СКОРО ЩЕ СИ ЯДАТ ПРИКЛАДИТЕ НА ПУШКИТЕ

Днес в Официалния вестник на ЕС бе публикуван шестия пакет от санкции срещу Русия заради войната в Украйна. Поредният номер е символичен – списъкът е като есе, писано от отличник.

Европейските лидери заслужиха отлична оценка не заради дълго уговаряната и в крайна сметка компромисна забрана за покупката, вноса или преноса на руски суров петрол и петролни изделия. Там са по-скоро за 4. Пиша им щестица заради „ограниченията за износ на стоки и технологии с двойна употреба, както и на стоки и технологии, които може да допринесат за технологичното подобряване на отбраната и сигурността на Русия“.

С тези ограничения цивилизованият свят на практика възстанови КОКОМ и направи Руската федерация ембаргова държава. Което е много добра новина!

КОКОМ бе съкращението на Координационния комитет за многостранен контрол на износа, който осъществяваше контрола върху експорта на така наречените стратегически стоки за бившия СССР и социалистическите страни. Той функционираше от 1 януари 1950 г. до 31 март 1994 г. Предхождаше го тайно „джентълменско споразумение“, сключено през ноември 1949 г. по инициатива на САЩ, със 17 държави -15 от НАТО (всички без Исландия) плюс Япония и Австралия. Продукцията, подложена на експортен контрол, беше групирана в три списъка: оръжие и боеприпаси, както и материали и технологии за тяхното производство; оборудване, свързано с използването на атомната енергия; промишлено оборудване с двойно предназначение, което би могло да се използва и за военни цели. От 1996 г. действа НЕОКОКОМ, на който макар и трудно, и България стана член при Виденов.

Ембаргото върху стоките и технологиите с възможно двойно предназначение принуди Народна република България да създаде специализирано звено в Държавна сигурност за кражба на интелектуална собственост от западни фирми. Компютърните и оръжейни технологии, както и рецептите за антибиотици, бяха най-желаната плячка за “научно-техническото ни разузнаване”. Още повече, че бяхме “специализирани“ в тези производства по линия на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ, пародиен соцеквивалент на Европейския съюз).

Разцветът на промишления шпионаж бе в средата на 80-те години на миналия век. КГБ и Щази бяха особено ловки крадци… и не по-малко предприемчиви търговци. Останалите соцстрани плащаха с „твърда валута“ откраднатото на съветските и германски другари. А повечето от тази понякога струваща милиони заппадногермански марки информация и документация бе „извлечена“ от официални фирмени брошури и от каталози, подарявани на промишлени изложби. Другото бяха статии и снимки от западни вестници…

Е, руските разведчици пак ще им се наложи да правят така (макар че се съмнявам някога да са спирали). И преди приемането на Шестия пакет поради забраната за продажба на западни технологии руските инженери почнаха да влагат във военното оборудване на армията компютърни чипове, предназначени за домакински уреди. Така старият виц за самвовара, който накрая все се оказвал „Калашников“, придоби плът и кръв.

Ние, българите, обаче трябва да сме много внимателни с руския КОКОМ. Български посредници винаги са се изкушавали да помагат на братушки, заобикалящи някакво западно ембарго. Наскоро „Ройтерс“ разкри схема, чрез която руски бизнесмен изпращаше забранени за експорт в Русия американски чипове чрез български посредник. Българите монтираха чиповете на платки и повторно ги изнасяха в Москва. И днес чрез реално съществуващи компании и кухи фирми руската армия продължава да се снабдява с нужните чипове за направата на оръжия.

Руснаците имат много пушки. Скоро ще почнат да ядат прикладите им.

СОБСТВЕНОТО МНЕНИЕ КАТО НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО

След като на 1 май 2022 президентът Радев си направи труда да открие, че шарлатани разпалват страстите на войната у нас, днес допусна, че Русия може и да ни нападне. И зададе серия от въпроси за състоянието на авиацията, противовъздушната ни отбрана и радарите ни, които предполагат нелицеприятен отговор. Заключението, което се очаква да направим, е ясно – не сме в състояние да воюваме с никого, особено с Русия, най-добре да си налягаме парцалите. Само ден по-рано държавният глава обвини България и за това, че Русия ни спря подаването на газ.

Български или руски президент е Радев е въпрос, който ни терзае шеста година. Всеки му отговаря според собствените си политически пристрастия. Но цитираните, а и доста други примери, вече дават основание за друг въпрос – осъществява ли състава на престъплението държавна измяна обитателят на Дондуков 1?

Знам колко е обтекаемо това понятие и колко трудно се доказва, че някой е „консумирал състава на това престъпление“. Но много хора сигурно вече са забравили, че през януари 2020 главният прокурор Гешев поиска от Конституционния съд да изтълкува буквално всяка дума от чл. 103 от Конституцията. Тогава Радев току-що бе свалил доверието си от правителството на Бойко Борисов, а срещу него течеше предварително разследване заради подозрения, че е наредил укриване на документи, свързани с проверка на антикорупционната комисия срещу съпругата му. Чрез главния прокурор дълбоко обиденият Борисов на практика стартира процедура по имчийчмънт срещу Радев.

Та на 27 януари 2020 Гешев попита: „Припокрива ли се по съдържание понятието „държавна измяна“, използвано в чл. 103, ал. 1 от Конституцията, с престъпленията, визирани в Глава първа „Престъпления против Републиката“, Раздел I „Измяна“ от Особената част на Наказателния кодекс ?“ Конституционните съдии отговориха, че съдържанието на понятието „държавна измяна“ по чл. 103, ал. 1 от Конституцията не е тъждествено със съдържанието на понятието „измяна“ по смисъла на Раздел I, Глава първа от Особената част на Наказателния кодекс. Като „държавна измяна“ следва да бъдат разбирани и други престъпления против Републиката, които държавният глава би могъл да осъществи при изпълнение на конституционно възложените му функции, отговориха тълкувателите на конституцията.

Да поясня, че Раздел І “Измяна” съдържа в себе си посегателства срещу вътрешната сигурност в държавата или посегателствата срещу властта от вътре. Раздел II е още по-интересен. Той се нарича “Предателство и шпионство” и съдържа престъпления, които представляват съдействие на друга държава в нейната дейност срещу България.

Радев в определен смисъл посяга и срещу властта отвъре, и съдейства на друга държава в нейната дейност срещу България. Това ражда дилемата повече национален предател или повече шпионин е действащият президент. Но нито някоя политическа сила ще зададе такъв въпрос на Конституционния съд, нито Конституционният съд ще му отговори. Което няма особено значение, тъй като срещу Радев всъщност вече ТЕЧЕ ПРОЦЕС НА ИМПИЙЧМЪНТ.

От 24 февруари 2022 Радев всъщност е в процедура по импийчмънт, която е повече от успешна. На 28 февруари той загуби военния си министър, отричащ термина война по повод руската агресия в Украйна. Това може да се смята за първия етап от процедурата по чл. 103 от Конституцията – повдигане на обвинение от най-малко една четвърт от народните представители. С гласуването на военно-техническа помощ за Украйна утре, 4 май 2022, което вероятно ще събере повече от две трети от гласовете на народните представители, процедурата ще бъде финализирана. Ако и БСП напусне управляващата коалиция, тя ще влезе в ролята на Конституционния съд, който има последната дума по процедурата. Ще бъдат назначени нови президентски избори.

Разбира се, такъв голям шлем би могъл да се случи само свят, който не е част от Руския свят. България за съжаление все още е. Но бързо се отдалечава. И освен на Путин, заслугата е и на Радев.

Българският президент ще запази поста, но загуби авторитета си. Вече забравихме юмрука срещу мафията. Но винаги ще помним козируването пред Москва.

КЪРВАВ ГАЗ

Западът няма да налага повече енергийни санкции на Русия, бе до вчера преобладващото мнение на анализатори, които следят ескалацията на санкциите на САЩ и ЕС през последните 40 дни. Обичайните заподозрени колаборационисти са Германия, Франция и Италия. Приглася им Унгария на Орбан, и в немалка степен – България на все още твърде мощните енергийни олигарси.

На този фон снощи дойде съобщението, че прибалтийските републики се отказват от руския газ. Днес разбрахме за руския геноцид в градчето Буча край Киев. Мисля, че самоцелната азиатска жестокост на руснаците ще отвори оконателно очите на Европа. И тя, независимо от цената, ще спре доставките на руски газ.

Може би не веднага, но със сигурност. И това би трябвало много повече да ни радва, отколкото да ни притеснява. С трите си милиарда кубически метра годишно потребление, България има достатъчно алтернативи. Петнайсетте млрд куб метра газ, които отиват към Сърбия, а не трите милиарда, които остават в България, са проблем. Всъщност проблем е не газът, а тръбите, по които тече „отката“, от който се храни огромна част от българската политическа класа.

Чудовищната корупция се плиска по газопровода от комунистическо време. Тогава с половината от транзитирания през България газ (около 6 млрд куб м ) СССР изплащаше дяловото участие на НРБ в строежа на газопровода Оренбург- западна граница на Съветския съюз. Продължилото десетилетия бартерно споразумение генерира чудовищна, проточила се в два века корупция. Бартерът дискриминираше тежко останалите участници на пазара и беше невъзможен без политическа подкрепа. “Изгодната сделка“ с газа бе изцяло подвластна на “братската дружба“ с Русия.

Но през 1997 изплащането на дълга приключи и всички сделки трябваше да стават на търговски принцип. Оттогава Русия иска да сложи ръка на българската газопреносна система. За да попречи на това, през 1995 червеният премиер Жан Виденов създаде Закона за концесиите. Така трябваше да се осуети или поне обезсмисли възможността „Газпром” да контролира и държи изключителните права върху българските газопроводи. Година по-късно Кремъл го свали. После през 2003 се опита да купи Булгаргаз за 300 милиона долара, включващи монопола, преносната мрежата, хранилището и контрактите, гарантирани от държавата. Накрая през 2014 Русия почна да строи Южен поток, който през 2021 завърши под името Турски поток.

При силна политическа воля може да бъде намерена алтернатива на нужните ни количества газ до края на тази година, когато изтича договорът ни с Газпром. Но това изисква разкъсване на корупционните енергийни вериги, с които българо-руските газовици са приковали България към Газпром. И ще означава провал на стратегическия план на Русия да въведе нещо като газов борд в България и да прекрои българското политическо пространство по руски образец.

Тази опасност бе съвсем реална миналата година, когато Русия чрез свои политически проксита хвърли страната в едногодишна политическа криза и успя да наложи преизбирането на прокремълския президент Румен Радев. Късането на руските доставки на газ ще бъде знак за постигането не на енергийна, а на национална независимост. Това важи не само за България, но и за най-зависимите от руски газ западни страни. И техните проценти са функция на купуването на немски, френски, италиански и пр. политици, с газо- и петрорубли.

Едва ли ще има по-подходящо време да се еманципираме от Русия. За подобна цел няма неприемливо висока цена. Цената вече се мери не в милиарди долари, а в литри кръв. За колкото повече руски жестокости в Украйна узнаваме, толкова правителствата на Германия, Унгария, Австрия, Италия и Нидерландия, които се противопоставяха на строгите санкции в енергийния сектор, стават все по-готови да ги наложат.

Интересът от откъсване от руската енергийна зависимост вече не е само икономически, а политически. Бих казал – и общ(ностен). И ще бъде задоволен – вероятно под американски натиск. Но това е още по-хубаво. Само война можеше да смекчи атавистичния антиамериканизъм на част от западните общества, който Русия с удоволствие подхранваше.

Клането в Буча, за което разбрахме днес https://www.svobodnaevropa.bg/a/31783432.html, преля чашата. Буча е новата Сребреница. Путин ще е новият Карадажич. Спирането на газовите доставки ще е новата европейска съвест.

ДЕПУТИНИЗАЦИЯ!

Следобед на площад „Батенберг“ в София ще има антивоенен концерт. Елате всички да подкрепим Украйна!

Васко Кръпката и приятели прекрасно знаят какво да пеят, но все пак една идея: да завършат концерта с „Момичето с перлените коси“ и да я посветят на Румен Радев. В някои кръгове на обществото легендарната песен, с която унгарците сваляха комунизма, е по-известна като „Батальонът се строява“. Надявам се – за последен път в чест на „старото“. И също така се надявам то наистина да се уволнява.

Тъй като е унгарска, песента ще е и „поздрав“ към Орбан. Единствено с Унгария си правим компания в гълъбарника на заклетите „пацифисти“, чието истинско име е „путинисти“. От Нова година президентът е неприкритият им водач в България.

Почти през целия първи мандат на Радев много мислещи и почтени българи се питаха „тоя от кои е“. Формалната му биография на „натовски генерал“ и острата му схватка с мутренското правителство на Борисов заблудиха немалко българи и миналият ноември. Те пак гласуваха за него въпреки процеденото по време на дебата с Герджиков :“Руски е, чий да е!“ по отношение на Крим. Заблудата все пак да го смятаме за „наш“ продължи до 24 февруари т.г. Вчера, когато Радев категорично заяви, че „няма да допусне въвличането на България във войната“, защото цената я плащат хората, а не „телевизионните проповедници“, и най-слепите прогледнаха.

Няма да потварям очевидната истина, че ВЕЧЕ сме въвлечени във войната дори само като членове на НАТО и ЕС, с които Русия воюва вече месец. И че само Орбан и Радев още „не са разбрали това“. Струва си да поговорим за цената.

За руснаците тя може да е „одна за всех“ и те може да „не постоят (да не се пазарят)“ за нея. В примитивните общества животът няма висша стойност. В цивилизованите има. И ние „се пазарим“ за ВСЕКИ живот. Да, най-лесно е той да бъде отнет по време на война. Но с диктатори като Путин тази война продължава безкрайно. Диктаторите никога не се примиряват със загубата си в една война. В случая с Путин – със загубата на Студената война. Когато победителят милостиво и не много далновидно ги остави „да налеят врат“, те пак я подклаждат. И я правят гореща, а като се видят натясно – и не дай Боже, ядрена.

Светът не трябва да прави втори път грешката от 1990. Путин трябва да бъде разгромен, а това няма как да стане без военна операция по суша. В обозримо бъдеще НАТО и/или САЩ ще изпратят мироопазващи сили в Украйна. Но след това Русия трябва да бъде ДЕПУТИНИЗИРАНА така, както Германия беше денацифицирана.

Денацификацията е вид лустрация. Тя изчиства нацистката идеология и практика от следвоенното германско и австрийско общество. Не само армията – и законодателството, културата, пресата, икономиката, образованието и политиката на двете страни. Законът за денацификация на Дуайт Айзанхауер от 1945 г. бе част от плана „5 Д“, съгласуван от съюзниците на конференцията в Потсдам през юли 1945: денацификация, демократизация, демилитаризация, децентрализация и демонтаж на нацистката икономическа система. Окупационните власти не приемаха аргументи като „не бях, не членувах, не участвах“; човек трябваше да докаже своята непричастност и невинност, попълвайки обширен въпросник, чиито отговори бяха проверявани в нацистките архиви. Поне три следвоенни поколения на Германия и Австрия живяха с вината за предизвиканата от родителите им опустошителна война.

И това беше справедливо. Нито Хитлер, нито Сталин, нито Путин и техните престъпления срещу човечеството, биха били възможни без подкрепата на преобладаващата част от обществото.Това трябва да се случи и с Русия и няколко нейни поколения. ПОД СТРИКТЕН ЗАПАДЕН КОНТРОЛ! В следпутинска Русия няма да има здрави вътрешни сили, способни да изградят ново общество върху нови основи. Отново: за да не се повтаря путинизма, както не се повтори нацизма, Русия трябва да бъде депутинизирана!

(Много важно, особено за България: оригиналната денацификация започна с пълното „зануляване“ на нацистката съдебна система. ВСИЧКИ съдии бяха сменени, макар че поне половината останали бяха бивши членове на нацистката партия. Създадените 545 трибунала (съставени от председател, прокурор и двама или трима експерти), обаче действаха под стриктен съюзнически контрол. През тях преминаха близо 3,5 милиона германци. Бяха осъдени 613 хиляди души, включително австрийци. 1600 от тях бяха признати за главни военни престъпници).

70 процента от руснаците все още подкрепят Путин. Останалите 30 процента просто не пият.

Що се отнася до Радев, ако не вземе бързо завоя от каски към ракети, както го взе от одеяла към каски, да хваща самолета за Москва. Поне може сам да го кара.

ПОСОЛ, ИДИ ДОМОЙ!

След днешния клип с изстреляни към Украйна ракети https://www.facebook.com/rusembul/videos/388904763050710 , които Руското посолство качи на фейсбук-страницата си, българското Външно министерство няма никакъв друг ход, освен да обяви немедлено полк.Митрофанова за персона нон грата!

ДА ТИ ПРЕСЪХНЕ ЧЕШМИЧКАТА ЗА ПЕТРОЛ

Рубладжиите треска ги тресе. В края на тази година изтича договорът с Газпром, а през уикенда финансовият министър Асен Василев каза, че няма да го подновява. Вчера и днес премиерът Кирил Петков инспектира трасето на интерконекторната връзка с Гърция и твърди, че тя ще стане до средата на годината (хайде, нека да е до края!) . Външните министри на Европейския съюз обмислят днес петролно ембарго срещу Русия. Най-вероятно няма да строим и Белене.

Все новини, които смущават съня на малкото, но много алчни комисионери по веригата на енергийните доставки, от които 30 и кусур години бозят. В енергетиката са концентрирани големи интереси и оттам идват тлъстите комисиони, част от които пълнят и партийните касички. Нито един от тези „енергийни вампири“ не е склонен на каквато и да било промяна в наложеното през годините статукво. И само до преди месец то беше недосегаемо.

Вероломното нападение на Путин срещу Украйна обаче превърна доскоро българския енергиен проблем в европейски. По всичко личи, че европейско ще бъде и решението му. Тоест, няма да бъде директно диктувано от Радев, БСП и Москва.

Не си правя илюзии, че ще статуквото ще бъде бързо променено. Още по-малко – лесно. Не само в България елитите са „се зареждали“ от Кремъл. Но с войната, която разпали, тотално вманияченият му господар направи невъзможно за западни политици директно да го защитават. Затова те и набедените им „експерти“ ще сочат всякакви „обективни причини“ да няма петролно ембарго, доставките на газ да не спират, договорите с Газпром безкритично да се подновяват, атомни централи с руски реактори да продължават да се строят. От девет кладенци вода ще докарват, за да попречат да им врътнем кранчето.

Всуе. Войната в Украйна, а за България – и интерконекторната връзка с Гърция , ще преначертаят енергийната карта на Югоизточна Европа. А пък ако възобновим и обещаващото сондиране за шистов газ, което под натиска на Газпром преди 10 години забранихме, наистина можем да станем енергийно независими.

Не днес и утре, но в обозримо бъзеще в европейската енергетика ще има много по-малко Русия. Което значи – много малък или никакъв „откат“. (Ако не знаете, „откат“ е руският евфемизъм за подкуп). От всичките ни пари, които потъват в енергийната система, поне 40 на сто се крадат. А сумите са деветцифрени. За сравнение – ако за „ремонт на руските изтребители“ харизваме на Русия 80 милиона лв. годишно, само за ремонтните дейности в централите отиват над 2 милиарда лв. Реалните изпълнители получават едва 20 на сто от тези пари. Затова нищо не остава за технологично обновление. Затова кабелите по селата се късат, напрежението варира, а софийските топлоцентрали не произвеждат ток, защото вместо за нови турбини, парите отиват за нови яхти.

А ако петрорублите спрат? Какво ще правят енергийните хрантутници тогава? Така ще обеднеят, че ще им иде да се задушат с газ или да се полеят с петрол и да се запалят.

Че ще влязат в затвора все още не смея да мечтая.

3 март 2020 като 3 март 1918

Навръх Освобождението премиерът Борисов ни обяви за победители в Петгодишната война. Еворпейският съюз я води с “Газпром” от април 2015, когато Брюксел официално обвини руската държавна компания в злоупотреба с монополно положение на пазарите на 8 източноевропейски държави. Преди това обаче Еврокомисията три години разследва “Газпром“ и стигна до извода, че руснаците са ограничавали търговците, на които са продавали синьо гориво, налагали са високи цени в 5 държави и са обвързвали доставките с ангажименти по отношение на инфраструктурата за пренос на газ. В резултат „Газпром“ продавал на различни цени газа на България, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша и Словакия.

На 3 март 2020 премиерът обяви очакваната новина, че след едногодишни преговори „Газпром“ и „Булгаргаз“ са постигнали 40% намаление на цената на природния газ за България. Намалението влиза в сила от август 2019 г. и „Булгаргаз“ ще върне 150 млн. лв. на индустрията.

България последна побеждава в тази обречена за Русия война. За да не плати милиарди евро глоби, до днес “Газпром” намали цените за другите седем източноевропейски страни страни на ЕС, освен за България. В резултат през третото тримесечие на 2019 г. България се превърна в страната с най-скъпия газ в ЕС.

Силно подозирам, че днешната отстъпка е за сметка на съгласието ни “Турски поток” да продължи през територията на България под името “Балкански поток” и да подновим строежа на АЕЦ “Белене” – ангажименти, които третото правителство на ГЕРБ напоследък пое. Това ме кара да мисля, че българската политическа класа е успяла да се спазари комисионните й, които ще загуби от предоговорената цена на газа, да „се пренасочат“ към газопровода и атомната електроцентрала. Става все по-вероятно обаче тази сметка да се окаже без кръчмаря.

Без съмнение „День газовой победы“ е символично избран. И историческият паралел е не с 3 март 1878, а с 3 март 1918. Благодарение на невероятните победи на българските воини, на този ден преди 102 години България подписва като победителка Брест-Литовския мирен договор с победената Съветска Русия. Русия губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, и се задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България.

Но нека днес не се делим на русофили и русофоби – както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политиците искат историята да не им пречи. Подходът на обществото трябва да е друг. Определил го е още през 1894 г. един друг български премиер, Стефан Стамболов: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И е платил с живота си за това.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878-ма, и през 1944-та. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз. „Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между руското болшевишко правителство и правителството на Александър Стамболийски. Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, чийто предговор е написан лично от Васил Коларов.

Второто ни „освобождение“- от „фашистко робство“ през 1944 г., също ни е излязло през носа. Тогава руските окупатори са били 10 пъти повече – според Георги Боздуганов, автор на книгата „България: военният трофей на Сталин“, броят на съветските войници в България през 1944-1945 г. достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, минава през трето освобождение от Русия – този път от енергийно робство. Днес с помощта на Европа спечелихме важна битка от тази война. Ще спечелим и войната.

„Наше дело правое, враг будет разбит, победа будет за нами!“

Честит празник!

Отговор на речта на г. Стоилова

Днес се навръшват 166 години от рождението на великия българин Стефан Стамболов. Почитаме паметта му с една непроизнесена негова реч в отговор на тронното слово на министър-председателя Константин Стоилов. Стоилов произнася това слово си на 24 октомври 1894 г. по време на Първата редовна сесия на Осмото Обикновено Народно събрание. Тази му реч става известна и с наименованието  като „Декларация по външната политика“. Тя на практика изиграва ролята на пълен преврат и поврат на Стамболовата външна политика. Народното събрание гласува речта да се разпространи като отделна брошура.

Стефан Стамболов, вече свален от власт и вън от парламента, публикува своя отговор също в брошура с псевдоним „Аспарух“, публикувана за първи път докато е жив. Текстът по-долу е според издадената през 1915 г. брошура от Иван Цанков, който се намесва в Стамболовия текст с актуални за 1915 г. коментари. Те се отнасят до управлението на русофилските правителства на народняците и цанковистите след падането на Стамболовия режим и са също толкова интересни за съвременния читател. В текста са оградени със средни скоби.

Господа Представители,

Шумните ръкопляскания, които последваха. речта, са напълно заслужени от оратора. Известен е г. Стоилов по красноречието си, и – ако сградата на Народното събрание беше школа за реторика, – то за нас нямаше друго, освен да ръкопляскаме и ний. Но, в салона на Народното събрание ний се намираме не в школа за реторика, а в място, гдето се средоточава в този момент българската съдба.

[Двадесет години оттогава, но като че ли времето на нищо не ни е научило. И днес още за мнозинството от нашите „държавни“ мъже, Народното събрание служи – „школа за риторика“.]

За това, колкото много да ръкопляскаме на г. Стоилова, като на оратор, толкова трябва и да съдим политиката, която се крие и която се обяви в хубавите думи на оратора.

Г. Стоилов се е възползувал от телеграмата на руския император до княза, в която императора благодари на княза за чувствата, изказани от него от страна на българския народ. Получванието на подобна телеграма, като се счита вече за един успех в наченатото дело, разположи твърде приятно болшинството на Събранието към по-нататъшните декларации на г. Стоилова. Това първо съобщение беше един вид captatio benevolentiae за всичките, които придават голяма важност на възстановлението приятелски отношения с Руската империя. И така, декларациите на г. Стоилова се приеха с едно настроение на духовете, което беше по-благоприятно, за да се изслуша някой роман, от колкото едно сухо, но ясно и точно определение на българската външна политика.

Съжалявам, че не можах да се присъединя към тези романтически чувства; считам за свой дълг да се не отвлека от хладнокръвно обсъждане на нашето положение, и Ви моля, другари българи, да ме изслушате, не със същото удоволствие, с което изслушахте г. Стоилова но с повече внимание към логиката.

Главната идея на г. Стоилова е, че българския народ се нуждае от руското приятелство и че Княза и правителството ще положат всичките си усилия, за да осъществят горещото желание, диктувано от чувствата на българския народ, както и от интересите на България. За това народа нека има доверие в княза и правителството, които се надяват да довършат добре наченатото дело. И народа в лицето на своите представители ръкопляска.

Вий много си улеснявате задачата, уважаемий г. Стоилов! И вий, господа представители, се задоволихте с много малко! Наместо да ни се каже, в какво състоят нашите политически интереси, и могат ли те да се гарантират с приятелството на руското правителство, Вий, г. Стоилов, ни разведохте по една отдавна покосена вече ливада! Ни дума не казахте за това, което се отнася до интересите ни и какво именно искате Вий да достигнете с руското приятелство!

[И чул ли е някой от Вас и сега, след 20 год., в какво собствено се състои руското приятелство?]

Ний мислихме, че ще бъдем щастливи, да чуем по този въпрос една думица от Ваший отговорен за външната ни политика другар, г. Григор Начевич, но, говориха членове от разни партии, даже от социалистическата, а г. Григор Начевич предпочете да имитира пруский маршал Молтке, който имаше за девиза: Да говориш е сребро, а да мълчиш – злато. Аз бих молил г. Молтке-Начевича за в бъдеще да не потайва своята мъдрост, защото инак може да се дойде до печалното заключение, че България, ако вече не може без Русия, то поне ще може без Григора Начевич.

Но да дойдем на предмета си. – България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая, да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Вий, г. Стоилов, експлоатирате тези ни чувства към руский народ за в полза на Вашите комбинации с руското правителство!

[Съвсем вярно! Българите са обичали и обичат руския народ, който има в недрата на нашето Отечество костите на хиляди руси, но не и руското правителство което не ни даде възможност да използуваме трудното положение в което се намираше Турция на 1897 год. във войната й с Гърция. А знае се какви бяха резултатите от тази война: Гърция макар и побeдена сполучи да извоюва автономията на Крит под управлението на един гръцки княз, а България, послушно оръдие на Русия, се задоволи с няколко ордена и един черен хат!!]

Политиката на Великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила.

[Какво по-красноречиво доказателство за това от войната, която води днес? И император, и министри и депутати и преса единодушно заявяват че целта на тиранската борба, която води днес Русия е: Цариград руски. Никой от тях, обаче, не спомена нито дума за Българска Македония!]

Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цeл освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си.

[Четете ли какво става днес в Австрийска Галиция завладяна от руския император?]

Ний всички знаем, че във времето на покойний княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от императора Александра, с която се канeше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний император, който не желаеше една самостоятелна и голяма България. Вий викате: невярно? Аз ви казвам, и историята повтаря: вярно! Ако не е вярно, че руското правителство, или руский автократ не желае да види Отечеството ни самостоятелно и голямо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или със Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, отколкото да бъде сатрап, както бухарский емир?

[И наистина, на какво друго, ако не на едно бухарско емирство приличаше България през 1913 год.?]

И защо Каулбарс наченваше всяка своя реч с историческите думи: „Волята на Императора е …“

[Историческите думи на Каулбарс: Волята на императора е … се повтаряха също и от Неклюдов, а днес си служат с тях и нашите русофили.]

И защо нам се препоръчи Мингрелския княз на хилядо овци, като наследник на княз Александра? Защо най-сетне избраний от народа сегашен княз не се призна през цели седем години? – От доброжелателство за една самостоятелна България ли? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България!

Това е естествено. Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, ний бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското приследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята вярна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа!

Земнитe полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

[Войната ни с Турция на 1912 и 1913 год. потвърди напълно тази мисъл.]

Досега ний имаме само доказателства, че в официална Русия липсва уважението на нашите интереси, да живеем по своему и да се управляваме сами.

[Очебиещ пример е Сръбско-българския договор сключен на 29 февруари 1912 г. под покровителството на „славянския“ император Николай II.]

И като е било тъй, и като няма ни най-малко основание, щото в бъдеще да бъде инак, то питам Ви, г. Стоилов, който сте отговорен пред народа и пред историята за решенията, които предлагате на Народното представителство, нужно ли е нам това, което наричате Вий „приятелство“ с Русия?

[А днес ние питаме неговите политически последователи какво ни донесе това приятелство?]

Ако това беше истинско приятелство, покровителство против врагове; ако приятелството, което чувствува за нас руский народ и което ний всички му връщаме н оценяваме, беше и приятелството на руското правителство, с царя начело, то Вий бихте били в правото си, ако отговорите: Да! И кой щеше да вика: не? Но приятелството, което може да съществува между някои, даже между всичките народи, няма нищо общо с приятелството или неприятелството между правителствата им.

[Истина призната от всички, но за нещастие на българския народ, не от нашите русофили!]

То е печално, но е тъй. За това и с искрено убеждение ви отговарям, г. Стоилов, че България не се нуждае от такова руско „приятелство!“ Отивам и по-далеч: Подобно „приятелство“ на официална Русия е вредително за нас. Вредителността ще се покаже най-напред, когато руските представители, за усилвание на своето влияние в България прибягнат пак към онези интриги, които преди десет години хвърлиха раздора помежду ни, и между нас и короната.

[Същото което се повтори и през 1913 г. от нашата русофилска преса, но за щастие на България не успя.]

Може да има някои представители, които ще кажат, че имаме нужда от признаванието на княза. Аз не зная, как тази просяшка идея е хванала корен в България. Недостойно е за един цял народ, да моли отвън да му признаят княз или крал, когато той сам си го признава! Нашата народна гордост би трябвало да ни въздържи от подобни молби и спекулации!

[А основата на външната политика на русофилските партии у нас е: „по корема си да се влачим, но с Русия да вървим!“]

Догдето ний признаваме един княз и една България, само със силата на оръжието те би трябвало да могат ни ги отне.

[Но българи ли са онези, които проповядват и днес между народа, че ако бъде посегнато на нашата политическа независимост, било то и от Русия, българския народ не би трябвало да я защити със силата на оръжието!]

А подобна сила не се е показала до сега. Князът царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия досега, считам за престъпление, да търсим помирение с Русия, само за да се признае княза. Ний, българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим економия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата самостоятелност с непризнат княз срещу печалба на зависимости с признат княз! Князът се намира тук заради България, а не България заради княза. За това, за някои лични и ефимерни изгоди, България не трябва да страдае! И аз съм българин, и на мене е мил напредъкът на Отечеството, и аз не бях последний в редовете на храбрата ни войска – понеже се отказах от отпуска си за Париж, г. Тодоров, когато се мобилизира войската ни –, за това съвестта ми и разума ми диктуват, да повдигна тука гласът си против необмислената политика, която, зарад печалбата на една смешна формалност, туря в опасност жизнените интереси на сегашна България и на потомството.

[И наистина, каква полза на България принесе тази „смешна формалност“?

а) Покръстването на престолонаследника.

б) Приемането на емигрантите – офицери в българската армия,

в) Спазване на един безумен неутралитет на 1897 год. през Гръцко-турската война.

г) Назначаването на един сръбски владика – Фирмилиян за владика на чистия български град в Македония – Скопие. Някои български политици казваха: „въпроса за една килимявка“.

д) Отнемането от българското правителство грижата за съдбата на Македония и дълбоко подкрепване на българския народ с илюзията, че Македония ще бъде освободена с помощта на руски корпуси. Къде бяxa тези корпуси през 1912–1913 години? Да, те позволиха на румънските войски да влезнат в България!!!

е) И като венец на всичко – фаталния за България договор със Сърбия от 1912 год.]

Чух, ако се не лъжа, викът: ами Македония? – И да не бяха ми напомнили за нещастната братска страна, гдето произвола и страданията са достигнали вече до върха си, уверявам Ви, че пак не бих я забравил.

[И днес нещастна Македония няма да бъде забравена!]

– Фактът, че г. Стоилов не счете за нужно и думица да каже за нещастната Македония – вероятно, защото според правителствений в. „Мир“, там царува ред, радост, справедливост, и ханъмките играят хоро с раите.

[Кой не си спомня какви бяха изявленията на русофила г. д-р Данев след обиколката му из Македония?]

– Мълчанието на г. Стоилов по този важен за всеки българин въпрос, казвам, би ми позволило и аз да не говоря по това, но аз напротив ще свърша обсъждането на политическото положение именно с македонский въпрос.

Че тамошното население се готви вече, да отхвърли ярема на турската власт, ний всинца го знаем, и няма за какво да не го изказваме. Това се дължи на варварската тамошна администрация, която, наместо да изпълнява предписанията на чл. 23 на Берлинский договор, сключва съюз с разбойниците и ненаказано извършва зверства и незаконности, които пресичат търпението вече на търпеливий от векове македонец. Но как мислите Вий, господине, трябва ли за подобрението живота на македонеца непременно да се надяваме на Русия? Не вярвам да има българин, който да не се интересува от все сърце по този въпрос. Въобще, ний всинца желаем едно и също, само пътищата за постигане целта са различни. По моето мнение, ний и за Македония нямаме нужда от Русия; и за Македония руското „приятелство“ не обещава нищо добро. Веднъж установено, че руската политика се стреми за уголемявание руското влияние, и че всичките средства – благородни, както освободителни войни; не благородни, както изгонване князе – не са, освен средства, ясно е, че и освобождението на Македония не ще има друга цел, освен здраво вкоренявание на руското влияние. Вий викате „Европа!“ г. Стоилов? Много вярно; Европа е там, и мислите ли, че Европа няма да позволи, на Русия да пожъне плодът на своята работа и на своите жертви? Почакайте малко, ще дойдем и до Европа. Констатирам тук само, че и вий, чини ми се, с викът си „Европа!“ признавате че на Македония, ако русите я освободят от турците, ще трябва второ освобождение: именно европейците да я освободят от русите. Ако това е тъй, виждам с удоволствие, че ще се разберем. Но да се не отделим от предмета.

Казах, че освобождението на Македония, въздиганието на Санстефанска България, от страна на Русия, не би имало друга главна цел, освен заробванието на цялото ни Отечество, и България, и Тракия, и Македония. Защото, ако още веднъж храбрия руски солдатин потегли към Юг, ако още веднъж сто хиляди руски братя бъдат готови да оставят костите си около Вардар и Езерата, гдето вълните тихо и търпеливо се удрят в стените на Самуиловите палати, бъдете уверени, че руското правителство или ще знае по-добре да се възползува от победите си, от колкото преди шестнадесет години, или ще принуди европейската дипломация, която се води от същите принципи, ни по-добри ни по-лоши, да се съгласи с Русия; а в първий, както в вторий случай разноските ще платим ний! Пуста политика! Но кой е виновен, че се търпи подобна политика, която компромитирва най-благородните съединени с нея цели? Не ли са самите народи, които имат силата да правят добро, но които в ръцете на правителствата често вършат зло?

Щом Русия се готви да направи една крачка напред за изпълнение на това, което наричат историческата задача на Русия, ний виждаме, че и противниците на Русия се притичат да пречат на това изпълнение.

То е печално от една страна. Но ний, като хора, нито слепи, нито глухи, не трябва сега да cедим да плачем, че лошата Европа не ще позволи на нашите северни братя, да освободят онези, които безмилостно са изложени на всички страдания, които ний сами знаем от турско време. Ний трябва ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение води към едно свободно бъдеще.

[Гениална мисъл!]

Има ли такъв път и къде е той? То е въпросът, по който ще Ви помоля да ми направите честта да изслушате моето мнение.

Най-напред Ви моля, Господа, да се откажем от онзи лош навик, тъй разпространен между нас българите, да търсиме във всяко едно действие низки мотиви, да обвиняваме политический си противник в долни, най-долни качества, само за туй, че е противник. То е знак на една дивотия, която си няма вече място в един макар млад, но опитен вече народ, който трябва да се научи да уважава различни мнения.

[За жалост тази дивотия и днес се проявява!]

Аз не вярвам да има някой между нас, който да е готов да отстъпи съзнателно и най-малко от нашата независимост; не вярвам че действията на тъй наречените русофили у нас са били причинени от руски рубли, от лични облаги, както уверяват някои. Аз напротив съм убеден, че всички у нас русофили са действували от дълбоко убеждение; аз виждам в тях не черни души предатели, но честни съграждани, които искат да работят с нас за една и същата цел – напредъкът на Отечеството.

Така щото и аз ще настоявам и Вий да уважавате мнението на другите, което няма нищо общо с ниски цели и мотиви.

Казах, че и за освобождението на Македония няма полза от руското „приятелство“, и Ви предложих въпроса: има ли път за освобождението на нашите братия, и без да се доверяваме на Русия?

[И наистина, през 1912 и 1913 г. ние се опитахме с помощта на руското приятелство да освободим Македония, за това и не успяхме – това знаят днес и децата.]

Моят отговор е, че има такъв път, който като изключва опасностите за народното ни съществувание, дава ни надежда за пълно удовлетворение на народния идеал.

Този път е, да принудим Западните сили, да земат инициатива за освобождението на Македония! – Вий протестирате? Вий викате: Не! Не! Никога!? Знаете ли Вий, че приличате на онези хора, които са привикнали да влизат в стаята си през прозорец, а после, когато се направи вратата, все продължават да си влизат и излизат през прозореца, защото тъй го знаят от по-напред?

[Това се обяснява с русофилския инат.]

Западните сили, от които някои са готови да пречат на Русия, когато тя иска да напредва към Юг, имат интерес, щото на Балканский полуостров да съществуват малки, независими от никого държавици, защото те не само са безопасни за Запад, но още му служат като крепости против Русия.

[И днес Съюза на Централните европейски империи иска една силна България като крепост против ламтежите на Русия към Юг.]

Стига работата в Македония да дойде дотам, щото раята да земе оръжие в ръцете, и ще видите, че ще можем да сполучим да имаме поне Англия, Италия и Австрия на своя страна, които, за да предварят Русия, с колективни постъпки, ще могат да сполучат, щото дадените на европейските провинции в Берлинский договор права да се осъществят.

[А днес и Германия.]

Ний бихме били прави да се съмняваме в това, ако бихме искали, щото Западните сили да се безпокоят за хубавите очи на македонките; когато в действителност те в такъв момент действуват за себе си, за своите интереси, които никога не позволяват, щото руски крак да стъпи на брега на Средиземно море.

Някой вика: Босна и Херцеговина! Иска да каже: Ако Македония се освободи от Австрия, или с нейната помощ, то непременно една част, ако не цялата, ще се окупира вечно от Австрия, както Босна и Херцеговина. Който споделя това много разпространено у нас мнение, твърде малко знае вътрешното положение на Австрия. Там равновесието е така балансирано, щото една малка прибавка към едната или другата страна е равносилна с една вътрешна катастрофа. Турнете си ръката на сърцето и се попитайте: какво ще бъде последствието, ако Австрия си присвои още една част от Турската империя, и тя населена с българи? Не усещате ли отговора, че то ще бъде вечна борба с немирни елементи, които се стремят към свободата, че то ще бъде отравяние на австрийското държавно тяло? И мислите ди Вий, че други по-малко ни знаят, отколкото ний сами се знаем? Австрия няма вътре оная сила, която да може лесно да свърши с нас: нейний стомах не ще може да ни смеле. Ако ний вътре в Австрия бъдем нейни отчаяни врагове, то вън от нея, съставляющи свободна държавица до нейните граници, ще бъдем нейни искрени приятели, готови да се борим против всички, които искат да си послужат с нас, като с мост, за достигание разрушителните си за Европейский запад цели.

И още една твърде важна причина има, която ни кара да виждаме приятелите си на Запад, а противниците си на Изток. Всичките Западни държави се управляват по конституция; абсолютизма е свойство на Изток. А влиянието на народа върху външната политика на конституционните държави в настоящето време вече е много силно. Развитието на многошумний социален въпрос парализира силата на тези държави; то ги прави почти неспособни вече да водят нападателни войни. То е и главната причина за прехваленото миролюбие на Тройния съюз. За това е повече от вероятно, че в случай на размирия в Македония, Западните сили колективно ще се застъпят за нас, за правдата, и за себе си, за да попречат на Русия да им не стане по-опасна неприятелка. А от нас зависи да се възползуваме от това положение. Начинът за това не е мъчно да се намери; но, мисля, добре ще сторя, ако не говоря за сега за него.

Така ний виждаме, че доброто за нас няма да ни дойде никога от Русия, а от собствените ни сили и от Европейский запад.

[Войната ни с Турция през 1912–1913 година и всичките съглашения на Русия са заинтересованите в Балканите западни държави по Македонският въпрос потвърждават тази мисъл. И по всяка вероятност окончателната съдба на Македония ще бъде решена от изхода на днешната война в която участвуват всичките Велики сили.]

Следователно: нямаме нужда от официална Русия! нито за сега, нито за в бъдеще! Ако можахме да търпим руското неприятелство девет години, без да ни се повредят интересите, то не вярваме, да можем и девет години да търпим руското приятелство без значителни повреди на истинските ни интереси.

Главната идея на г. Стоилов е погрешна, заблуждение, опасна, – и който внимателно я съзира, ще я осъди както мене. Ний трябва да бъдем благодарни на братский нам руски народ, за гдето ни освободи, ний трябва да го възпеем в поезия, в романи и романси, както нашия симпатичен съгражданин Иван Вазов, а в тази минута и Константин Стоилов, са го направили с много талант. Но в политиката трябва нашата девиза да е: – махнете ръцете!

Като свършвам общите бележки върху речта на г. Стоилов, дохождам до подробностите.

Прекрасната реч на г. Стоилова е пълна с неточности и противоречия, неща позволени във всяка поезия.

Г. Стоилов говори за външната политика и каза, че тя е в зависимост от вътрешната. А против външната политика на бившия кабинет каза, че няма нищо; само вътрешната му политика трябвало да се измени. Ний всички очакваме от г. Стоилов, да ни развие сега, как мисли той, с изменение, и с радикално изменение на вътрешната политика да дойде до по-добри резултати по външната политика, без да я измени! Наместо това чухме само сладки думи по външната политика; а за новата вътрешна политика едвам една думица. Това е логика на поет, а не на държавен мъж.

Но да оставим на страна този недостатък.

Г. Стоилов иска да бъде добре с Портата и с царя! Задача достойна за един дипломат; но за жалост, не ни каза, как именно иска той да се реши тази проблема. Сладки думи за Портата, сладки думи за царя – и свършена работа! Официална Русия, каза г. Стоилов, не е престанала да ни показва своята благосклонност! От какви факти черпи ораторът-поет това убеждение? На която партия и да принадлежим ний, всякой ще си каже, че от 1885 год., от деня, когато се прокламира Съединението между двете Българии, Русия, т. е. официална Русия не е правила нищо, освен да ни пречи. Свалянето на княз Александра, което последва подир всички затруднения, направени нам по Съединението, не признаванието на княз Фердинанда и пр., и пр. са факти всякому известни. И г. Стоилов смее да ни говори за благосклонност, показана на България от официална Русия! Явно е, че господин Стоилов, като министър-председател, днес не говори толкоз за нас, за България, колкото за чужбина, а особено за Русия, гдето мисли ще направи впечатление със своята сладкарница. А това не трябваше да бъде така. Народ[ното] събрание е свята ограда, гдето не трябва да се играят комедии, даже не от прочути артисти. Думите на г. Стоилов имат за цел да улеснят възстановлението на добри отношения с царя. Нищо повече. Предвид на тази комедия, която се разиграва в Народното събрание от страна на министър-председателя би било почти излишно, да се зимат думите му за сериозни, било че те заслужват ръкопляскание, или пък критика.

Но, като захванахме работата, нека да я свършим.

Ако днес нашето правителство, въпреки всичките докачения, станали от осем, даже от девет години на сам акробатствува пред официална Русия със сладки думи, с явно кривение и насилие на истината, то за това заслужва не одобрение, но сериозен укор от страна на народното представителство. И то даже в случай, че възстановлението на тъй наречените „добри“ отношения с Русия, не би било против интересите на България. Ний трябва да се пазим добре, да не се отвличаме от течението на вчерашний и днешний ден; инак то ще ни занесе, кой знае къде, и после няма да намерим правий си път! За това аз обсъждам всичко, което усилва това течение, всичко което ни представя пред Русия, като че ний сме виновни, че отношенията ни не са добри! Виновност от нашата страна няма; ако не считаме за виновност желанието на народа да стои на български крака, а не на руски. – Вий викате: Не е вярно! Стамболов докачил Русия!

Ще Ви отговоря, успокойте се!

Вий и други хора – това го казвам в скоби – правите голяма грешка, че сравнявате Стамболовото управление в последната му осма година със Стоиловото управление в първата му година. В първо време, Стамболовото управление, комуто доброволно са помагали мнозина от Вас и всички назначени на 18-й май сегашни министри, без изключение не беше лошо. То стана лошо, нетърпимо, може би вследствие на много причини, за които няма място да говоря тука. Да видим, какво ще се каже след осем години за Стоиловото управление, ако то се задържи на власт толкоз време! Вий знаете, че и сега вече има съграждани, които водиха отчаяна борба против г-на Стамболова и неговата система, и които днес викат, че в последното Стамболово време не е съществувала подобна тирания, както вече в първата година на Стоиловото! Вий викате: не е вярно! други викат вярно! Къде е истината? Въпросът не е разрешен. Възможно е, следователно, Стоиловото управление да се отбие малко по-малко към онзи път, който ний знаем като Стамболовски. – Но на предмета.

Г. Стамболов докачил Русия, викате Вий, и г. Стоилов прибавя, че князът нищо не е направил за да отдели Русия повече, отколкото тя беше отделена, когато той прие българската корона. Много се лъжите, г. Стоилов, ако мислите, че с подобни фрази ще можете да убедите някого. Колкото и да е докачил г. Стамболов Русия, всичко това е шега в сравнение с провокиранието на официална Русия от самий княз, който дойде тук въпреки изричната и повторена и потретена руска протестация, и царува благополучно. Всякой ден – даже и да беше ходил г. Стамболов в Москва, да иска прошка от царя, – тази провокация щеше да се повтаря при всяко изгрявание на слънцето! И както всяка сутрина се е викало на Ксеркса Персийский: „Господарю, напомни си за атиняните!“ така се викаше всяка сутрина и на руский автократ: „Государь, вспомни Болгар!“ Причината на това беше княза, а не г. Стамболов. И макар че днес на руския трон стои един млад и – до колкото можем да знаем – по-мек человек, то пак същото викание и днес се повтаря пред него, макар г. Стамболов и да не е вече на власт.

[Има 20 години от смъртта на Стамболова, но този вик още се повтаря от официална Русия.]

Ето Ви, господа, доказателство, че княза, т. е. народната воля, е докачил Русия, а не г. Стамболов, нито някой друг отделен българин! Или Вий, г. Стоилов, искате да кажете, че Стамболов въпреки народната воля е довел и държал княза, и с това е направил престъплението да докачи Русия? – Някои от Вас викат: „Стамболист! Видите, господа, на това обвинение гледам твърде хладнокръвно. Не съм аз от онези, които имат за принцип да защищават всички дела на Стамболова, но не съм и от онези, които го обвиняват за всичките му дела. Който иска да бъде справедлив, така и трябва да постъпва. И сам г. Стоилов, при всичките си ораторски способности, по отношение към външната политика и той не смее да се нарича антистамболист.

Аз Ви моля, оставете тези лични въпроси! Времето ни е скъпо и принадлежи на България, а не на г. Стамболова, нито на г. Стоилова.

[Днес в България нищо по-евтино от времето няма!!!??]

След като констатирах, че не Стамболов, но народната воля, на основание на която князът царува, е провокирала Русия, минавам към една друга погрешка на г. Стоилов.

Това което Вий, г. Стоилов, ни казвате по отношение към нашата вътрешна политика, е тоже нищо, освен една много хубава и симпатична фраза. Друго нищо, ама абсолютно нищо. Че законност, свобода, напредък и пр. трябва да царуват, и то не само в малките, но още повече в най-големите държави, мисля, че не е някое ново откритие. Но че нашата външна сила се състои само в едно вътрешно добро управление, то е ново. Вий и тука се показвате поет! Трябвало би, действително, тъй да бъде, както казвате Вий! Трябвало би умният, умереният, работливият человек да е най-силен! А така също и една малка, но разумно организирана и управлявана държава би трябвало не само да внушава навсякъде уважение, но даже да има решителен глас! Ангелска утопия, догдето съществува съвременната политика! Мислите ли вий, че малката Дания не беше хубаво управлявана, когато Австрия и Прусия успяха да й отнемат в 1864 год. провинциите Шлезвиг и Холщайн! Или че Швейцария има сигурно международно положение по причина на своето по- евтино управление? Не е така, и вий можете да се уверите, че колкото и да е добро или да се одобрява нашето управление, ний по външната си сигурност ни най-малко не печелим. Всичко, което говорите по това, не е освен покана да се разтурят старите партии и да се състави нова, която да ви поддържа. Нямам нищо против това невинно желание; но онези които сляпо влизат в редовете на последователите ви, нека не забравят, че съгласието им, съдействието им, се спечели с мотиви, които не издържат критика. Ако би могъл българский въпрос да се свърши с уважение и почитание, уверявам ви, че той отдавна би се свършил.

[В това най-добре трябва да бъдат убедени днес г. г. Гешев и Данев, които не само с уважение и почитание към Русия не успяха да разрешат българският въпрос, но даже и с познатото тяхно раболепство пред нея не можаха да постигнат това.]

Българский народ си спечели всеобщо уважение чрез храбростта на своите капитани-пълководци и солдати! Българский народ, който не позволи на една шайка предатели да се подиграят с неговите князе Александър и Фердинанд, който в тях защити своя собствен живот и своята независимост от Северната Империя, си спечели през десет години в цяла Европа – без изключение и на неофициална Русия – такова уважение, каквото рядко намираме в историята на малките народи! А какво ни помага това пред официалната Русия? Положително нищо! Защото там, гдето единствено има опасност за нас, не искат България нито да бъде уважавана, нито неуважавана. Там искат само едно: България да не стои на свои, но да стои на руски крака.

[И наистина, страхът за образуването от Македония на една автономна област, която би засилила един ден България, застави руския дипломатически посланик в Цариград Зиновиев да подбуди турското правителство да вземе строги мерки за унищожението на българските комитети, които работиха именно за тази автономия.]

Не е ли вярно?

Свършихте ли с виковете: „Неверно!“? Да Ви напомня ли пак за Негово Високопревъзходителство генерала Каулбарса? Първата му и последна дума беше: „Волята на императора е…“ Какво имаха у нас да търсят волите на някои императори, ако не с цел, да ни подчинят на тази воля? Дали сте чували, например, английский представител да тръби в салона си и по улици и по митинги: „Волята на индийската императрица е …“? Ний сме големи деца, добродушни идеалисти, ако вярваме, че нашето земание-давание с Русия има нещо общо с уважение, с добра или лоша вътрешна политика. Даже нашите социалисти не отиват дотам със своя идеализъм, но казват – твърде уместно – че смешно е, ний да се мъчим да сключим мир с Русия, догдето там не се управлява по конституция. Вий, господа консерватори, пак тропате и викате, както по-преди, когато говориха социалистите! Какво заключение да направя от това? Че и думата Конституция Ви е също, както червеното платно за бика. Не е ли така? Вий викате: Не! Добре, но тогава защо протестирате Вий, когато ний, като искрени приятели на руский народ, му изказваме надежда, че и той ще се удостои скоро с една конституция? Някой от ораторите ви, г. Добринович, мисля, викаше на един от социалистите, да земе пушка и да извоюва конституция за руский народ! Социалистите са на мнение, че този съвет е доста на мястото си, защото ний българите дължиме на руский народ, загдето той ни освободи; за това, ако дойде ден, може и някои от нас да излязат за освобождението на руский народ, и така да отплатим старий си дълг. Но, ако ни е позволено тука, в Българското Народно събрание, да кажем една дума, която не се отнася към нашето Отечество, то е, че от цяло сърце желаем, щото надеждата, която има руский народ в младий император, да се изпълни без помощта на г. г. Габровски и Сакъзов.

Да приемем сега за минутка, че действително една нова вътрешна политика би имала и важни последствия по външното положение. В този случай позволете ми, да Ви попитам, г. министре- председателю, в какво състои новата вътрешна политика? Колкото и безпристрастно да гледам около си, не мога да намеря, освен твърде малко похвално ново. Унищожението на няколко изборни учреждения, въпреки желанието на избирателите, задържането на Каравелова в затвора и на Цанкова в странство, агитационните пътувания на военний министър, оставянието без наказание многобройните нападения на политически противници в домовете им, употреблението на полицията и на войската при изборите, уволнението на стотини чиновници, които са служили вярно на Отечеството, заместванието им с хора, които да служат вярно вам, това и много други факти, – много ново не е, а още по-малко е нещо похвално, нещо, което да ни спечели уважението на външний свят, за да се реши по-скоро българский въпрос, както казвате вий. Много белгийско всичко това тоже не е.

Един от вашите консерватори, г. Йонов – ний сме длъжни да споменем името му за една бъдеща културна история на България, – действително ни удостои с един нов принцип по вътрешната политика, не само в България, но и в целий свят. Той вика гордо и тържествено: „От сиромах няма полза!“ – Вий ни туряте в мъчно положение, г. Йонов! Да крием истината: да лъжем, не ни се иска; да отговаряме на този белгиец, както трябва, няма да бъде в полза на достойнството на нашите народни избиратели и избраници. И така, ще ви кажем само: Махнете сиромасите и света ще се разтури! Махнете богатите и нищо няма да се измени! Прочее, приемете уверението на отличното почитание, което пазим към подобни стълбове на белгийската ни вътрешна политика.

Вий, г. Стоилов, обещахте на българската младеж, че ще се погрижите, да дадете на наший обществен живот това, което му е в действителност липсвало – идеали. Къде са тези идеали? Не само от фактите не можем да заключим, че те съществуват, но даже Вий не счетохте за нужно, да ни ги развиете днес, когато искате от нас, да се основем на доверието по външната Ви политика!

Не се съмнявам, уважаемий г. Стоилов, че Вий сте имали искреното намерение, да изпълните обещанията си. Но, известни са нам влиянията, на които Вий се изложихте и се излагате и днес, влияния, които ще Ви пречат толкова, щото не ще можете да намерите сам себе си. Когато Маргарита видя Фауста с Мефисто, тя му каза:

„Болка усещам неизлечима.

Когато те виждам в тази дружина!“

След толкоз бележки по речта на г. Стоилов, по които не мога да се съглася с него или с неговите приятели, щастлив се считам, че в едно напълно съм съгласен с г. Стоилов, То е апелът, който той прави към своите съотечественици, да се откажат вече от нещастните русофилски и русофобски партии.

Много е вярно, че всяко стремление има наклонност към крайности. За това опасно е, да се наричаме русофили. Но това – съществувание на подобни партии – не зависи изключително от нас. У нас руската политика държи изкуствено отворена една стара рана: непризнатото ни международно положение. Как искате Вий сега, да се игнорира това, когато Вий сами предавате на признаванието или непризнаванието една прекалена важност? Вий сами г. Стоилов, и Вашите хора, в действителност поддържате делението на тези фракции, което Вий тъй справедливо осъдихте. От две едно: или българский народ споделя Вашето мнение, че признаванието на княза е въпрос от извънредна важност, и тогава ще имаме русофилски и русофобски партии или изпълнението на тази международна формалност не ни интересува, и тогава ще имаме партии, които се делят както в други държави. Вий днес ни удостоихте с цяла една ода за слава на добрите отношения с Русия; как искате сега да го забравим и да се групираме по вътрешни въпроси, когато според Вас недобрите отношения с официална Русия са не естествени, безполезни, вредителни? Не каните ли с това народа, да прави всичко за достигание по-добри отношения? А това, при обстоятелствата на положението, е равносилно със съставяние русофилска партия, която да се различава от старата русофилска партия, почти само по числеността си. И онези, които не споделят мнението Ви, не се ли принуждават с това, да излязат да изкажат и те мнението си и да се групират в явно русофобска партия?

Разумното желание, да се съставят партии изключително по вътрешни въпроси, или по-точно по разлика на избраний път за достигание общата цел: напредъка на Отечеството ни, ще може единствено тогава да се достигне, когато се избере средство противоположно на онова, което рекомандувате Вий, когато ний приемаме за принцип, че сме господари в страната си, че безразлично е нам, какво мислят в чужбина за нас, дали ще благоволят да признаят един ден избраний княз, или не.

Вий, г. Стоилов, твърдите, че новата вътрешна политика ще ни докара и успехи по външната политика; Вий ни дума не казвате, каква ще бъде тази нова вътрешна политика, която да служи за основа на външната; Вий искате да се не делим вече по външната политика, а по вътрешната, която грижливо поставяте пред нас; а на всичко това отгоре, да Ви гласуваме доверие по външната Ви политика, която се не различава от старата, освен чрез голямото количество сладки думи, и по адреса на официална Русия, която – изключая последната телеграма на царя – ни е обсипвала със своята неблагосклонност.

И като придавате на руското благоволение много по-голяма важност отколкото заслужава, Вий ни повиквате, да оставим княза и правителството да се грижат за тази цел. А знаете ли Вий, че народа, в случай на несполука, ще направи отговорен освен правителството и княза? Ако всичките тези изгоди за народа, които Вий тъй лекомислено туряте пред очите му, не се осъществят, народа трябва да си каже: „Ето – единствената пречка е княза! Без този княз щяхме да се помирим, щяхме да имаме благоволението на Официална Русия“! – А после? Вий сами ще си дадете отговор. В това предложение, княза да се погрижи, Вий не принасяте заслуга на княза, макар че го желаете.

Кажете ми откровено: не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Вашата реч, г. Стоилов, прилича на Панаховата придворна сладкарница: сладки работи за всички и за всекиго! Има малки шекерчета с полумесец, има други с „Андреевский кръст“, има други с княжеската корона и най-сетне и с българский лев. Който яде от едните трябва да яде и от другите и ще си повреди стомаха; – по-добре, да ги гледаме, да заминем и да ядем една чиста българска чорба.

Не щем руските шекерчета, защото има вътре отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещастни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!

Историята ще ни съди всички; тя ще покаже, кой е предвиждал по-добрий път за развитието на народа ни.

[Исус Христос е казал: „който има уши нека слуша“.]

Никой от нас не е пророк, да предвижда бъдещето, но с днешната си декларация искам да се отбележи в историята, заедно на г-н Стоиловата реч, и този скромен факт, че целий български народ, при всичкото уважение, което може да има лично за г. Стоилов, не е бил съгласен с тъмната поето-шекерджийска политика на сегашний министър-председател.

Честита независимост, българи!

Днес България отбелязва 110  години от обявяването на своята независимост. Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. – на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново княз Фердинанд прочита своя манифест, с който обявява Независимостта на България и приема титлата цар на България. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество За втори път в рамките на четвърт век след Съединението България постига своя национална цел въпреки волята на Великите сили. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но тогава България отново се появява на картата на Европа.

Благоприятни условия за провъзгласяване на Независимостта на България настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

Ролята на Русия при обявяването на независимостта ни е, меко казано, дискусионна. Факт е, че Русия, която не желае военен конфликт на Балканите, посредничи в преговорите с Високата порта и се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

Историкъг Янко Гочев, автор на уникалния тритомник „Руската империя срещу България“, преди време обобщи:

„22 септември – денят на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г. и 6 септември – денят на българското Съединение от 1885 г. – това са единствените български дати, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници. Но вместо тези дати, България има за национален празник 3 март, продукт на митове и пропаганда (прости и по-сложни, вече и хибридни) кой й е дал свобода и независимост“.

Дадохме  си ги ние. Платихме ги с кръв и злато. И трябва зорко да ги пазим, защото  както каза Рейгън, „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Цената на свободата е вечната бдителност.

 

Заговорът за Съединението

Честит празник, българи!

Симеон Радев, из „Строители на съвременна България“

…Според намеренията на комитета превратът трябваше да се извърши към 15 септември, но някои непредвидени произшествия ускориха развязката. На 2 септември Панагюрище, без да има някакво споразумение с комитета, въстана против румелийската власт. Трима панагюрци: Събко Милков, Тодор Симеонов и Андон Орешков, развяха едно знаме и почнаха да гърмят, викайки: „Да живее княз Александър! Да живее Съединението!“ Към тях се присъедини още една група, която дигна на крак цялото село. Манифестацията не бе сериозна; властта без никакво препятствие арестува инициаторите и конфискува знамето. Намесата на полицията възбуди обаче цялото село. Една тълпа от 2 000 души обсади околийския началник и поиска от него освобождението на арестантите и възвръщането на знамето. След кратко противостоене началникът се съгласи и на едното, и на другото.

Докато комитетът вземаше тия решения, Николаев мислеше от своя страна кога ще бъде най-удобно да се пристъпи към действие. Първото опълчение бе вече под знамената; но кога щяха да почнат маневрите? Николаев бе получил един плик със съответствующето съдържание, но, разбира се, затворен. След дълги колебания Николаев го отвори: заповедта бе да тръгне на 7 септември. Значи, превратът трябваше да се извърши най-късно до 6-ти. Веднага след това Николаев разпореди да се приготвят за три дена сухари; всеки войник да има по 50 патрона. На сержант-майорите той заповяда да мобилизират и второто опълчение; същевременно взе мерки, за да им се изпрати и кадър.

…Управляющ комитета – след заминаването на по-първите водители – остана Стефов. Той трябваше да прати писма до революционните центрове, за да бъде провинцията предупредена. Писмата той приготви със Спиро Костова. Сетне те допълниха установения от комитета план: на 5-ти срещу 6-ти Стефов да дигне Мараша, като накара да бият камбаната на „Св. Георги“, сетне да иде да посрещне конарци и оттам – на лагера при Николаева, който трябваше да вземе командата на всички революционни сили. На 4-ти Стефов бе цял ден на крак. Сутринта той предупреди Гатева да бъде готов да се постави начело на марашлиите; те писаха заедно на Букова в Харманли да развалят железницата, щом се прогласи Съединението. Подиробед се срещна с поп Ангел, който обеща да доведе 1500 души от Конушката околия. Срещата с поп Ангела стана в салона на Кесякова, скрито. Полицията вече дебнеше. Началникът на пощенската станция Тодоров водеше шпионската служба със зорко око. Неговите агенти бяха денонощно по дирите на комитетските хора.

…Правителството обаче още не схващаше напълно размерите на опасността. На 3 септември вечерта Кръстевич свика частния съвет, който заседава от 10½ ч. до полунощ.Взе се решение да се ускоряват делата по печата и да се арестуват главните агитатори. На другия ден се изпрати заповед до пазарджишкия префект да екстернира Захари Стоянова в княжеството. В Панагюрище биде изпратен ротният командир Кънчев, адютант на генерал-губернатора, заедно с един съдебен следовател. Енергията на правителството бе обаче закъсняла: революционните манифестации бяха сега обхванали цялата област. На 4-ти се раздвижи Голямо Конаре, давайки сигнал за едно общо въстание.

…След като свали в лицето на Димитрова Източна Румелия и Кръстевича, Чардафон се упъти към пазарището, гдето народът бе почнал да се събира, известен вече за голямото събитие. Камбаната биеше като на Великден, дружината стреляше от радост и викаше: „Да живее Съединението!“ „Колко свят имаше по полето, кой през глава, кой през крака – скоро се озоваха в селото.“ След един час цялото Конаре се бе дигнало; и жените дори викаха „Долу Румелия!“ Чардафон с една реч, която Захари нарича пламенна, но която е била по-скоро живописна, обяви се за временно правителство и прогласи един вид военно положение в селото. После той взе за всеки случай отбранителни мерки: пусна патрули по улиците и постави караули по пътищата към Пловдив и Татар Пазарджик. Но с това се само почваше неговата мисия: той трябваше да дигне цялата околия и да върви с оръдията си към Пловдив. Стефов бе му писал:

Чардафон! Въставайте, вземайте пушките и продължавайте за Пловдив. Реши се вече да се прогласи Съединението по тоя начин, чрез въстание, предвид на това, че правителството взима строги мерки. Това решение се взима днес и Паница замина да въстават чирпанци… Въставайте, без да чакате повече известие. Пловдив е готов и чака. Захари иде от Ихтиман и Пазарджик. Бавене не ще. Сбогом“.

Чардафон избра между дружината си най-големите юнаци, взе знамето и тръгна по селата да дига народа на въстание. Паница излезе по-малко щастлив в своята мисия. На 4 септември той направи в Чирпан един опит за въстание, обаче, обграден от полицията, той биде принуден да се предаде; сетне избяга и се скри в къщата на балдъза си Катинка хаджи Стамова, гдето се барикадира. Ив. Стоянович, който бе дошел в Чирпан от Стара Загора, успя да се изтръгне из ръцете на полицията и се върна тайно в Пловдив.

…В Пловдив правителството продължаваше да не счита положението за много критическо.

На 4 септември – разказва г. Ив. Ст. Гешов – аз в качеството си на председател на постоянния комитет свиках тоя комитет, както и директорите и питах последните какви сведения имат за смутовете в областта. Те отговориха, че тук-таме имало наистина вълнения, но не трябвало да се преувеличава тяхното значение. Те бяха много оптимисти. до вечерта обаче се получиха тревожни новини: Паница въстанал в Чирпан, в Конаре обявено Съединението… На другия ден сутринта аз пак свиках съвета. Тоя път директорите бяха изгубили много от своята самонадеяност. Съгласихме се всички, че положението е опасно и че ще бъде много трудно да се спре революционното движение. Тогава взе се решение една депутация да отиде в руското консулство и да пита дали Русия ще подкрепи Съединението; ако отговорът е насърчителен, то ние самите ще го прогласим. Трима делегати: свещеник Тилев, Ив.Вазов и аз, отидохме в консулството и изложихме мисията си на Игелстрома, който заместваше временно Сорокина, заминал в отпуск. Игелстром ни отговори, че Русия осъжда агитацията за съединението и че една революция в настоящите времена би била катастрофална за българския народ. Докато ставаше разговорът обаче, влезе Чичагов и почна да се мръщи, слушайки заявленията на Игелстрома. По едно време той почна да го дърпа за редингота, за да го подсети, че е отишъл много далече, но Игелстром не разбра това предупреждение и продължаваше да хули размирниците. За да покаже на всички, че Русия счита съединението за неблаговременно, Игелстром заяви, че той ще замине сам за Голямо Конаре.

На излизане от руското консулство Гешов отправи до видните партизани на правителството следната окръжна депеша:

Знаете, че частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре, произведени по партизански и долни мотиви. Средствата и следствията на туй движение не могат да не бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Руското консулство не одобрява движението. Управляющият Игелстром замина в Конаре, за да убеди населението, че всяко движение в настоящето време би било безполезно. Съдействувайте за съхранението на порядъка и тишината“.

Това окръжно издава известно външно спокойствие, но в действителност управляющите хора бяха сега много смутени. Правителството прибягна сега и до строги мерки. Директорът на милицията Дригалски паша телеграфира на дружинния командир в Стара Загора и до секционния командир в Станимака да употребят в случай на нужда оръжие срещу бунтовниците. Но тия заповеди трябваше да останат по силата на събитията неизпълнени.

Между туй Игелстром според обещанието си замина да увещава въстаниците. По пътя, в с. Цалапица, той събра селяните и им заяви, че Русия е против съединението. В Голямо Конаре той пристигна привечер. Преди да се рискува вътре, той изпрати своя гавазин да направи рекогносцировка. „Скоро гавазинът се върна, придружен от един патрул, въоръжен от главата до петите. Патрулът обяви на руския представител, че в селото няма вече никого, но че, ако той желае, молят го да приеме тяхното гостоприемство. Г-н Игелстром отиде в къщата, пазена от стражата, в която се държеше пловдивския префект Димитров, който му съобщи, че преди 4 часа резервистите под командата на Чардафона отишли в Пловдив и че имали намерение да нападнат Пловдив и да арестуват пашата. Като събра останалите в Конаре старци, г. Игелстром им повтори същото, което бе казал в Цалапица, и сетне бързо замина за Пловдив, за да предупреди опасността. Обаче беше вече късно – преди да влезе в Пловдив, той чу първите вистрели.