ВОЛГИН СЕ ОЛЯ, СЕМ МУ ДИША ВЪВ ВРАТА

Путинският пропагандист, кой знае защо самонаричащ се и обществено припознаван като журналист, опита да се подиграе с напусналата заради него Обществения съвет на БНР Александрина Пендачанска. Не разбирала от журналистика, нямало и да се научи, само се отърквала около партиите-победителки, и така попаднала в Обществения съвет на БНР.

Така с няколко фрази Волгин много точно описа себе си. Не разбира от журналистика, няма и да се научи, беше пропагандно острие на БСП, отъркваше се о някаква енигматична несъстояла се „различна лява партия“ , увърташе се около ИТН, сега около Възраждане…. Като интелигентен и честен човек, Пендачанска разбира от журналистика много повече от един агитпроп, който разбира само от манипулация. Друг е въпросът, че вместо да напуска певицата, трябваше да бъде уволнен водещият. При това много отдавна!

Е, няма лошо да се случи и сега, когато вътрешният мониторинг на Българското национално радио плюс външните експерти установят многобройните нарушения на закона и на вътрешните правила във водените от Волгин предавния Политически некоректно през последния месец. Които и да са експертите, ако са експерти, няма как да не установят тези нарушения, освен ако както винаги не се уплашат – от покровителите на Волгин или от самите себе си.

През 2014-2015 с Волгин (защо не Марицин или Ардин, бе Пешо, нали си български патриот!) си мерихме (де)конструкциите в БНР. Лично и многократно съм се убеждавал в интригантството и гьонсуртлъка му. Няма да разказвам как излизаше на верев със забит в земята поглед от студиото, правейки се, че не ме вижда, нито първоначално учудилият ме факт, че никой не искаше да бъде редактор на моето предаване. Впоследствие разбрах, че и двете са от страх. На Волгин – страх от истината и морала, на колегите – страх пред него, който освен водещ на Деконструкция, беше и продуцент на 12+3, и в това си качество поръчваше материали и съответно – осигуряваше хонорари на повечето репортери от програма Хоризонт. И май още го прави!!! Само ще припомня неоспоримия факт, че от първия си ден през 2009 до последния през 2015, Деконструкция НИТО ЕДИН ДЕН не е изпълнявала програмната си концепция. Предостатъчно основание предаването да бъде свалено дори без от управленско безсилие да му се прави огледален аналог. Сигурен съм, че има същите основания за Политически некоректно и сега.

Но въпросът не е във Волгин, макар че се олицетворява от него. Въпросът е принципен. Въпросът е за истината и морала в журналистиката. С тях въпросното лице е изначално скарано. Скарано е още от 1989 г., когато всички бекапе-та по всички земни кълбета паднаха от власт, и когато комунизмът, осиротял и посрамен, постепенно се върна в медиите – с надута диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите. Това Волгин превърна в свой патент – осмиването и обругаването. Не истината, не моралът! Те са органично чужди както на комунизма, така и на комунистическите пропагандатори.

Трябва ли неморални лъжци да водят публицистични и коментарни предавания – особено в обществените медии? Категорично не! Лъжата никога не е била „друга гледна точка“, тя винаги е била лъжа. Моралният релативизъм никога не е бил „право на лична позиция“, винаги е бил евтино оправдание. Във всяко време е недопустимо лъжата и неморалността да се обявяват за професионални стандарти, но по време на война това е и престъпно. В петиция отпреди месец заявихме, че много български медии и български журналисти от години участват в руската хибридна война срещу България и Свободния свят, и че контролните органи в лицето на СЕМ и КРС не ги санкционират, „аргументирайки се“ с наличието на свободата на словото и липсата на цензура в България. Припомнихме и чл.419а от НК: забранено е да бъде оправдавано, отричано или грубо омаловажавано извършено престъпление против мира и човечеството, когато се създава опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи от хора. Нарушилите този член могат да получат до 5-годишни ефективни присъди.

Волгин прави всичко изброено, но изстъпленията на руските агресори в Украйна все още не са обявени за престъпления срещу човечеството. Затова той и подобните му – Явор Дачков, Георги Любенов, Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, проф. Иво Христов, Велизар Енчев, Валентин Вацев, Васил Василев, Боян Чуков, и т.н., “представят алтернативни гледни точки“. Затова хибридни сайтове като Блиц, Пик, Поглед, Гласове, Дума, Афера, Будна ера, Строго секретно, Геополитика и т.н., безнаказано облъчват лековерните читатели с полуистини и откровени лъжи.

Христо Грозев от Белингкет каза тази стурин по бТВ: „Имаме доказателства за намеса в български медии, плащане от страна на руското правителство и представители на руските спецслужби на български медии за публикации, които представят Украйна в негативна светлина. Предстои да публикуваме разследването тези дни“. Чакам да видя в него поне част от споменатите имена и за колко паници леща са продали (първо)родството си.

А може би си струват рублите. На принципа „Лъжи, все нещо ще остане!“, пропагандаторите на рашизма промиват мозъка на огромни маси хора, чиито брой впоследствие дава основание на некомпетентни и/или злонамерени политици да се аргументират с „общественото мнение“, което не позволявало да се направи това или онова. Всъщност, „общественото мнение“ е ефимерно и конформистко, то обикновено се създава и манипулира от безскрупулни „интелектуалци“, които по правило са левичари, и като такива обикновено са комплексирани неудачници. За което си отмъщават на света.

Ако общественото мнение е манипулирано, манипулацията може да бъде опровергана само чрез публични и категорични доказателства. Но простото отричане често не върши работа. На лошите идеи трябва да се противопоставят добри идеи. На злонамерената манипулация – добронамерена „манипулация“.

Предвид мащабите на изкривяване на българската медийна и политическа среда, това не е по силите на отделен интелектуалец, предаване или медиа. Нужно е общодържавно усилие. Трябва да бъде създаден, желателно със закон, Център за анализ и противодействие на хибридната информация в Блъгария. Той трябва да ръководи и координира събирането и анализа на информация за водената от чуждестранни правителства информационна война срещу България. Трябва да изработи и разпространи алтернативен, основан на факти разказ за света, който да противодейства на пропагандата срещу България и нейните съюзници.

Управляващите би трявало да имат воля и желание да го направят. Лично заинтересовани са – основна цел на хибридната пропаганда е да ги свали от власт.

ДА БЪДЕШ НА СТРАНАТА НА АГРЕСОРА Е НЕМОРАЛНО!

На 6 март 2022 под горното заглавие няколко десетки интелектуалци пуснахме открито писмо до премиера, председателя на Народното събрание, председателя на СЕМ и главния прокурор https://www.peticiq.com/357869?u=754070. Първите трима не ни обърнаха внимание. Днес обаче получих следното съобщение от Върховна касационна прокуратура:

Определението „демократично мислещи интелекуталци“ не може да не ни ласкае. Но още повече бихме се зарадвали, ако прокуратурата погледне достатъчно сериозно на третия абзац от нашето отворено писмо, който я засяга:

„3. Обръщаме внимание на прокуратурата, че според чл.419а от НК във връзка с изпълнение на задълженията на България по международното право, е забранено да бъде оправдавано, отричано или грубо омаловажавано извършено престъпление против мира и човечеството, когато се създава опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи от хора. Нарушилите този член могат да получат до 5-годишни ефективни присъди.

В страната ни вече влизат бежанци от Украйна – българи и украинци, а речта на омразата, оправдаваща Путин, създава опасност от омраза към тях в момент, в който търсят подслон и защита. Прокуратурата следва да предприеме действия по компетентност особено спрямо политиците, които вършат посоченото престъпление, като задействат релевантния текст от Наказателния кодекс“.

Може пък с Елена Гунчева https://www.svobodnaevropa.bg/a/31775506.html да направим сефтето. С горния си пост от 18 март 2022 фамозната пловдивска адвокатка провокира европейските посланици в България да излязат с декларация,  в която приветстваха осъждането на заплахите за насилие срещу Министерския съвет и акредитирани посланици от страна на председателя на Народното събрание. Вчера и определената за закриване спецпрокуратура започна порверка срещу Гунчева за подбуждане на война срещу България.

На първите два абзаца на писмото ни обаче премиерът, председателят на Народното събрание и председателят на СЕМ все още не са обърнали внимание. А те са дори още по-сериозни. В тях настояваме медийният регулаторен орган да реагира адекватно срещу хибридните атаки от прокремълски медии, а преподавателите коректно да преподават история в българските училища.

И ако учебници не се поправят бързо, пропагандни медии и тролове могат да се озаптят сравнително лесно. Свободата на словото гарантирано няма да пострада от това.

Та както се казва, в очакване сме. Да бъдеш на страната на агресора е неморално.

Съботно четиво: Осребряването: студентският „бунт”

Част от едноименното есе, публикувано в „Обджективист нюзлетър“ от юли до септември 1965 г.


Айн Ранд

…Събитията в Бъркли започват през есента на 1964 г. привидно като студентски протест срещу заповедта на университетската администрация за забрана на политически дейности – по-конкретно, набирането на фондове, привличането и организирането на студенти за политически цели и действия извън територията на студентския град – в определен район в непосредствена близост, собственост на университета. Претендирайки, че са нарушени техните права, малка група „бунтари” успява да обедини хиляди студенти с най-различни политически възгледи, в това число и много „консерватори”, в движение, което приема името „Движение за свободно слово“ (ДСС). Движението организира протестни демонстрации в административната сграда и предприема редица действия, свързани с употреба на физическа сила, като нападение над полицаи и превземането на полицейска кола, която студентите използват като трибуна.

…Тези събития са последвани от небивало обществено внимание в национален мащаб, но доста особено по своя характер – внезапен и на пръв поглед спонтанен поток от множество статии, изследвания, обзори, в които прозира странно единодушие по няколко основни линии: приписването на изключителна важност на ДСС като национално значимо движение, без да се отчитат реалните факти; размиване на фактите чрез неразбираеми обобщения; издигането на бунтарите в ролята на говорители на американската младеж, възторжено акламиране на техния “идеализъм” и “отдаденост” на политическите действия, приветствайки ги като знак за “пробуждането” на студентите от “политическа апатия”. Ако често казваме, че медиите преекспонират и “раздухват” дадени събития, то това е най-подходящият пример.

Междувременно в Бъркли започва ожесточена тристранна война между университетската администрация, академичния съвет и преподавателския състав – борба, толкова повърхностно отразена в медиите, че точната й същност остава забулена в мъгла. Едно от малкото неща, които стават ясни е, че академичният съвет очевидно пледира за „твърда” политика към бунтарите, докато повечето от преподавателите са на тяхна страна, и че администрацията се оказва в незавидната роля „по средата” между двете страни.

Битката довежда до окончателната оставка на ректора на университета (както са поискали бунтуващите се) и временната оставка, а по-късно възстановяването в длъжност, на президента Кер. В крайна сметка се постига почти пълна капитулация пред ДСС, като администрацията удовлетворява почти всички техни искания. (Тук влизат правото да се толерират незаконни действия и правото на неограничена свобода на словото на територията на студентския град.)

За учудване на наивните това не слага край на бунта: колкото повече претенции се задоволяват, толкова повече техният брой нараства. Докато администрацията усилва опитите си да направи отстъпки и да задоволи исканията на ДСС, самото движение засилва провокациите си. Неограничената свобода на словото приема формата на “Движение за неприличен език”, което се изразява в разнасянето на плакати с нецензурни думи и излъчване на текстове с неприлични изрази по университетската радиоуредба (опростени със съвсем лек укор от повечето медии като израз на “младежка лудория”).

Движението за свободно слово напомня за комунистическите фронтове от 30-те години на ХХ век, но с няколко съществени разлики. Основният отличителен белег – че радикалното ядро използва справедливи каузи по двусмислен начин с цел да манипулира широките маси – е идентичен. В този случай обаче в центъра на нещата не стои дисциплинираната комунистическа партия, а разнородна група от радикални секти.

На 14 юни 1965 телевизия Си Би Ес снима документален филм, озаглавен „Историята в Бъркли” – един несвързан, объркан и неразбираем разказ, но точно по тези причини – автентичен и впечатляващ. При всеки вид лудост има метод, а за запознатите с модерната философия този филм беше като образ от странични огледала – парад на изкривени отражения и странно ехо от касапницата, извършена в академичните камери за изтезания на мозъка.

Нашето поколение няма идеология” – казва първото интервюирано момче с тон на пренебрежение и омраза, който на времето беше запазен за лозунги от рода „Долу Уолстрийт!” – с ясната мисъл, че сега врагът не са така наречените „бизнесмени-мошеници”, а самият разум. По-старото поколение, презрително обяснява той, имаше едно „малко, сладко хапче” за решение на всички проблеми, но хапчето не действаше и „те просто си прецакаха сърцата”. “Ние не вярваме в хапчета” – казва той.

Ние разбрахме, че има абсолютни правила” – припряно и малко плахо казва едно младо момиче, сякаш изрича някаква аксиома, и започва да обяснява несвързано, като си помага с жестове, че „ние създаваме правила за себе си” и че каквото е правилно за нея самата, може да не е правилно за останалите.

Друго момиче описва часовете в университета като „думи, думи, думи, хартия, хартия, хартия”, и тихо, с тон на истинско отчаяние, казва, че често си е задавала въпроса: „Какво правя аз тук? Аз нищо не научавам.”

Една емоционална и много словоохотлива девойка, която не завършваше изреченията си и не даде нито един съществен довод, отричаше обществото по принцип, като се опитваше да каже, че тъй като хората са продукти на обществото, самото то явно не си е свършило добре работата. По средата на изречението тя изведнъж спря и небрежно подхвърли: „Каквото и да стане от мен, аз си оставам продукт”, след което отмина. Тя каза тези думи с простата искреност на добро дете, което признава един очевиден сам по себе си факт от природата. Това не беше театър – горкото малко създание говореше сериозно.

Такива са продуктите на модерната философия. Те са от типа студенти, които са прекалено интелигентни, за да не забележат логическите последствия от теориите, на които са ги учили, но недостатъчно интелигентни, за да вникнат в тези теории и да ги отхвърлят.

Както при всяко движение, очевидно и тук са намесени най-различни мотиви: тук са дребните интелектуални лицемери, които откриват златна мина в модерната философия, умират да водят спорове заради самия спор, като объркват опонентите си с шаблонни парадокси, тук са посредствените артисти, които си въобразяват, че са герои, и харесват предизвикателствата заради самия спорт, тук са нихилистите, които, водени от дълбока омраза, търсят единствено разрушението заради самото разрушение, тук са отчаяните зависими, които търсят „да се закачат” за всяка група, която би ги приела, и накрая – обикновените хулигани – вечното присъствие във всяко бандитско действие. Каквато и да е комбинацията от мотиви, неврозата е отпечатана с главни букви през цялото движение, защото няма такова нещо като отричане на разума заради невинна грешка на познанието.

Превод: Милена Попова

Ни остров, ни гявол, ни медии

 

„Новината“ за купения от премиера необитаем гръцки остров (Фидониси, 165 декара, на 100 км от София, виж снимката), така и щеше да мине незабелязана в маргиналния жълт сайт informiran.net, който я публикува на 19 юни 2018, ако самият Борисов не реагира гневно в неделя, 24 юни, след неформалната среща за миграцията в Брюксел. Сега дори покупката да не е истина, ще стане както във вица: Борисов не си е купил остров, но горчивият вкус у избирателите остава.

Гневната реакция на премиера бе предизвикана именно от този вкус. Той не го изпитва за първи път, но явно и не може да свикне с него. И реагира повече или по-малко гневно. Този път гневът му към „мръсниците долни жълти“ бе сравним само с обещанието, че „ще разнищи тези гадове докрай“, което даде през февруари, след като го обвиниха, че стои зад сделката с ЧЕЗ. И стана повод две телевизии – обществена и частна – да пресолят манджата за пореден път. Първо в неделя БНТ махна тази реплика от репортажа за срещата в Брюксел (която според кореспондентката на „Файненшъл таймс“ в Брюксел Борисов напуснал, за да гледа мача Япония-Сенегал, но за това никой не посмя да попита). После в понеделник Нова телевизия свали предаването „Часът на Милен Цветков“, където адвокат и гръцки бизнесмен щели да говорят по темата.

Никое от тези действия не бе обяснено от собствениците или ръководителите на въпросните медии, още по-малко коментирано от управляващите. Което ни даде пореден повод да се сетим, че сме на 111 място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граница“ заради „концентрацията на медийна собственост и политическия контрол над редакционната политика“. И „под мустаците увиснали живота да псуваме сърдито“.

Цензура ли е това? Изглежда самоочевидно. Кого обслужва? Борисов, разбира се. Как го прави? Чрез пускане на „информационна завеса“. А мисията на свободното слово е да повдига, не да спуска подобни завеси. Да изобличава подмяната на интереса на обществото с този на властта. Ако обслужва тази подмяна, словото не е свободно.

Защо обаче словото ни не е свободно? За цензура или автоцензура става въпрос?

Може да е наивно след 30 години в занаята, но не вярвам, че съществува организирана конспирация за смълчаване на честните и смели гласове в публичното пространство. Факт е, че ръководствата на много медии са нетърпими тъкмо към тези гласове. Според мен обаче значителна част от българските медии имитират публичност, а ръководството на съответната медия избира да обслужва нечий партиен или корпоративен интерес не защото е принудено да го прави, а защото няма никаква друга идея какво да прави. Защото е напълно лишено от чувство за мисия и обществена роля.

Обяснимо – повечето медийни босове дойдоха под строй от комунизма. А комунизмът ги беше научил единствено да играят ролята на трансмисия, която свежда волята на овластените до съзнанието на масите. Вече няма отдели Пропаганда към ЦК на БКП, но има вътрешна автоцензура – още по-зловеща, защото е самоналожена. Медиите не отстояват ценностите на свободата и истината, и деградират до обслужващ персонал на силните на деня… по своя воля. Предателството е на много нива, но най-вече на ниво лидерство – наместо воини на свободното слово, шефовете на много медии предпочитат да станат част от поредния парвенюшки кръг, самопровъзгласил се за елит. Наместо да служат на каузи, избират да слугуват на интереси. Май само това умеят.

С две думи – медиите отново са КАПО по Ленин – тоест, Колективен Пропагандатор, Агитатор и Организатор.

Мога да спра дотук с драматичната констатация, че българските медии умеят само да са арогантно кресливи към врага и омерзително сервилни към силните на деня. Това обаче ще е вярно само докато държавата плаща на медиите. Когато медиите получават държавно финансиране, интересът им да печелят чрез продажба на реклами се изпарява. Колкото повече са „държавните поръчки” в медиите, толкова повече обемът на продажбите губи значение. И медиите продават себе си.

Държавните поръчки от години идват предимно чрез комуникационните стратегии на европейските оперативни програми. Общата сума, която правителството излива в националните, най-вече електронни медии, е от порядъка на 150 млн. лева годишно.С тях властта си купува медиен комфорт.

Очевидно системата трябва да се промени и единственият възможен начин това да се случи е пълната забрана държавата да плаща на медиите по какъвто и да е начин, за каквото и да било, с бюджетни средства!

Какви биха били последиците от това, ще коментирам, като си купя съседния остров.