Хенри Хазлит
Откъс от „Икономиката в един урок“, която издадох през 2009 г.
Вярата, че синдикатите могат значително и трайно да повишат реалните заплати на всички трудещи се, е едно от големите заблуждения на нашия век. Това заблуждение идва най-вече от неспособността да се разбере, че заплатите се определят основно от производителността на труда.
… Всеки работодател желае да увеличи собствената си печалба максимално. Ако хората са готови да работят за по-малко от стойността, която му носи техният труд, защо той да не се възползва от това? И как може да го направи? Например, вместо да гледа как друг работодател печели 2 долара седмично от труда на даден работник, защо да не привлече работника с по-висока заплата и да печели от труда му, макар и само 1 долар седмично? Докато работодателите се конкурират за работна ръка, ще бъдат склонни да наддават за нея, докато достигнат действителната ѝ пазарна стойност.
Всичко това не означава, че съществуването на синдикатите е неоправдано и те не могат да бъдат полезни. Основната функция, която те следва да изпълняват, е да подобряват условията на труд на местно равнище и да се грижат всичките им членове да получават действителната пазарна стойност на своята работна сила.
…Но както показва опитът, синдикатите лесно могат (особено ако трудовото законодателство е едностранчиво и стоварва принудата си само върху работодателите) да надхвърлят своите полагаеми функции, да действат безотговорно и да възприемат късогледо и противообществено поведение. Пример за това са всички случаи, когато синдикатите се опитват да фиксират заплатите на своите членове над действителната им пазарна стойност. Такива опити винаги водят до безработица. Освен това те могат да бъдат осъществени само чрез някаква заплаха или принуда.
Един от видовете принуда е да се ограничи членството в съюза, като се въведат показатели, различни от професионалната квалификация. Ограничението може да бъде най-различно. То може да е налагане на твърде високи начални вноски за новите работници, въвеждане на произволни изисквания за членство, явна или прикрита религиозна, расова или полова дискриминация, ограничаване на абсолютния брой членове или отхвърляне, при необходимост със сила, на стоките, произведени не само от нечленуващи в профсъюза работници, а дори и от членове на асоциирани профсъюзи от други градове или щати.
Стачката е най-ясният пример как заплатите на синдикалните членове се вдигат или запазват над действителната си пазарна стойност чрез заплаха и сила. Наистина стачката може да бъде и мирна. Докато е такава, тя е допустимо средство на работниците да се борят за интересите си, макар че трябва да се използва рядко и в краен случай. Ако твърдоглав работодател плаща твърде малко на работниците си, възможно е те да го освестят, като групово го лишат от труда си. Той може да установи, че за заплатите, които старите му работници отхвърлят, не може да наеме на тяхно място нови, които да са също толкова добри.
Но правотата на работниците става подозрителна в мига, в който те прибягнат до заплахи или насилие, за да наложат исканията си – например поставят стачни постове, за да не могат другарите им да продължат работа или работодателят трайно да наеме на тяхно място нови хора. Защото стачните постове всъщност се използват преди всичко не срещу работодателя, а срещу други работници, желаещи да заемат освободените места при същите заплати, които старите работници отхвърлят. Този факт показва, че новите работници не могат да намерят нищо по-добро от това, срещу което старите протестират. Следователно, ако старите работници успеят чрез сила да попречат на новите да заемат местата им, те са попречили на тези нови работници да направят най-добрия възможен избор и са ги принудили да се примирят с нещо по-неизгодно. Това означава, че стачниците се стремят към привилегировано положение спрямо другите работници и използват сила, за да го запазят.
…Предизвиканото повишаване на заплатите не причинява безработица, само ако вдигането на заплатите е било съпроводено със съответно увеличаване на паричната маса и банковите кредити; а дори и тогава е малко вероятно да се въведат такива отклонения в размера на заплатите, без да се стигне до ”острови” на безработица, особено в професиите, където заплатите са били повишени най-много. При липса на такава парична инфлация предизвиканите повишения на заплатите ще доведат до масова безработица.
…Не е задължително безработицата, изразена в проценти, да бъде най-висока там, където заплатите са били вдигнати най-много. Тя ще се измества и разпределя според относителната еластичност на търсенето на даден вид труд, а също и според това как е ”скачено” търсенето на различни видове труд. И все пак, ако всички тези фактори се вземат предвид, дори групите работници с най-силно увеличени заплати вероятно ще се окажат в по-лошо положение отпреди, ако освен работещите разгледаме и безработните им членове. А от психологическа гледна точка, разбира се, претърпените щети ще бъдат още по-големи, понеже загубата на безработните несравнимо надвишава печалбата на тези, които малко са увеличили покупателната си способност.
…Това ни отвежда до същината на въпроса. Обикновено се приема, че извоюваното повишение на заплатите е за сметка на печалбата на работодателя. Разбира се, това може да се случи за кратки периоди или при особени обстоятелства. Ако заплатите бъдат повишени във фирма, която поради усилена конкуренция не може да вдигне цените си, повишението ще се извлече от печалбите. По-малко вероятно е това да се случи, ако повишението засяга цял отрасъл. Ако той няма външни конкуренти, може да си позволи да повиши цените и така да прехвърли бремето на увеличените заплати върху потребителите. Последните, най-вероятно работници в по-голямата си част, ще се окажат с намалени реални заплати, защото трябва да плащат повече за въпросната стока. Наистина и в този случай даденият отрасъл може да понижи печалбата си, понеже в резултат от вдигнатите цени продажбите на продуктите му могат да намалеят. Освен печалбата обаче най-вероятно ще се понижи заетостта и оттам съответно ще падне общата сума на заплатите.
…Така че експлоатацията на капитала от труда е в най-добрия случай временна. Краят ѝ ще дойде бързо. Всъщност той най-често ще настъпи не точно както описахме в нашия хипотетичен пример, а чрез докарване на маргиналните фирми до фалит, растеж на безработицата и неизбежни промени на заплатите и печалбите, докато се стигне до положение, в което изгледите за разумна (или още по-голяма) печалба отново съживят производството и заетостта. Но междувременно всички ще са обеднели заради безработицата и свитото производство, причинени от експлоатацията на капитала. Макар че трудът за известно време ще разполага с по-голям относителен дял от националния доход, като абсолютна величина националният доход ще е намалял; така че относителната печалба на работниците за този кратък период е пирова победа. Изразено в действителна покупателна способност, не само капиталът, а и трудът е получил по-малко.
Така стигаме до заключението, че синдикатите, макар да могат за известно време да осигурят парично повишение на заплатите на своите членове (донякъде за сметка на работодателите и в по-голяма степен за сметка на нечленуващите в синдикатите работници), в последна сметка не могат да постигнат никакво действително повишение на заплатите на работниците като цяло.
…Но доколкото това погрешно убеждение съществува и е основа за действията на синдикатите, крайният им резултат е да намалят производителността в сравнение с това, което би била без тях. Следователно дългосрочният резултат за всички групи работници е понижаване на реалните заплати – т.е. заплатите, измерени с покупателна способност – под равнището, което иначе биха могли да достигнат. Действителната причина за огромното увеличаване на действителните заплати през последното столетие, да повторим, е натрупването на капитал и позволеният от него невероятен технически напредък.
Превод: Майя Маркова