Етикет: свобода

Преди 34 години комунизмът „падна” в изненадана България. Оттогава ни представят демокрацията като негова алтернатива. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Възприемат всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия.

Кое са тези „те“? За съжаление – „демократите“, „сините“, „десните“, „добрите“, „промяната“ – наречете ги както щете. През тези 34 години те никога не обясниха, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Скриха и болезнената истина, че в демокрацията като такава не са вградени нито моралът, нито справедливостта.

Знам, че вярата в демокрацията е пуснала толкова дълбоки корени, че за повечето хора тя е станала синоним на всичко, което е (политически) правилно и морално. Символ на свобода (всички имат право да гласуват), на равенство (всички гласове имат еднаква стойност), на справедливост (всички са равни), на единство (всички решаваме заедно), и мир (демокрациите никога не започват несправедливи войни).

Само че по дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди около 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Демокрацията, ОСОБЕНО пряката демокрация, за която толкова гласовито настояват напоследък най-недемократичните партии в България, е била съвместима със свободата само в малки общества или колективи. И никота не е била ЗА ВСИЧКИ. В древна Гърция жените, робите и чужденците не са гласували. Впрочем така е било по целия свят до средата на 19 век, когато „един призрак почва да броди из Европа…“ Останалото го знаем от най-мрачните страници на човешката история.

Парламентарната демокрация не е сред тях. Но не е и върховно достижение. Има по-добро от демокрацията, и това по-добро е Свободата.

Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че „демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Демокрацията е по-добра от тоталитаризма и по-лоша от свободата. Сега ще обясня защо.

Другият, по-важен въпрос, който не си зададохме и продължаваме да не си задаваме вече 34 години, е: „Капитализъм или комунизъм?” Ще му отговоря като свърша с демокрацията.

Няма съмнение, че демокрацията е по-добра от тоталитаризма . Тя осигурява свободни избори, многопартийна система, парламентарно управление, медиен плурализъм. Демокрацията означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието на индивида във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество.

Затова рано или късно, но неизбежно, демокрацията придобива тоталитарни черти. Води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И това не се случва само защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия. Парламентарната демокрация централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.

Парламентарната демокрация „си е такава“. И е още по-лоша в лишено от гражданственост общество като българското. Общество, в което граждани сме само в извънработно време, след цял ден работа за държавата. Същата държава, която „демократите”, с които започнах, в началото на прехода искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. И демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. Казваха, че го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички. В името на това добро периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални.

И те наистина са нормално в едно безконфликтно, откъснато от политиката и икономиката общество. В него сделките минават за „диалогичност“. Най-големите предатели се награждават със званието „консенсусни личности“. С тях „може да се работи“.

Разбира се, за да си предател, трябва да имаш кауза, която да предадеш. В парламентарната, наричана още консенсусна демокрация, каузи няма. Няма и предатели. Никой не прекрачва „границите на демокрацията“.

Само че тогава няма дясно. Парламентарната демокрация е лява. Тя, както вече обясних, е прикрит социализъм. Именно заради вярата, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество, Съветският съюз, който беше класическа диктатура, 70 години минаваше за демократична държава. До 24 февруари миналата година същото важеше и за путинова Русия. Слава Богу, сега вече не е така.

Отъждествявайки демокрацията със свободата, демократите всъщност лишиха българите от икономическия избор, наречен капитализъм. А той освен че гарантира икономическата, способства и за увеличаването на политическата свобода. Капитализмът отделя икономическата власт от политическата и я превръща в неин коректив. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.

Българските демократи подмениха тези истини с твърдения, че капитализмът се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.

Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.

Що се отнася до солидарността, държавата все по-трудно функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, става непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани.

Пиша тези неща от години и за това смятам за абсруден въпрос :“Защо ги пишеш точно сега“? Разбирай, преди избори. Разбирай – във вреда на демократите. Разбирай – без да посочиш алтернатива.

Както казах, пиша ги отдавна. Избори вече имаме през 4-5 месеца. Не мога да навредя на никого повече, отколкто той самият си вреди. А алтернатива… Мога да посоча, но не ѝ е дошло времето. Дали и кога ще стане действителност, е въпрос на надежда, не на прогноза.

Пък и преди да прегърнете алтернативата, първо трябва да отречете статуквото. Опитах се да обясня защо.

Начетох се на дивотии през последните дни – включително от умни и образовани хора. Извънредното положение било само инструмент, с който се налагали извънредните мерки, нямало как иначе да затвориш граници и да спреш свободното движение. Оставянето на ресторантите да работят било груба грешка, която ни плъзгала към италианската трагедия. Разпространението на слухове и внушения, които оспорват решенията на правителството, можело да нанесат ужасяващи щети, били по-отвратителни от ефективно предателство. Не сме във война, но трябва да бъдем отговорни и дисциплинирани, да следваме указанията на правителството, за да излезем бързо от изпитанието!

Хора, слагате съчки под собствената си клада!

Хаосът се намира в изобилие именно там, където някой се опитва да въведе ред. Особено ако този някой е българското правителство и неговия Национален оперативен щаб, много показателно съкращаван като НОЩ. Да не говорим за „генералите“ начело на правителството и щаба. Апропо, от снощи първият има всички основания да ревнува от втория. Половината „мрежа“ номинира Мутафчийски за премиер, другата половина – за президент. Борисов май ще вземе бързи мерки…

Не знам дали коронавирусът е генномодифициран, за да стане биологично оръжие, но знам, че паниката е политически модифицирана. Когато можеш да създаваш само хаос, не ти остава нищо друго, освен да го „лекуваш“ с паника.

Никой не полудява по-бързо от нормалния човек. А попадне ли в тълпа, поддаде ли се на влиянието на няколко „водачи“, индивидът драстично започва да се различава от собствения си „аз“. Държи се като хипнотизиран. Губи чувството си за самосъхранение. Пример? Много, но ето ви един драстичен. На 4 август 1789 френското дворянство гласува доброволно срещу собствените си привилегии, и така директно се самообезглави.

Коронавирусът заплашва живота ни. Но „борейки“ се с него, политиците заплашват свободата ни. Или по-точно – карат ни да избираме между двете! Това е фалшива дилема! Това е все едно да питаш някого хубави или умни жени предпочита. Правилният въпрос е: хубави или грозни? Или: умни или глупави?

Фалшивите дилеми ма­со­во се из­пол­зват за раз­ли­чен вид ма­ни­пу­ла­ции, ка­то цел­та е да се „до­ка­же“ не­що, ком­би­ни­рай­ки го с оче­вид­но не­при­ем­ли­ва за ад­ре­са­та на ма­ни­пу­ла­ци­я­та по­ста­нов­ка. Да противопоставяш живота/сигурността на свободата, при положение, че без свобода няма нито живот, нито сигурност, е груба манипулация. И обикновено цели бавно да ни „свари“ като жаба, поставена в хладка вода, чиято температура постепенно се увеличава.

Ни най-малко не оспорвам нуждата от спазването на повишени санитарни изисквания, самодисциплина и отговорно поведение. Но всяко ораничение на индивидуалните ни права трябва да става с приет от парламента закон! При това права, които не пречат на карантината (като свободното придвижване или събиранията на много хора на едно място), няма причина да бъдат ограничавани. А другите трябва да ги ограничават легитимни органи, не струпани набързо „щабове“ с хиперактивни генерали и прокурори начело.

Иначе както сега обсъждаме нещо, което доскоро смятахме за немислимо, след дни ще почнем да го смятаме за уместно – впрочем, много българи вече го смятат!!! – и накрая ще се примирим с новото нормално, което е узаконило немислимото някога.

И бавно ще ни сварят в хладка вода.

На 15 април 2019 президентът на ПЕС Сергей Станишев написа в ЕuObserver https://euobserver.com/opinion/144661 “фундаментална статия с непреходно значение“, както обичаше да квалифицира пасквилите си в „часовете“ Блъсков-баща.

Заглавието е повече от красноречиво: „Време е левите да спасят Европа. Отново.“

Лъжите и изопачаванията на истината в този кратък текст са толкова много, че се чудя откъде да започна. Затова по ред.

Лъжа номер 1: „Обединена Европа била осъществената концепция за „социалдемократическия консенсус“ след Втората световна война“.

И тримата бащи-основатели на Европейския съюз – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), са немскоезични католици и следват класическия либерален възглед за Европа. Те са християн-демократи. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи. Каква социалдемокрация, какви 5 лева!

Лъжа номер 2. “От началото на икономическата криза през 2008 до днес, Европа, притеснена от възможността за нов финансов колапс, постепенно премина в ръцете на десните партии. И това се оказа фатално.“

Няма как Европа да е преминала в ръцете на десните партии, тъй като такива в ЕС днес няма. Практически няма и в САЩ.

Основните фактори, които предизвикаха кризата през 2008 г., бяха лихвената политка на Федералния резерв и бюджетните излишъци на бързо развиващите се нови икономики. Не знам за новия, но „старият“ финансов колапс на еврото се случи при председател на Европейската комисия – социалист, за да не кажа маоист – Жозе Мануел Барозу.

Самото евро също е социалистически проект. Мотор на неговото създаване бе френският социалист Жак Делор, десет години председател на Европейската комисия. През април 1989 г. бе публикуван неговият тристепенен план за въвеждането на еврото. Той бе окончателно приет през 1991 в Маастрихт, когато в името на обединението си Германия сложи марката на дръвника. Кризата на еврото бе следствие на социалистическата политика на преразпределение чрез ЕЦБ. До колапса на Гърция преразпределението се прикриваше чрез сложните монетарни механизми на евросистемата. През 2010 г. пряката финансова подкрепа от една страна за друга стана съвсем очевидна.

Оттук нататък Станишев смело спекулира с „нашите базисни ценности, формулирани още от френските революционери: Свобода, Равенство, Братство“ (сам по себе си девизът е масонско лого), и безотговорно подменя съдържанието на всяко едно от тези понятия, за да го нагоди към социализма. Ето как.

Лъжа номер 3. „Десницата подмени Свободата с подчинението на човека на „изискванията на пазара”.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности – не я атакуват директно, а изопачават значението й. Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Но никакво правителство не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Лъжа номер 4. „Десницата подмени Равенството с възстановяване на феодални по същността си отношения на неравенство”.

Още Аристотел е казал, че най-голямото неравенство е да изравняваш неравните неща. Хората са различни помежду си по пол, възраст, умствени способности, произход, навици, умения, знания и др. Следователно немислимо е между тях да има равенство в труда, в разпределението и потреблението на благата. Възможно е да има само равенство във възможностите да се трудят и печелят. Между неравенството и бедността има разлика. Неравенството е степен на имуществено диференциране на отделните слоеве на обществото, бедността е икономическо и психическо състояние на отделния индивид. Неравенството поражда бедност, но само по себе си то не е бедност. И феодализмът няма нищо общо.

Лъжа номер 5. „Десницата изтръгна Братството от сърцето на европейската идея”.

Тук само ще цитирам Бастиа: „Изобщо не мога да си представя как братството може да бъде въведено със закон, ако свободата не е разрушена със закон и правосъдието не е потъпкано със закон.”

Лъжа номер 6. „Управляващата десница влезе в опасен флирт именно с пророците на омразата. За да остане в управлението на Европа, десницата прегърна национализма и се опитва да легитимира цяла плеяда от крайни реакционери, националисти и ксенофоби“.

Грях ми на душата, тук ще се съглася със Станишев. Особено ако става дума за ГЕРБ. Само че каква „десница“ е ГЕРБ?

Ще си позволя да цитирам няколко реда от апокрифен текст на един съвременен класик: сегашният герберски бард Антон Тодоров. В априлския брой (2008) на отдавна несъществуващото списание ВМ, на което бях зам.-главен редактор, му пуснах текста „Последният спасител“(посветен на Бойко Борисов, естествено). В него между другото пише: „…Тъй като основна причина за появата на новата партия бе сривът на десните партии, предизвикан от кризата на легитимността им вследствие на клиентелизъм, самозатваряне около тесен елитарен кръг, неспособност за адекватна и смислена комуникация със собствения електорат и безкрайни лидерски битки, ГЕРБ се самоопредели като дясна формация, макар да „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Ако имаше сериозни проблеми вляво, партията на Борисов щеше да има лява ориентация. (А може би и генералите в БСП са са му дошли в повече – пред време на въпрос защо не се е насочил вляво, неформалният лидер на ГЕРБ отговори: „Там има прекалено много генерали”. Това очевидно е сериозен аргумент „против” за човек, който на левия преден калник на джипа си е нарисувал трите звезди от бившия си пагон, над които на английски пише: „Полицейски генерал”). Внушително и просто…“

Колко десни са Салвини, Орбан, Качински и сие, е тема на друг дълъг и тъжен разговор. Краткият отговор е: почти колкото ГЕРБ.

Така че време е да се спасим от левите – и в България, и в Европа. Веднъж завинаги.

На днешния ден, 6 февруари 1911, е роден президента Роналд Рейгън. По този повод ви предлагам речта му при встъпването му в длъжност на 23 януари 1981 година, 14 дни преди да навърши 70 години.

За някои от нас тук днес това е тържествено и паметно събитие, но в историята на нашия народ то е обичайно. Свидетели сме на обичайното мирно предаване на властта, както е наредено от Конституцията, което става в продължение на почти два века, и много малко от нас се замислят колко всъщност уникален е нашият народ. Тази церемония на всеки четири години, която ние тук приемаме за нормална, в очите на много хора в света е истинско чудо.

Г-н Президент (Джими Картър; бел. прев.), искам нашите съграждани да знаят колко много направихте вие, за да продължим тази традиция. С вашето любезно сътрудничество в процеса на предаване на властта вие показахте на света, който ни наблюдава, че ние сме единен народ, посветил се да запази политическата система, която повече от всяка друга система гарантира индивидуалната свобода, и аз благодаря на вас и на вашите хора за цялата ви помощ в запазването на приемствеността, която е в самата основа на нашата Република.

Нашият народ продължава напред. Съединените щати са изправени пред икономическо бедствие с големи размери. Ние страдаме от най-дългата и най-тежката инфлация в историята на нашия народ. Тя осуетява нашите икономически решения, наказва спестовността, смазва под своята тежест и работещите млади хора, и възрастните, които са с постоянни доходи. Тя заплашва да разори живота на милиони хора от нашия народ.

Неработещите предприятия са изхвърлили своите работници в безработица, бедност и загуба на лично достойнство. Онези, които все още работят, не могат да получат честно заплащане на своя труд поради данъчната система, която наказва успешните начинания и ни пречи да постигнем пълна производителност.

Но колкото и да е тежко данъчното бреме, то не може да настигне държавните разходи. В продължение на десетилетия ние натрупваме дефицит върху дефицит, като залагаме нашето бъдеще и бъдещето на децата си за временното удобство на настоящето. Ако продължим по този път, ще доведем сериозни социални, обществени, политически и икономически трусове.

Всички ние, като отделни хора, можем чрез заеми да живеем по-богато, отколкото действително произвеждаме, но само за ограничен период от време. Тогава защо си мислим, че като народ не сме обвързани от същите ограничения? Трябва да действуваме днес, за да запазим утрешния ден. И не ме разбирайте неправилно: ние ще действаме, започвайки от днес!

Икономическите бедствия, които понасяме, идват върху нас от няколко десетилетия. Те няма да си заминат за дни, седмици или месеци, но ще си заминат. Те ще си заминат, защото ние като американци имаме способността днес, както сме я имали и в миналото, да направим всичко необходимо, за да запазим този последен и най-велик бастион на свободата.

В тази сегашна криза държавата не може да бъде решение на проблема; държавата е проблемът. От време на време ние сме били изкушавани да вярваме, че обществото е станало прекалено сложно, за да бъде управлявано чрез самоуправление, че управлението чрез някаква елитна група превъзхожда управлението за, чрез, и от народа. Е добре, ако никой сред нас не е способен сам да управлява себе си, тогава кой сред нас има способността да управлява други хора? Всички ние заедно, в и извън правителството, трябва да понесем товара. Решенията, които ще търсим, трябва да са справедливи, без да принуждаваме коя да е група да плаща по-висока цена.

Много се говори за групи със специални интереси. Но нашата загриженост трябва да бъде за една група със специални интереси, която от твърде дълго време е пренебрегвана. Тя няма географски граници или етнически и расови разделения, и не се побира в границите на никоя политическа партия. Тя е съставена от мъже и жени, които произвеждат нашата прехрана, патрулират по нашите улици, работят в нашите мини и фабрики, обучават нашите деца, поддържат нашите домове и ни лекуват, когато се разболеем – специалисти, индустриалци, търговци, фирмени служители, таксиметрови шофьори и др. Накратко, те са “Ние, Народът” – породата, наречена “Американци.”

И така, целта на това управление ще бъде здравословна, жизнена, растяща икономика, която дава еднакви възможности за всички американци, без прегради, създадени от предразсъдъци или дискриминация. За да може Америка да заработи отново, трябва всички американци да заработят отново. Краят на инфлацията означава да освободим всички американци от терора на нарастващите разходи за живот. Всички трябва да участвуват в производителното дело на това “ново начало,” и всички трябва да участвуват в богатството на съживената икономика. С идеализма и справедливостта, които са в основата на нашата система и нашата сила, ще можем да имаме силна и преуспяваща Америка, която е в мир със себе си и с целия свят.

Нека, като започваме, да си припомним: ние сме народ, който има правителство – а не обратното. И това ни прави специални сред всички народи на земята. Нашето управление няма друга власт освен онази, която му е дадена от народа. Време е да възпрем и да върнем обратно нарастването на държавата, която очевидно е нараснала отвъд съгласието на управляваните.

Моето намерение е да огранича размера и влиянието на федералното управление и да наложа признаването на разграничението между властта, дадена на федералното правителство, и властта, запазена за щатите и за народа. Всички ние трябва да си припомним, че не федералното правителство е създало щатите; щатите са създали федералното правителство.

И за да няма недоразумение, моето намерение не е да премахна държавата. Моето намерение е да я направя да работи – да работи с нас, а не над нас; да застане до нас, а не да язди на нашия гръб. Правителството може и трябва да създава възможности, не да ги задушава; да насърчава производителността, не да я подтиска.

Ако се запитаме защо в продължение на толкова много години сме постигнали толкова много, преуспели сме повече от всички други народи на земята, отговорът е, че в тази страна ние сме освободили енергията и индивидуалния дух на човека до много по-голяма степен, отколкото всички други в историята. Свободата и достойнството на индивида са били много повече достъпни и защитени тук, отколкото в което да е друго място по земята. Понякога цената за тази свобода е била висока, но ние никога не сме се колебаели да платим тази цена. Не е случайно, че нашите настоящи проблеми съвпадат и са съразмерни на намесата и нахлуването в нашия живот, които произтичат от ненужното и прекомерно нарастване на държавата. Време е да осъзнаем, че ние сме твърде велик народ, за да се ограничаваме до малки мечти. Ние не сме, както някои биха искали да вярваме, обречени на неизбежен упадък. Аз не вярвам в злочестие, което ще ни сполети независимо от това, което правим. Вярвам в злочестие, което ще ни сполети, ако не правим нищо. Затова, с всяка творческа енергия на наше разположение, нека да започнем епоха на национално съживление. Нека да съживим нашата решимост, нашата смелост и нашата сила. И нека да съживим нашата вяра и надежда.

Ние имаме всички права да имаме героични мечти. Онези, които смятат, че живеем във време, в което вече няма герои, просто не знаят къде да гледат. Можете да видите героите всеки ден да влизат и излизат през вратите на нашите фабрики. Други, макар и шепа хора, произвеждат достатъчно храна, за да хранят всички нас и целия свят. Срещате герои на щанда в магазина, и то от двете страни на щанда. Те са предприемачите, които с вяра в себе си и вяра в своите идеи създават нови работни места, ново благосъстояние и възможности. Те са хората и семействата, чиито данъци издържат държавата, и чиито доброволни дарения издържат църквите, благотворителността, културата, изкуството и образованието. Техният патриотизъм е тих, но дълбок. Техните ценности поддържат живота на нашия народ.

Аз използвах думите “те” и “техните,” като говоря за тези герои. Но трябва да кажа “вие” и “вашите,” защото се обръщам към героите, за които говоря – вие, гражданите на тази благословена страна. Вашите мечти, вашите надежди, вашите цели ще бъдат мечтите, надеждите и целите на тази администрация, с Божията помощ.

Ние ще отразяваме съчувствието, което е такава съществена част от вашия характер. Как можем да обичаме страната си без да обичаме нашите съграждани; и като ги обичаме, да им протегнем ръка, когато паднат, да ги лекуваме, когато се разболеят, и да им дадем възможност да издържат сами себе си, за да бъдат равнопоставени наистина, а не само на теория?

Можем ли да решим проблемите, пред които сме изправени? Отговорът е безусловно и категорично “да.” Да перифразирам Уинстън Чърчил, не полагам тази клетва, за да да ръководя разпадането на най-силната икономика в света.

В следващите дни аз ще направя предложения за премахването на препятствията, които забавят нашата икономика и намаляват производителността. Ще бъдат предприети стъпки за възстановяване на равновесието между различните нива на управлението. Напредъкът може да бъде бавен, измерван в сантиметри, не в километри, но напредък ще има. Време е да събудим този индустриален гигант, да върнем държавата в нейните законови граници и да намалим наказателното данъчно бреме. И това ще бъдат нашите приоритети, и по тези принципи няма да има компромис.

В навечерието на нашата борба за независимост един човек, който може би е един от най-великите сред нашите Бащи-Основатели, д-р Джоузеф Уорън, президент на Конгреса на Масачузетс, каза на своите американски съграждани, “Нашата страна е в опасност, но не за да изпадаме в отчаяние . . . От вас зависи бъдещето на Америка. Вие трябва да решите важните въпроси, от които зависи щастието и свободата на милиони все още неродени деца. Действувайте достойно за самите себе си.”

И така, аз вярвам, че ние, днешните американци, сме готови да действуваме достойно, готови сме да направим необходимото, за да осигурим щастие и свобода за себе си, нашите деца и децата на нашите деца. И като обновяваме себе си тук в тази страна, ще ставаме все по-силни в света около нас. Отново ще бъдем пример за свобода и лъч надежда за онези хора, които нямат свобода.

За нашите съседи и съюзници, които споделят нашата свобода, ние ще заздравим историческите връзки и ще ги уверим в нашата подкрепа и твърдо убеждение. Ще отговорим на вярността с вярност. Ще се борим за взаимноизгодни отношения. Няма да използваме нашето приятелство да престъпваме тяхната независимост, защото за нас независимостта не е стока, с която да търгуваме.

За враговете на свободата, онези, които са наши потенциални врагове, ще припомним, че мирът е най-висшият стремеж на американския народ. Ние ще преговаряме за него, ще жертвуваме за него; но няма да се предаваме заради него, сега и завинаги.

Никога не трябва да разбирате неправилно нашето търпение. Нашето нежелание да влизаме в конфликти не трябва да се преценява като нерешителност. Когато е необходимо действие за запазване на нашата национална сигурност, ние ще действуваме. Ще поддържаме достатъчна сила, за да победим в случай на необходимост, като знаем, че така има най-голяма вероятност никога да не се наложи да използваме тази сила.

Преди всичко трябва да осъзнаем, че никой арсенал и никое оръжие в арсеналите не е така страховито, както волята и моралната смелост на свободните хора. Това е оръжие, което нашите противници в съвременния свят нямат. Това е оръжие, което ние като американци имаме. Нека това да се разбира от онези, които практикуват тероризъм и се опитват да ограбят своите съседи!

Казаха ми, че днес се провеждат хиляди молитвени събрания в цялата страна, и съм дълбоко благодарен за това. Ние сме народ под Бога, и аз вярвам, че Бог е определил ние да бъдем свободни. Смятам, че ще бъде уместно и правилно в бъдещите години всеки път, когато новият президент встъпва в длъжност, да бъде обявяван ден за молитва.

Както знаете, за първи път в историята тази церемония се провежда на западния вход на Капитолия. Оттук човек вижда величествен изглед, откриващ особената красота и история на този град. В края на алеята са паметниците на историческите гиганти, на чиито рамене сме стъпили ние.

Право пред мен е паметникът на един паметен човек, Джордж Вашингтон, бащата на нашата страна. Един смирен човек, който с нежелание се издига до своето величие. Той поведе Америка от революционната победа към детството на един народ. На другата страна е мемориалът на Томас Джеферсън. Декларацията за Независимостта пламти с неговото красноречие. А от другата страна на Огледалното езеро са издигнатите колони на Мемориала на Линкълн. Който иска да разбере в своето сърце значението на Америка, ще го открие в живота на Ейбръхам Линкълн.

Отвъд тези паметници на героизма е реката Потомак, и на другия бряг са хълмовете на Националното гробище Арлингтън, с редове от прости бели камъни, носещи кръстове или Давидови звезди. Те са само малка част от цената, която е била платена за нашата свобода.

Всеки един от тези надгробни камъни е паметник на вида герой, за който говорих по-рано. Техният живот е завършил в места, наречени гората Бело, Аргон, Омаха Бийч, Салерно, и от другата страна на света в Гуадалканал, Тарауа, Порк Чоп Хил, водохранилището Чо Сън, и в стотици оризища и джунгли в една страна, наречена Виетнам.

Под един такъв надгробен камък лежи един млад човек, Мартин Трептоу, който напуска своята работа в малка провинциална бръснарница през 1917, за да отиде във Франция със знаменитата дивизия Рейнбоу. Там, на Западния фронт, той е бил убит, докато е пренасял съобщения между батальоните под огъня на тежката артилерия.

Знаем, че до неговото тяло е бил намерен неговият дневник. На един лист, под заглавието “Моята клетва,” той е написал следните думи: “Америка трябва да спечели тази война. Затова аз ще работя, ще спестявам, ще жертвувам, ще търпя, ще се бия решително и ще дам всичко от себе си така, като че ли изходът от войната зависи изцяло от мен.”

Превод: Божидар Маринов

Видеото от инагурационната реч е тук : https://www.youtube.com/watch?v=hpPt7xGx4Xo&feature=related

Днес България отбелязва 110  години от обявяването на своята независимост. Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. – на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново княз Фердинанд прочита своя манифест, с който обявява Независимостта на България и приема титлата цар на България. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество За втори път в рамките на четвърт век след Съединението България постига своя национална цел въпреки волята на Великите сили. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но тогава България отново се появява на картата на Европа.

Благоприятни условия за провъзгласяване на Независимостта на България настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.

Ролята на Русия при обявяването на независимостта ни е, меко казано, дискусионна. Факт е, че Русия, която не желае военен конфликт на Балканите, посредничи в преговорите с Високата порта и се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

Историкъг Янко Гочев, автор на уникалния тритомник „Руската империя срещу България“, преди време обобщи:

„22 септември – денят на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г. и 6 септември – денят на българското Съединение от 1885 г. – това са единствените български дати, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници. Но вместо тези дати, България има за национален празник 3 март, продукт на митове и пропаганда (прости и по-сложни, вече и хибридни) кой й е дал свобода и независимост“.

Дадохме  си ги ние. Платихме ги с кръв и злато. И трябва зорко да ги пазим, защото  както каза Рейгън, „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Цената на свободата е вечната бдителност.

 

Откъс от едноименното есе

Фредерик Бастиа

Опороченият закон! Законът – а след него всички колективни сили на държавата – Законът, не само отклонен от целта му, но прилаган за постигане на напълно противоположна цел! Законът, превърнат в инструмент на всички видове корист, вместо да бъде пречка пред тях! Законът, налагащ несправедливост, вместо да я наказва, каквато всъщност е неговата мисия! Ако това явление е налице, то е сериозно и трябва да ми бъде позволено да привлека върху него вниманието на съгражданите си.

Бог ни е дарил с Живот – физически, интелектуален и нравствен живот. Но животът не може да се поддържа сам. Онзи, който ни е дарил с живот, ни е възложил задачата да го поддържаме, развиваме и усъвършенстваме.

За тази цел той ни е предоставил съвкупност от удивителни Способности и ни е поставил насред разнообразни природни ресурси. Когато упражняваме способностите си над тези ресурси, възникват явленията на Усвояване и на Присвояване, чрез които животът следва предначертания си кръгов път.

Съществуване, Способности, Усвояване – с други думи – Личност, Свобода, Собственост – това е човекът.

Отвъд всякакви демагогски остроумия, може да се каже, че тези три неща предхождат и превъзхождат всяко човешко законодателство.

Личността, Свободата и Собствеността съществуват не защото хората са изковали Закони. Напротив, хората създават Закони, именно защото съществуват Личността, Свободата и Собствеността.

И така, какво е Законът? Както съм го казвал и на други места, той е колективна организация на индивидуалното право на законна защита.

… Законът е организация на естественото право на законна защита; той заменя силите на отделните хора с колективна сила, за да действа в сферата, където те имат право на действие, за да прави онова, което те имат право да вършат, за да бъде гарант на Личностите, Свободите и Собственостите, за да отстоява Правото на всеки, за да възцари Справедливост за всички.

Струва ми се, че ако има нация, изградена на тази основа, в нея ще преобладава ред и в делата, и в мислите. Струва ми се, че такъв народ ще има най-просто, най-икономично, най-приемливо, най-малко тромаво и ограничаващо, но и най-справедливо управление, което поради всичко това ще бъде и възможно най-стабилното, независимо от политическата си форма.

Защото при такъв режим всеки ще осъзнае, че разполага с всички предимства и носи всички отговорности на своето Съществуване. Ако личността е зачитана, ако трудът е свободен и ако плодовете от него са защитени от всяко несправедливо посегателство, никой не ще има да дели каквото и да било с държавата. Вярно е, че ако сме щастливи, не ще сме длъжни да й благодарим за успехите си; но ако сме нещастни, няма да я виним за провалите си, така, както селяните не я корят за градушката или поледицата. Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на Сигурността.

Освен това, благодарение на ненамесата на държавата в частните дела, Нуждите и Задоволяването им ще се развиват по естествен път. Бедните семейства ще се стремят към образование, едва след като си осигурят хляба. Градовете няма да се пренаселват за сметка на селото, нито селото за сметка на градовете. Няма да има големи движения на капитали, работна ръка, или на групи от населението, предизвикани от законодателни мерки – движения, които правят тъй несигурни и нетрайни самите източници на препитание и по такъв начин разширяват значително отговорността на правителствата.

За нещастие Законът съвсем не се ограничава в своята роля. Нещо повече, той излиза извън рамките й не само в неутрални или спорни случаи. Още по-зле: той действа против собствените си цели и руши собственото си предназначение; законът дори се прилага за унищожаване на Правосъдието, което самият той би трябвало да възцари, прилага се за заличаване на онази граница между правата, за чието зачитане е създаден; той поставя колективната сила в служба на онези, които искат да експлоатират безопасно и безскрупулно Личността, Свободата и Собствеността на другите; той превръща Ограбването в Право, за да го закриля, а законната защита – в престъпление, за да я наказва.

…И така, в обществото не може да настъпи по-голяма промяна, нито по-голяма злина от това Законът да се превърне в инструмент за ограбване. Какви са последиците от подобно сътресение?

Първата е, че хората губят представа за справедливост и несправедливост.

Никое общество не може да съществува, ако Законите не се зачитат поне в някаква степен; но най-сигурният начин законите да бъдат зачитани, е да вдъхват респект. Когато Законът и Моралът си противоречат, гражданинът се изправя пред жестокия избор или да се откаже от представата си за Морал, или да престане да спазва Закона. Тъй като двете злини са еднакво големи, трудно е да бъде избрана една от тях.

…Законното ограбване може да се извършва по безброй начини, от които произтичат безброй планове за организация: данъци, протекционизъм, премии, субсидии, насърчения, прогресивен данък, безплатно образование, Право на труд, Право на печалба, Право на заплата, Право на помощ, Право на оръдия на труда, безплатен кредит и т.н. Съвкупността от всички подобни планове и онова, по което те си приличат – законното ограбване, се нарича Социализъм.

И след като Социализмът, дефиниран по този начин, се превръща в доктрина, каква война можете да водите с него, освен война на доктрини? Според вас тази доктрина е фалшива, абсурдна и отблъскваща. Тогава оборете я. Колкото е по-измамна, абсурдна и отблъскваща, толкова по-лесно ще я оборите. И ако искате да сте силни, за начало изкоренете от законодателството си всичко, което то може да е заимствало от социализма – задачата няма да е лека.

…Въпросът за законното Ограбване трябва да бъде уреден веднъж завинаги. Това може да стане само по три начина:

– Малцинството да ограбва мнозинството;

– Всички да ограбват всички;

– Никой да не ограбва никого.

Частично Ограбване, всеобщо Ограбване или никакво Ограбване – трябва да се направи избор. Законът може да си постави само една от тези три цели.

Частичното Ограбване е система, която преобладава, ако електоратът е частичен. Към тази система се прибягва, за да не се допусне Социализмът да се наложи.

Всеобщото Ограбване е система, която ни застрашава, ако всички придобият избирателни права, а масите решат да законодателстват на принципа на предхождащите ги законодатели.

Никакво Ограбване – това е принципът на справедливостта, мира, реда, стабилността, помирението, здравия разум, който ще отстоявам с всички сили, до последен дъх, но уви! силата на моя глас далеч не ще е достатъчна.

…Социализмът, подобно на отживялата политика, от която произлиза, не прави разлика между Правителство и Общество. Затова всеки път, когато възразяваме Правителството да се занимава с даден вид дейност, социалистите правят извода, че възразяваме срещу самата дейност. Ние сме против държавното образование, но те твърдят, че ние сме против самото образование. Ние сме против държавната религия, следователно според тях не искаме никаква религия. Ние отхвърляме уравниловката, наложена от държавата, следователно според тях сме против равенството и т.н. Все едно да ни обвиняват, че не искаме хората да се хранят, тъй като не сме съгласни държавата да отглежда зърното.

Защо в света на политиката се е наложила странната идея, че от Закона трябва да произтича нещо, което е извън него: Блага, Богатства, Наука, Религия?

…Бог е дал на човечеството всичко необходимо, за да изживее съдбините си. Има предопределена обществена физиология, както има и предопределена човешка физиология. Органите на обществото също са устроени така, че да се развиват хармонично в простора на Свободата. Назад, казвам аз на баячите и организаторите! Да не се приближават със своите халки, вериги, куки и клещи! Да държат надалеч изкуствените си средства, социалните си работилници и комуни, захласа си по правителствената намеса и централизацията, своите тарифи, университети и държавни религии, безплатните кредити и монополните банки, пристяганията и ограниченията, нравоучителността си и уравниловката чрез данъци! И тъй като са правени толкова напразни опити да се присаждат какви ли не системи на обществения организъм, нека на това се сложи край там, откъдето е трябвало да се започне – да се отхвърлят системите и да се изпробва свободата – Свободата, която е изява на вярата в Бога и сътвореното от него.

Превод: Калина Любомирова

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“ Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Христос казва: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Първата част на анализа можете да прочетете тук.

Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ не е точно такъв. (Същото важи и за останалите партии в парламента, но сега говоря за управляващата). Очевидно се налага да се компенсира. Сещам се за няколко причини.

Най-важната е, че макар да е спечелила от създаването си насам 8 от 9-те избора, в които е участвала, партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г., през 2017 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загубила е една трета от избирателите си. Ако сравним спечелените от Плевнелиев президентски избори през 2011 със загубените от Цецка Цачева през 2016, „тотала“ е минус 441 хиляди гласа – тоест, една четвърт по-малко. Засега няма изгледи, че тенденцията ще се подобри в полза на ГЕРБ на двата избора през 2019.

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите, те са политически лица). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своеобразна „политическа есхатология”. (Това го писа в зората на ГЕРБ бардът Антон Тодоров, много ми хареса и го запомних). Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. Онзи ден кабинетът официално размрази Белене. Батюшката на всяка цена трябва да бъде умилостивен…

 „Консерватизирането“ на българската политика по руски модел е част от умилостивяването. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“. Да повторя – в руско-българския му вариант няма грам идеология, но нека за момент да повярваме на политтехнолозите, че е вярно точно обратното. Какво виждаме тогава?

„Руски консерватизъм“ е идеологията на „Единна Русия“ от десетина години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер през последните пет. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от Запад.

Как изглежда българската версия? През 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Ето как го разбира изпълнителният директор на Института за дясна политика Георги Харизанов в  коментар за Клуб Зет от април 2017: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“

(Само в скоби да отбележа, че през юни 2016, по време на тридневната  конференция в София на тема „Завой надясно“, организирана от Николай Бареков – български евродепутат от групата на Европейските консерватори и реформисти, Бареков открои петте основни различия на консерватизма спрямо либерализма така: „Първо, той се основава на семейните и националните ценности, второ – на прагматизма, трето – на социалната политика, четвърто – приоритети във външната политика, и пето – патриотизъм“. Да виждате прилики?) 

ИДП обаче не е само идеологически тинк-танк на ГЕРБ. Той е негова „банка кадри“. Председателите му правят завидна кариера в „успялата държава“ – министър, заместник-министър, депутат, изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, изпълнителен директор на телевизия… Цената ѝ обаче едва ли е само „идеологическо конвъртване“, което принципно не е голям проблем: и Чърчил, и Рейгън, и Тръмп, преди да станат консерватори, са били либерали. През 70-те години на ХХ век Рейгън даже се самоопределяше като либертарианец. Но който иска много, плаща много.

Накратко, ИДП рекрутира млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привлича млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с   открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета, тримесечника    Conservaive Quarterly. По икономическа приобщава млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество. Използват се принципно верните им теоретични критики към бюрократизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. Напоследък се спекулира и с неефективността на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Все спорни тези, но да кажем, че критиците на ЕС и САЩ от БЛО са прави. Само дето заради скромен житейски опит не осъзнават, че алтернативата на Европейския съюз, която им се пробутва, е евразийски съюз… Ще им обясня съвсем накратко разликата: ако ЕС е дясна социалдемокрация, евразийският съюз е тоталитарен комунизъм. Надявам се да е достатъчно.

„Привличане“ не (във всички случаи) означава „купуване“. Не съм съдия, нито следовател, затова няма да посочвам имена. Но от Тайната вечеря насам, който настоява за името на предателя, той е Юда…

Казвам Юда, защото смятам, че либертарианец или класически либерал, който жертва индивидуалната свобода и свободния пазар в името на каквото и да е друго, е интелектуален предател. А българо-руският консерватизъм изисква подобни жертви. В много посоки. Отново ще цитирам Георги Харизанов: „Консерватизмът защитава икономическите свободи, но същевременно настоява за различни вариации на ограничавания на индивидуални права, за да успява да поддържа реквизитите на „успялата държава“ (!) – солидарното осигуряване, инфраструктурата, сигурността и публичното образование. Също така консерватизмът се стреми чрез регулации да слага известни ограничения пред алчността на бизнеса (регулаторните органи с контрол върху банковите и финансовите пазари, анти-имиграционните закони). Следователно е логично да се приеме, че в някаква степен консерватизмът и чистият капитализъм, да не говорим за класическия либерализъм, имат своите конфликтни точки“.

Помислете върху това, приятели от БЛО. Познавам много от вас и сме ако не приятели, то поне съмишленици, от години. Живял съм малко повече и затова си позволявам да ви дам съвет: не се поддавайте на омайните песни на сирените! Сложете си восък в ушите, вържете се за мачтите на свободата, която вярвам, че искрено изповядваме, и не я продавайте за лична сигурност. Съхранете се идейно и духовно. Иначе ще бъдете употребени и изоставени.

Писах в предишната част, че жертва на проруския консерватизъм ще бъдат автентичните либерали. Но те няма да са единствената жертва. Няма да е даже само демокрацията. Ще е свободата.

Следва продължение

Преди десет години световната финансова криза провокира много западни правителства да убеждават обществата си, че капитализмът е нестабилна система, осъдена периодично да преживява такива и дори още по-сериозни кризи, и да лансират възгледа, че държавата трябва да играе по-голяма роля в икономиката. Инерцията продължава и досега.

Особено в България. За една трета от пълнолетните българи това се разбира от само себе си. Толкова гласуват за екскомунистите и техните клонинги пред последните 30 години. Не е ясно дали тези хора наистина не разбират, че комунизмът/социализмът е синоним на престъпна и корумпирана политическата власт, на пълен контрол върху медиите, на подменена истина за миналото, на напълно деморализирана демокрация; че със своите измислени права на труд, на печалба, на заплата, на социална помощ, на безплатен кредит, и т.н., цял живот ги е лъгал и ограбвал. Не е и важно. Тези хора не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Те се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – мутрите и милиционерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. Възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните. Придворните интелектуалци, които не могат да продадат интелекта си на пазара, защото е оскъден. Фалшивите капиталисти, фалшивите интелектуалци, фалшивият пролетариат…

Останалите две трети от българите обаче, които не гласуват или гласуват за десни партии, нямат право да мълчат, когато се атакува капитализма. Немалка част от тези хора са предприемачи – в България има близо четвърт милион фирми, в частния сектор са заети над милион и половина души. Те са се доказали чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, успели са единствено благодарение на това, което са създали и предложили на пазара. И ако целта на живота им наистина е техният собствен и на семействата им просперитет, са длъжни да защитават капитализма. Просперитетът е невъзможен в общество, в което няма свобода. Капитализмът е политическият проект на Свободата.

Свободните хора не са равни. Всеки от нас е уникално същество, и няма причина да очакваме, че действията и пазарните ни взаимоотношения биха дали еднакви резултати. Равните хора не са свободни. Единственият начин да уеднаквим доходите и благосъстоянието в едно общество е да подтиснем способностите на по-предприемчивите, които винаги са малцинство, за да можем да изравним скоростта им с тази на по-бавното мнозинство.

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата. Тя задължава привържениците на капитализма този път да водят битка с комунистите на тяхна територия – в полето на морала. Дългогодишната практика капитализмът да се защитава единствено на базата на неговата ненадмината и неоспорима икономическа ефикасност, почти доведе до разрушаването му. Сега той се нуждае от морална защита. Има право на нея, защото по природа е морален. А тъй като се основава на доброволни договаряния между хората – и благороден.

Моралната идея, на която трябва да се базира моралната защита на капитализма, е: индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро, да защитава своя рационален личен интерес. Това право произтича от неговата природа на човек и не предизвиква конфликт на интереси. Не може да има конфликт между хора, които си взаимодействат като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения. Това е принципът на Справедливостта

Няма начин капитализмът да победи другояче, освен като привържениците му широко разгласят принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализмът срещу социализма, или Свободата срещу робството. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата.

Комунистите наричаха това „идеологическа борба”. Истинското й име е „война на идеи”. Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за умовете и сърцата главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Свободните хора имат всички шансове да я спечелят, ако престанат да търсят преки – тоест чисто икономически – пътеки при защитата на капитализма. В идеологията преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да (се) загубят.