е руска? И каквато институция освен в България, има само в Монголия? Тази идея се търкаля от години в публичното пространство и „политическият елит“ бяга като дявол от тамян от нея. Защо? Защото „ВНС можело да прави всичко, което пожелае“! А обикновеното НС да не би да не може??? А вие, които сте в обикновеното НС, нали ще бъдете и в (последното) Велико НС? При това ще сте почти двойно повече – 400 вместо 240. Повече ли си вярвате в обикновените народни събрания? И какво ви пречи в конституционния проект за свикване на ВНС, което да закрие ВНС-тата, да впишете задължение избраното 8-мо ВНС да съкрати 160 от 400-те си депутати, и да продължи работа като обикновено 50 НС? Или ви е страх да не би самите вие да не се окажете сред тези 160?

Та така с 24 май. Въпросът не е в националния празник. Въпросът е в националния интерес. И кой му служи. И най-вече – кой го предава.