Етикет: свобода на словото

В България няма нужда да убиват журналисти. Убиха журналистиката.

Никой не заплака, защото никой не забеляза.

Не забеляза, защото не искаме свобода на словото и не сме готови да воюваме за нея.

Свободата на словото не е отделно право. То е част от неотменимите ни права на живот, свобода и собственост.

Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Тя се защитава чрез обществен дебат. Когато няма дебат, няма защита. Няма и демокрация.

Не е важно какво се е случило, важно е какво е показано. Всичко може да бъде показано, но повечето остава скрито.

Не важно какво е казано. Всичко може да бъде казано, но повечето е лъжа. Най-големите поръчители на лъжи са политиците.

Политиците лъжат чрез телевизиите. Телевизиите са по-важни от партиите. Вместо да са канал за комуникация между властта и обществото, те са ескорт-сървиз на победителите. На ВСИЧКИ победители.

Благодарение на технологиите всеки от нас стана медия, но не всеки има послание. За да има послание, трябва да има идеи и ценности. За да ги запази, трябва да има добродетели.

Идеите се изразяват чрез собственост. Ценностите – чрез Свободата. Добродетелите – чрез нашите действия.

Лош собственик – лоши идеи. Липса на ценности – липса на (медийна) свобода. Липса на добродетели – наличие на послушание и покорство.

Наличие на послушание и покорство – липса на бъдеще .

Ситуацията пред БНР в момента (преди обед на 4 февруари 2023) ми напомня една стара карикатура от „Работническо дело“. Два Ролс-Ройса са катастрофирали, но вместо шофьорите, от колите са излезли и се бият лордовете. Или както образно описа ситуацията „24 часа“ току-що : „Протестиращите от двете групи люто се карат, макар че не са многобройни“.

Ситуацията е абсурдна. Волгин-Петров, когото за краткост ще наричам Петров като оня майор от контакта, и кремълските проксита в България целят именно това – чрез провокации да създават и поддържат разделения в обществото. Ако използвам термина от кагебистките учебници, „провеждат активни мероприятия“. И им се получава. Вече 33 години …

Петров категорично не заслужава честта не само две групи протестиращи люто да се карат заради него, но и изобщо да споменават името му. Путинският пропагандист, кой знае защо самонаричащ се и обществено припознаван като журналист, никога не е разбирал от журналистика. Няма и да се научи. Но чудесно умее да се отърква около партиите-победителки. Беше пропагандно острие на БСП, бабуваше на някаква енигматична несъстояла се „различна лява партия“ , увърташе се около ИТН, сега обслужва Възраждане….Той е агитпроп, който разбира само от манипулация.

Но си струва парите. На принципа „Лъжи, все нещо ще остане!“, промива мозъка на огромни маси хора, чиито брой впоследствие дава основание на некомпетентни и/или злонамерени политици като редовния му гост Копейкин да се да се аргументират с „общественото мнение“, което не позволявало да се направи това или онова, или настоявало да се направи това или онова. Знаете какво.

Всъщност, „общественото мнение“ е ефимерно и конформистко, то обикновено се създава и манипулира от безскрупулни „интелектуалци“ като Петров, които по правило са левичари, и като такива обикновено са комплексирани неудачници. За което си отмъщават на света.

Трябва ли комплексирани неморални лъжци да водят публицистични и коментарни предавания – особено в обществените медии? Категорично не! Лъжата никога не е била „друга гледна точка“, тя винаги е била лъжа. Моралният релативизъм никога не е бил „право на лична позиция“, винаги е бил евтино оправдание. Във всяко време е недопустимо лъжата и неморалността да се обявяват за професионални стандарти, но по време на война това е и престъпно.

Само ръководството и БНР и СЕМ обаче могат да свалят Петров от ефир. А те си позволяват да не го правят въпреки очевидните основания за това, защото рашизмът и комунизмът свободно шестват и из българската политка, и из българските медии, и из българското общество. И голямата вина за това е на демократичните български политици, които 30 и кусур години не могат или не искат да наложат истински демократичен дневен ред на обществото.

Не могат или не искат, въпреки че са лично заинтересовани – основна цел на хибридната пропаганда е да ги отстрани от власт. И тя ги отстранява – пак и пак. А те я оставят да се лее- пак и пак, „аргументирайки се“ с наличието на свободата на словото и липсата на цензура в България. Чудя се дали са глухи, слепи или купени!

И не ми казвайте, че „ние сме ги избрали“! Ние избираме от това, което има на сергията. Не можем да купим дини, ако има само домати.

Петров е работа на БНР и СЕМ. Но БНР и СЕМ са работа на политиците! И ако те не могат или не искат да използват институционалните си правомощия, трябва да слязат от Ролс-Ролсовете и да се бият. Помежду си, а не чрез нас!

Иначе чест и слава на моя добър приятел Цветан Томчев, който организира днешния протест и инициира обществена подписка за уволнението на Волгин, която ще внесе в СЕМ и БНР. Ще я подпиша. Но той върши чужда работа.

Цветане, докога?

Точно преди една година, на 29.01.2022, рупорът на путинската пропаганда Петър Волгин „пророчески“ предсказа, че русия няма да нападне Украйна:

„Глобални медии като CNN и BBC постоянно ни втълпяват как, ако не днес, то задължително утре Русия ще нападне Украйна. Става дума за елементарно пропагандистко клише, според което руснаците са агресивните злодеи, а на украинците е отредена /уж/ прекрасната роля на невинната жертва. В крайна сметка, изглежда, че самите автори на този бездарен сюжет все пак са повярвали в него, защото всеки ден изглеждат все по-изненадани от факта, че руснаците не нападат Украйна.

Ако притежаваха поне капка здрав разум, авторите на тези глупотевини може би щяха да осъзнаят, че Русия няма никакво намерение да напада когото и да било. И не защото управляващите в Москва са миролюбиви ангели. Не, това са прагматично мислещи хора, които чудесно разбират, че едно евентуално нападение няма да им донесе нищо повече от това, което вече си имат.“

Войната в Украйна, започнала след вероломното нахлуване на русия в съседната държава, продължава вече 11 месеца. През това време много хора написаха много неща. Например СЕМ по адрес на Волгин.

„Зад фасадата на легитимния принцип на плурализъм на мненията, преекспонирайки го като оправдание, в изданията на „Политически НЕкоректно“ с водещ П. Волгин се разпространяват опорни точки на една агресивна антизападна пропаганда и руска дезинформация.“

Такъв беше мъдрият извод на регулатора в мониторинговия му доклад от април 2022 за това как програма Хоризонт отразява войната в Украйна. „В стремеж да се представят всички гледни точки се постига обратният ефект и усещането за предоставяне трибуна на руската пропаганда“, пишеше още в доклада. Пишеше също, че се изказвали основно проруски настроени слушатели, което създавало усещането, че такова е преобладаващото обществено мнение в страната. Но лично Волгин не бил нарушил нито закона, нито морала.

През декември 2022 във втори анализ на „Политически некоректно“ СЕМ повторно констратира, че Волгин е плуралист и отразява различни гледни точки.

На 13 януари 2023 СЕМ стартира ТРЕТИ пореден мониторинг на предаванията на Петър Волгин и „12 плюс 3“ заради пропутинска пропаганда. Бас държа, че ще потрети. Скоро ще го прочетем.

Волгин обаче е мегазвезда и не може да чака. „Медиите са под контрол!“ – проплака той в „Политически некоректно“ още на следващия ден, 14 януари 2023. И вероятно от скромност цитира Чомски. А можеше себе си. През 2000 г. Волгин, чиято истинска фамилия е Петров, пророкува „Медиен апокалипсис“. През следващите 20 години благодарение на него и такива като него апокалипсисът наистина се случи. От Ансамбъла на Трудовата повинност през ученическия драмсъстав, през Двореца на пионерите, през радиотеатъра, през Волга, та чак до канала на Перловската река, великата шаячна правда пак ни заля.

Затънали сме до гуша в сивото ѝ блато. Направо се давим в него. Давим се най-вече заради неограничения достъп на димящи-над-водата-извън-контролни-политически некоректни- деконструктори, до националните средства за масова информация. Тоест, до каналите за разпространение на идеи. Достъп, допуснат, протежиран, формализиран и в случая на Волгин – фетишизиран, от българските политици и чиновници-петоколонници.

През 2013-2014 г. си мерих Конструкцията с Деконструкцията му. Бяхме един след друг в събота по обед. Лично и многократно съм се убеждавал в …да кажем, положителните черти на характера му. Няма да ви разказвам как излизаше на верев, със забит в земята поглед от студиото, правейки се, че не ме вижда, нито първоначално учудилия ме факт, че никой не искаше да бъде редактор на моето предаване.

Впоследствие разбрах, че и двете са от страх. На Волгин – от истината и морала, съчетани с професионализъм, на колегите – от страх пред самия него. Освен водещ на Деконструкция, той беше и продуцент на 12+3, и в това си качество поръчваше материали и съответно – осигуряваше хонорари на повечето репортери от програма Хоризонт. И още го прави !!!

В БНР има практика кандидатите за нови предавания да представят концепции, и предаванията „да тръгват“, само ако Програмният съвет на БНР ги одобри. От първия до последния ден нито едно от предаванията на Волгин нито един ден не е изпълнявало програмната си концепция! Предостатъчно основание и „Конструкция“ преди, и „Политически некоректно“ сега, да бъдат свалени от ефир.

Ръководството на БНР обаче, от политически страх и управленско безсилие, им прави огледални аналози. А СЕМ снизходително омаловажава медийните провокация на петоколонниците в обществените медии. С частните твърди, че по закон не се занимава. Не е вярно, но и да се занимаваше, все тая.

А най-хубавото е, че ние, българските данъкоплатци, финнасираме петоколонниците. През май 2022 сайтът Актуално.ком попита БНР по Закона за достъп до обществена информация каква е заплатата на екипа на „Политически некоректно“. Оказа се, че водещите получават бруто… 4505,15 лв.

Четирихилядници, нещо? Когато водих „Конструкция“ в БНР, ми плащаха в пъти по-малко в сравнение с Волгин и едвам ме изтърпяха един сезон. Приех го като комплимент. Но да ми развяват това лице като знаме на свободата на словото, да ми го дават за професионален и морален пример, приемам за обида! Не само към мен, но и към гилдията, и към професията!

За съжаление не е само той и не са само БНР и БНТ. Много български медии и журналисти от години участват в руската хибридна война срещу България и Свободния свят. „Контролните“ органи СЕМ и КРС, по-пробити и от тях, не ги санкционират. „Аргументират се“ с наличието на свободата на словото и с липсата на цензура в България. Затова ефирът е залят от пропаганда, открито враждебна на уж окончателния цивилизационен избор, който направихме преди 25 години. А тези, които държат маркучите, пардон, микрофоните ѝ, освен твърде добре платени. са и безнаказани!

Да са живи и здрави да си харчат парите, които като първи балъци десетилетия наред им даваме. Да не се правят обаче на носители на изконни човешки и професионално ценности!

Не защото е политически некоректно. А защото е тъпогрозно.

Путинският пропагандист, кой знае защо самонаричащ се и обществено припознаван като журналист, опита да се подиграе с напусналата заради него Обществения съвет на БНР Александрина Пендачанска. Не разбирала от журналистика, нямало и да се научи, само се отърквала около партиите-победителки, и така попаднала в Обществения съвет на БНР.

Така с няколко фрази Волгин много точно описа себе си. Не разбира от журналистика, няма и да се научи, беше пропагандно острие на БСП, отъркваше се о някаква енигматична несъстояла се „различна лява партия“ , увърташе се около ИТН, сега около Възраждане…. Като интелигентен и честен човек, Пендачанска разбира от журналистика много повече от един агитпроп, който разбира само от манипулация. Друг е въпросът, че вместо да напуска певицата, трябваше да бъде уволнен водещият. При това много отдавна!

Е, няма лошо да се случи и сега, когато вътрешният мониторинг на Българското национално радио плюс външните експерти установят многобройните нарушения на закона и на вътрешните правила във водените от Волгин предавния Политически некоректно през последния месец. Които и да са експертите, ако са експерти, няма как да не установят тези нарушения, освен ако както винаги не се уплашат – от покровителите на Волгин или от самите себе си.

През 2014-2015 с Волгин (защо не Марицин или Ардин, бе Пешо, нали си български патриот!) си мерихме (де)конструкциите в БНР. Лично и многократно съм се убеждавал в интригантството и гьонсуртлъка му. Няма да разказвам как излизаше на верев със забит в земята поглед от студиото, правейки се, че не ме вижда, нито първоначално учудилият ме факт, че никой не искаше да бъде редактор на моето предаване. Впоследствие разбрах, че и двете са от страх. На Волгин – страх от истината и морала, на колегите – страх пред него, който освен водещ на Деконструкция, беше и продуцент на 12+3, и в това си качество поръчваше материали и съответно – осигуряваше хонорари на повечето репортери от програма Хоризонт. И май още го прави!!! Само ще припомня неоспоримия факт, че от първия си ден през 2009 до последния през 2015, Деконструкция НИТО ЕДИН ДЕН не е изпълнявала програмната си концепция. Предостатъчно основание предаването да бъде свалено дори без от управленско безсилие да му се прави огледален аналог. Сигурен съм, че има същите основания за Политически некоректно и сега.

Но въпросът не е във Волгин, макар че се олицетворява от него. Въпросът е принципен. Въпросът е за истината и морала в журналистиката. С тях въпросното лице е изначално скарано. Скарано е още от 1989 г., когато всички бекапе-та по всички земни кълбета паднаха от власт, и когато комунизмът, осиротял и посрамен, постепенно се върна в медиите – с надута диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите. Това Волгин превърна в свой патент – осмиването и обругаването. Не истината, не моралът! Те са органично чужди както на комунизма, така и на комунистическите пропагандатори.

Трябва ли неморални лъжци да водят публицистични и коментарни предавания – особено в обществените медии? Категорично не! Лъжата никога не е била „друга гледна точка“, тя винаги е била лъжа. Моралният релативизъм никога не е бил „право на лична позиция“, винаги е бил евтино оправдание. Във всяко време е недопустимо лъжата и неморалността да се обявяват за професионални стандарти, но по време на война това е и престъпно. В петиция отпреди месец заявихме, че много български медии и български журналисти от години участват в руската хибридна война срещу България и Свободния свят, и че контролните органи в лицето на СЕМ и КРС не ги санкционират, „аргументирайки се“ с наличието на свободата на словото и липсата на цензура в България. Припомнихме и чл.419а от НК: забранено е да бъде оправдавано, отричано или грубо омаловажавано извършено престъпление против мира и човечеството, когато се създава опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи от хора. Нарушилите този член могат да получат до 5-годишни ефективни присъди.

Волгин прави всичко изброено, но изстъпленията на руските агресори в Украйна все още не са обявени за престъпления срещу човечеството. Затова той и подобните му – Явор Дачков, Георги Любенов, Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, проф. Иво Христов, Велизар Енчев, Валентин Вацев, Васил Василев, Боян Чуков, и т.н., “представят алтернативни гледни точки“. Затова хибридни сайтове като Блиц, Пик, Поглед, Гласове, Дума, Афера, Будна ера, Строго секретно, Геополитика и т.н., безнаказано облъчват лековерните читатели с полуистини и откровени лъжи.

Христо Грозев от Белингкет каза тази стурин по бТВ: „Имаме доказателства за намеса в български медии, плащане от страна на руското правителство и представители на руските спецслужби на български медии за публикации, които представят Украйна в негативна светлина. Предстои да публикуваме разследването тези дни“. Чакам да видя в него поне част от споменатите имена и за колко паници леща са продали (първо)родството си.

А може би си струват рублите. На принципа „Лъжи, все нещо ще остане!“, пропагандаторите на рашизма промиват мозъка на огромни маси хора, чиито брой впоследствие дава основание на некомпетентни и/или злонамерени политици да се аргументират с „общественото мнение“, което не позволявало да се направи това или онова. Всъщност, „общественото мнение“ е ефимерно и конформистко, то обикновено се създава и манипулира от безскрупулни „интелектуалци“, които по правило са левичари, и като такива обикновено са комплексирани неудачници. За което си отмъщават на света.

Ако общественото мнение е манипулирано, манипулацията може да бъде опровергана само чрез публични и категорични доказателства. Но простото отричане често не върши работа. На лошите идеи трябва да се противопоставят добри идеи. На злонамерената манипулация – добронамерена „манипулация“.

Предвид мащабите на изкривяване на българската медийна и политическа среда, това не е по силите на отделен интелектуалец, предаване или медиа. Нужно е общодържавно усилие. Трябва да бъде създаден, желателно със закон, Център за анализ и противодействие на хибридната информация в Блъгария. Той трябва да ръководи и координира събирането и анализа на информация за водената от чуждестранни правителства информационна война срещу България. Трябва да изработи и разпространи алтернативен, основан на факти разказ за света, който да противодейства на пропагандата срещу България и нейните съюзници.

Управляващите би трявало да имат воля и желание да го направят. Лично заинтересовани са – основна цел на хибридната пропаганда е да ги свали от власт.

Част от едноименното есе, публикувано в „Обджективист нюзлетър“ от юли до септември 1965 г.

Айн Ранд

…Събитията в Бъркли започват през есента на 1964 г. привидно като студентски протест срещу заповедта на университетската администрация за забрана на политически дейности – по-конкретно, набирането на фондове, привличането и организирането на студенти за политически цели и действия извън територията на студентския град – в определен район в непосредствена близост, собственост на университета. Претендирайки, че са нарушени техните права, малка група „бунтари” успява да обедини хиляди студенти с най-различни политически възгледи, в това число и много „консерватори”, в движение, което приема името „Движение за свободно слово“ (ДСС). Движението организира протестни демонстрации в административната сграда и предприема редица действия, свързани с употреба на физическа сила, като нападение над полицаи и превземането на полицейска кола, която студентите използват като трибуна.

…Тези събития са последвани от небивало обществено внимание в национален мащаб, но доста особено по своя характер – внезапен и на пръв поглед спонтанен поток от множество статии, изследвания, обзори, в които прозира странно единодушие по няколко основни линии: приписването на изключителна важност на ДСС като национално значимо движение, без да се отчитат реалните факти; размиване на фактите чрез неразбираеми обобщения; издигането на бунтарите в ролята на говорители на американската младеж, възторжено акламиране на техния “идеализъм” и “отдаденост” на политическите действия, приветствайки ги като знак за “пробуждането” на студентите от “политическа апатия”. Ако често казваме, че медиите преекспонират и “раздухват” дадени събития, то това е най-подходящият пример.

Междувременно в Бъркли започва ожесточена тристранна война между университетската администрация, академичния съвет и преподавателския състав – борба, толкова повърхностно отразена в медиите, че точната й същност остава забулена в мъгла. Едно от малкото неща, които стават ясни е, че академичният съвет очевидно пледира за „твърда” политика към бунтарите, докато повечето от преподавателите са на тяхна страна, и че администрацията се оказва в незавидната роля „по средата” между двете страни.

Битката довежда до окончателната оставка на ректора на университета (както са поискали бунтуващите се) и временната оставка, а по-късно възстановяването в длъжност, на президента Кер. В крайна сметка се постига почти пълна капитулация пред ДСС, като администрацията удовлетворява почти всички техни искания. (Тук влизат правото да се толерират незаконни действия и правото на неограничена свобода на словото на територията на студентския град.)

За учудване на наивните това не слага край на бунта: колкото повече претенции се задоволяват, толкова повече техният брой нараства. Докато администрацията усилва опитите си да направи отстъпки и да задоволи исканията на ДСС, самото движение засилва провокациите си. Неограничената свобода на словото приема формата на “Движение за неприличен език”, което се изразява в разнасянето на плакати с нецензурни думи и излъчване на текстове с неприлични изрази по университетската радиоуредба (опростени със съвсем лек укор от повечето медии като израз на “младежка лудория”).

…Движението за свободно слово напомня за комунистическите фронтове от 30-те години на ХХ век, но с няколко съществени разлики. Основният отличителен белег – че радикалното ядро използва справедливи каузи по двусмислен начин с цел да манипулира широките маси – е идентичен. В този случай обаче в центъра на нещата не стои дисциплинираната комунистическа партия, а разнородна група от радикални секти.

На 14 юни 1965 телевизия Си Би Ес снима документален филм, озаглавен „Историята в Бъркли” – един несвързан, объркан и неразбираем разказ, но точно по тези причини – автентичен и впечатляващ. При всеки вид лудост има метод, а за запознатите с модерната философия този филм беше като образ от странични огледала – парад на изкривени отражения и странно ехо от касапницата, извършена в академичните камери за изтезания на мозъка.

„Нашето поколение няма идеология” – казва първото интервюирано момче с тон на пренебрежение и омраза, който на времето беше запазен за лозунги от рода „Долу Уолстрийт!” – с ясната мисъл, че сега врагът не са така наречените „бизнесмени-мошеници”, а самият разум. По-старото поколение, презрително обяснява той, имаше едно „малко, сладко хапче” за решение на всички проблеми, но хапчето не действаше и „те просто си прецакаха сърцата”. “Ние не вярваме в хапчета” – казва той.

„Ние разбрахме, че има абсолютни правила” – припряно и малко плахо казва едно младо момиче, сякаш изрича някаква аксиома, и започва да обяснява несвързано, като си помага с жестове, че „ние създаваме правила за себе си” и че каквото е правилно за нея самата, може да не е правилно за останалите.

Друго момиче описва часовете в университета като „думи, думи, думи, хартия, хартия, хартия”, и тихо, с тон на истинско отчаяние, казва, че често си е задавала въпроса: „Какво правя аз тук? Аз нищо не научавам.”

Една емоционална и много словоохотлива девойка, която не завършваше изреченията си и не даде нито един съществен довод, отричаше обществото по принцип, като се опитваше да каже, че тъй като хората са продукти на обществото, самото то явно не си е свършило добре работата. По средата на изречението тя изведнъж спря и небрежно подхвърли: „Каквото и да стане от мен, аз си оставам продукт”, след което отмина. Тя каза тези думи с простата искреност на добро дете, което признава един очевиден сам по себе си факт от природата. Това не беше театър – горкото малко създание говореше сериозно.

Такива са продуктите на модерната философия. Те са от типа студенти, които са прекалено интелигентни, за да не забележат логическите последствия от теориите, на които са ги учили, но недостатъчно интелигентни, за да вникнат в тези теории и да ги отхвърлят.

Както при всяко движение, очевидно и тук са намесени най-различни мотиви: тук са дребните интелектуални лицемери, които откриват златна мина в модерната философия, умират да водят спорове заради самия спор, като объркват опонентите си с шаблонни парадокси, тук са посредствените артисти, които си въобразяват, че са герои, и харесват предизвикателствата заради самия спорт, тук са нихилистите, които, водени от дълбока омраза, търсят единствено разрушението заради самото разрушение, тук са отчаяните зависими, които търсят „да се закачат” за всяка група, която би ги приела, и накрая – обикновените хулигани – вечното присъствие във всяко бандитско действие. Каквато и да е комбинацията от мотиви, неврозата е отпечатана с главни букви през цялото движение, защото няма такова нещо като отричане на разума заради невинна грешка на познанието.

Превод: Милена Попова

 

„Новината“ за купения от премиера необитаем гръцки остров (Фидониси, 165 декара, на 100 км от София, виж снимката), така и щеше да мине незабелязана в маргиналния жълт сайт informiran.net, който я публикува на 19 юни 2018, ако самият Борисов не реагира гневно в неделя, 24 юни, след неформалната среща за миграцията в Брюксел. Сега дори покупката да не е истина, ще стане както във вица: Борисов не си е купил остров, но горчивият вкус у избирателите остава.

Гневната реакция на премиера бе предизвикана именно от този вкус. Той не го изпитва за първи път, но явно и не може да свикне с него. И реагира повече или по-малко гневно. Този път гневът му към „мръсниците долни жълти“ бе сравним само с обещанието, че „ще разнищи тези гадове докрай“, което даде през февруари, след като го обвиниха, че стои зад сделката с ЧЕЗ. И стана повод две телевизии – обществена и частна – да пресолят манджата за пореден път. Първо в неделя БНТ махна тази реплика от репортажа за срещата в Брюксел (която според кореспондентката на „Файненшъл таймс“ в Брюксел Борисов напуснал, за да гледа мача Япония-Сенегал, но за това никой не посмя да попита). После в понеделник Нова телевизия свали предаването „Часът на Милен Цветков“, където адвокат и гръцки бизнесмен щели да говорят по темата.

Никое от тези действия не бе обяснено от собствениците или ръководителите на въпросните медии, още по-малко коментирано от управляващите. Което ни даде пореден повод да се сетим, че сме на 111 място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граница“ заради „концентрацията на медийна собственост и политическия контрол над редакционната политика“. И „под мустаците увиснали живота да псуваме сърдито“.

Цензура ли е това? Изглежда самоочевидно. Кого обслужва? Борисов, разбира се. Как го прави? Чрез пускане на „информационна завеса“. А мисията на свободното слово е да повдига, не да спуска подобни завеси. Да изобличава подмяната на интереса на обществото с този на властта. Ако обслужва тази подмяна, словото не е свободно.

Защо обаче словото ни не е свободно? За цензура или автоцензура става въпрос?

Може да е наивно след 30 години в занаята, но не вярвам, че съществува организирана конспирация за смълчаване на честните и смели гласове в публичното пространство. Факт е, че ръководствата на много медии са нетърпими тъкмо към тези гласове. Според мен обаче значителна част от българските медии имитират публичност, а ръководството на съответната медия избира да обслужва нечий партиен или корпоративен интерес не защото е принудено да го прави, а защото няма никаква друга идея какво да прави. Защото е напълно лишено от чувство за мисия и обществена роля.

Обяснимо – повечето медийни босове дойдоха под строй от комунизма. А комунизмът ги беше научил единствено да играят ролята на трансмисия, която свежда волята на овластените до съзнанието на масите. Вече няма отдели Пропаганда към ЦК на БКП, но има вътрешна автоцензура – още по-зловеща, защото е самоналожена. Медиите не отстояват ценностите на свободата и истината, и деградират до обслужващ персонал на силните на деня… по своя воля. Предателството е на много нива, но най-вече на ниво лидерство – наместо воини на свободното слово, шефовете на много медии предпочитат да станат част от поредния парвенюшки кръг, самопровъзгласил се за елит. Наместо да служат на каузи, избират да слугуват на интереси. Май само това умеят.

С две думи – медиите отново са КАПО по Ленин – тоест, Колективен Пропагандатор, Агитатор и Организатор.

Мога да спра дотук с драматичната констатация, че българските медии умеят само да са арогантно кресливи към врага и омерзително сервилни към силните на деня. Това обаче ще е вярно само докато държавата плаща на медиите. Когато медиите получават държавно финансиране, интересът им да печелят чрез продажба на реклами се изпарява. Колкото повече са „държавните поръчки” в медиите, толкова повече обемът на продажбите губи значение. И медиите продават себе си.

Държавните поръчки от години идват предимно чрез комуникационните стратегии на европейските оперативни програми. Общата сума, която правителството излива в националните, най-вече електронни медии, е от порядъка на 150 млн. лева годишно.С тях властта си купува медиен комфорт.

Очевидно системата трябва да се промени и единственият възможен начин това да се случи е пълната забрана държавата да плаща на медиите по какъвто и да е начин, за каквото и да било, с бюджетни средства!

Какви биха били последиците от това, ще коментирам, като си купя съседния остров.