Етикет: социализъм

„Вие откраднахте мечтите и детството ми с вашите празни обещания. Как смеете?“, изригна Грета Тунберг от трибуната на ООН в Ню Йорк по адрес на световните лидери (взимам еднократно назаем този глагол от кафявите медии, защото много точно описва изблика на Грета онзи ден). С гримаса, достойна за Де Ниро, шведската тинейдръжка предупреди ръкопляскащите й политици: „Ще ви наблюдаваме!“

Вместо да изпише вежди обаче, екоактивистката извади очи. И сигурно накара генералният секретар Антонио Гутиереш горчиво да съжалява, че лично я бе поканил да говори на срещата на високо равнище на ООН по въпросите на климата на 23 септември 2019.

Откакто през 1988 ООН създаде т.нар. „Междуправителствен панел“, или Комисията по климатични изменения, се изготвят доклади за състоянието на климата. Те служат за „научна обосновка“ на борбата срещу глобалното затопляне. Докладите обаче са по няколкостотин страници и политиците четат само резюмето, което са им подготвили техните политически представители в комисията. И се плашат, а после плашат и нас, с недоказаната „истина“, че затоплянето е предизвикано от човешката дейност. Няма значение, че след като бе публикуван четвъртият доклад на комисията, легитимирал този извод, много от учените, участвали в съставянето му, се разграничиха от него. Те заявиха, че техните изследвания не са отразени в доклада, и дори че заключенията в резюмето противоречат на написаното от тях. Някои дори заплашиха панела със съд, ако не бъдат извадени от списъка на авторите на доклада. Бяха организирани и подписки, които призоваваха правителствата да отхвърлят всякакви споразумения, свързани с намаляване емисиите на въглероден двуокис, защото няма убедителни научни доказателства, че въглеродният двуокис води до глобално затопляне. Това не попречи по темата десетилетия наред да се спекулира. Или направо казано – да се лъже.

След 2015 обаче нещата направо истеризираха. С Парижкото споразумение за климата, което замени Протокола от Киото, светът си постави за цел да ограничи глобалното затопляне до по-малко от 2 градуса Целзий до 2050 (в сравнение с периода преди индустриализацията). Само четири години след подписването на споразумението, Гутиереш и компания вече твърдят, че ледниците се топят и морското равнище се покачва много по-бързо от очакваното, че кризата се е задълбочила, и че са нужни незабавни мерки. Това даде шанс на Грета да нахока световните лидери за бездействието им, а тях принуди смирено да й ръкопляскат. И по утвърден от социалистите модел да посягат към и без това доста изтънелите ни джобове.

Защото става дума за социализъм. Както Парижкото, така преди него Копенхагенското споразумение, а още по-преди Протокола от Киото от 1997, имат откровено антикапиталистически характер. През декември 2009 XV-тата конференция за климата на ООН в Копенхаген, която трябваше да очертае ново споразумение, заменящо Протокола от Киото, се провали, защото развиващите се страни категорично отказаха да ограничат емисиите си въглероден двуокис. Дотогава те не бяха длъжни да правят това, тъй като практически нямаха промишленост. В Копенхаген се предложи от задължения да се освобождават вече само най-бедните, които нямат шанса в близко бъдеще да я развият. На останалите се направи опит да се наложат ограничения, два пъти по-строги, отколкото на развитите страни. Това даде основание на тогавашния венецуелски президент Уго Чавес да заяви: „Капитализмът е разрушителен модел, който заплашва да сложи окончателен край на човешката раса. Историята изисква всички хора да се борят против капитализма, или планетата ни ще изчезне…“ Западните лидери не му опонираха и така негласно се съгласиха с него.

Иначе главната цел на устойчивото развитие, родено като концепция на Конференцията по околна среда и развитие на ООН в Рио де Жанейро през 1992, е благородна – задоволяване на човешките потребности и стремежи чрез поддържането на потребление в границите на екологичните възможности на страните. Прилагането му обаче му води до ред административни ограничения, негативните ефекти от които струват твърде скъпо на слабите икономики. Затова част от тях, начело с Индия и Китай, все още отказват да се развиват „устойчиво“.

Всъщност, и правителствата на развитите страни използват „климатичните промени” като оправдание за намесата си във всички индустрии. При това на базата на фундаментално несигурни дългосрочни прогнози, и климат, който никога не е бил толкова стабилен. За 150 години – от 1860 до 2010, температурата на земята се е повишила с 0,60-0,75 градуса Целзий. Концентрациите на въглероден двуокис, който по принцип не управлява климата, в момента са едни от най-ниските в течение на милиони години. Затоплянията и застудяванията следват естествен цикъл, върху който хората нямат влияние. Има влияние Слънцето. И фактът, че вече три десетилетия милиради се хвърлят на вятъра, е престъпление. Престъпление спрямо децата, умиращи на всеки пет секунди от глад (или болести, свързани с глада) в развиващите се страни.

Има много въпроси без отговор от затоплистите. Например, голяма част от сушата днес е възникнала в резултат на съзнателна човешка дейност. Какво се стремят да опазят – първичната природа, или това, което човекът до момента е направил с нея? Има ли някакво предварително зададено оптимално състояние на света, което да сме длъжни да запазим? И защо без да са научно доказани причинно-следствените връзки между дадена човешка активност и евентуална заплаха за човешкото здраве или околната среда, задължително трябва да бъдат взети предпазни мерки? Нормална научна практика ли е това?

Не можете да прочетете нито тези въпроси, нито отворите им, в повечето медии Затоплистите от години ги цензурират. Нещо повече – те фалшифицират данните, които не доказват тяхната теза, че глобално затоплянe има, и че човекът е виновен за него. В края на ноември 2009 г. в интернет бе публикувана част от вътрешната кореспонденция на научните сътрудници на Университета в Източна Англия – един от трите водещи центрове в света, които наложиха мита за човешката роля в климатичните промени. Оказа се, че „учените” съзнателно са фалшифицирали и укривали данни; че са отстранявали редактори в научни списания, които не подкрепят т.нар. „научен консенсус”; че са игнорирали становищата на учени, които опровергават ролята на човека в затоплянето на климата. Искали да дори да укрият и данъци с цел „да останат повече пари за нашата кауза”.

Преди конференцията на високо равнище в Рио де Жанейро през 1992, от която тръгна всичко, 425 световни учени и интелектуалци подписаха т.нар „Хайделбергски апел” до участващите в нея ръководители на държави и правителства, в който предупредиха: „Пазете се от лъжливи пророци и богове”, и прекрасно обясниха какво точно е поставено под заплаха: „Ние сме обезпокоени от настъпването на една ирационална идеология в началото на ХХ век, която се противопоставя на научния и промишлен прогрес и пречи на научното и социално развитие. Ние възразяваме срещу разбирането за обществено състояние, идеализирано от движение с тенденции, обърнати към миналото. Такова естествено състояние не съществува и вероятно никога не е съществувало. Поради това ние смятаме, че науката екология не е нищо повече, освен продължаване на прогреса на бъдещите поколения….Ние искаме да предупредим отговорните за съдбата на нашата планета дейци за опасността, за решенията, за псевдо-научните аргументи. Най-голямото зло, което заплашва нашата земя, е игнорирането, а не използването на науката, технологията и индустрията, чиито инструментариум, когато се използва адекватно, е неоценим за бъдещото решаване на възникналите глобални проблеми като свръхзамърсяването, глада и болестите”.

Предупреждението им още не е чуто. Гневните изблици на Грета обаче се посрещат с бурни продължителни аплодисменти. Хората от моето поколение знаят, че след тях следва ставане на крака и скандиране: я „Да живее БКП!“, я „Хайл Хитлер!“

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

Философията на свободата е много проста. Тя се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Западът е завоювал водещата си позиция в света именно заради отношението си към свободата – социален идеал, чужд на източните народи. Борбата за свобода е основна тема в историята и на Европа, и на общностите, основавани от европейски емигранти навсякъде по света, особено в американските колонии на Великобритания. Западната философия като цяло е философия на свободата. „Грубият“ индивидуализъм е основна нейна характеристика.

Свободата е правото да живееш своя живот както избереш, докато не нарушаваш равните права на другите. Тя е творческият принцип на живота. Проблемът е, че плаши и поражда чувство за самота, което повечето хора превъзмогват с подчинение. Но все някога човек отказва да се подчинява, дори рискувайки да го изгонят от рая. И прави първата стъпка към свободата. След време се решава и на втората – да мисли, да говори и действа сам. Особено когато е много по-лесно да не прави нищо.

Идеята за свободата е толкова дълбоко загнездена в човешкото съзнание, че и най-жестоките атаки срещу нея не са успели да я омаловажат и подменят. Особено в Западната цивилизация, където свободата е била смятана за най-голяма ценност от незапомнени времена. При това тя не е била „давана” от конституции, харти с права или закони. Тези документи са целели само да съхранят свободата от посегателствата на властимащите.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности- не я атакуват директно, а изопачават значението й. Преди три века „свобода” означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. От края на ХIХ век й се придава смисъл на освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават избора на всеки от нас. Свободата в този смисъл е само друга дума за власт. Стремежът към тази нова „свобода” се превърна в ново име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. Определят свободата като възможност да се правят „правилните“ неща, и разбира се, си присвояват правото да определят кое е правилно и кое – не. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Всъщност освобождаването на полицейската власт от всички ограничения е истинската цел на тяхната „борба за свобода”.

Никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. „Правителство” винаги означава принуда и по необходимост е нещо, обратно на свободата, пише Мизес. Правителството е гарант на свободата и е съвместимо с нея само ако обхватът му е адекватно ограничен до съхраняването на икономическата свобода. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Идеите за свобода и робство имат смисъл само с оглед на начина, по който действа правителството. Ако правителството беше в състояние да разширява властта си до безкрайност, то би отменило пазарната икономика и би я заменило със стопроцентов тоталитарен социализъм. За да се предотврати това, е необходимо да се ограничава властта на правителството. Това е задачата на всички конституции, харти на права и закони. Това е значението на всяка борба за свобода, водена някога от хората.

Подмяната на диктатурата с демокрация обаче не води автоматично до свобода. Демокрацията – и то не винаги – е само път към свободата. Свободата е неин двигател. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метода за тяхното постигане. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Вследствие на тези премълчани истини многопартийната система, свободните избори и парламентаризмът бяха обожествени по модела на божественото право на кралете. Кралете бяха заменени от политици, намерили ново оправдание за властта си: божественото право на мнозинствата. С гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, на демократите бяха дадени права, които извън политиката никой не притежава – да лъжат, убиват, и крадат.

Това прекрасно урежда социалистите, които употребяват думите „свобода” и „демокрация” като синоними, след като предварително са извратили значението им. Човекът е свободен, докато насочва живота си съгласно собствените си планове. Човек, чиято съдба се определя от плановете на висша власт, в която е съсредоточено изключителното право да планира, не е свободен в смисъл, в който думата е била използвана и разбирана от всички хора преди семантичната революция, която вдигнаха социалистите преди век и половина. От Маркс насам те наричат „свободни” индивидите в система, в която единственото им право е да се подчиняват на заповед. Още по-голяма е гаврата им с понятието „демокрация”. И бившите комунисти на Изток, и „полезните идиоти” на Запад наричаха и наричат наричат „демокрация” съветската/руската диктатура. Наричаха и наричат синдикалното насилие и принуда „индустриална демокрация”. Наричат безумните претенции на новите леви – зелените – „екологична демокрация”. Говорят за благоденствие, не за свобода, сякаш може да има просперитет в робска държава!

Фридрих фон Хайек нарече «робство» това приближаване към държавен контрол върху икономиката. През 1944 г. той писа в „Пътят към робството”: „Единствената свобода е онази, която поражда пазарната икономика. В едно тоталитарно общество единствената свобода, останала на индивида, и то само защото не може да му бъде отнета, е свободата да извърши самоубийство”. През 1949 г. в «Човешкото действие» Лудвиг фон Мизес потсулира, че никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. През 1962 г. в «Капитализъм и свобода» Милтън Фридман установи и доказа неразривната връзка между икономическа и политическа свобода. Той убедително оспори твърдението, че личната свобода е политически проблем, а материалното благоденствие – икономически, и че което и да е политическо устройство може да бъде съчетано с което и да е икономическо. Единствената икономическа организация на обществото, която пряко осигурява политическа свобода, е капитализмът. Политическата свобода настъпва там и тогава, когато и където е установен свободен пазар и са развити капиталистическите институции.

Свободата има смисъл единствено в рамките на социалната система. Тя не е отшелничество. Нямате нужда от свобода на самотен остров – справка Робинзон Крузо. Но Свободата още по-малко е анархия. Живеейки в общество, човек се лишава от онази абсолютна „свобода” на животното да следва инстинктите си без оглед на последствията. Не може едновременно да се ползваш от предимствата на разделението на труда, и да се държиш по начин, който води до разрушение на същото това общество! Трябва да избереш между спазването на определени правила и нарушаването им с всички произтичащи от закона, който установява и гарантира тези права, последствия. Пазарът не пречи пряко на когото и да е да нанася произволна вреда на своите съграждани, само наказва подобно поведение.

Защитниците на свободата обаче от векове се сблъскват с един голям проблем. Свободата може да е най-висшата политическа ценност, но тя не е такава в общата скала на човешките блага. Много хора са склонни да заменят свободата за (винаги временна!) сигурност, защото не разбират, че именно свободата ще им донесе и сигурност, и икономически просперитет.

Трябва да им се обясни. Но само икономическите аргументи не са достатъчни. Обществото не познава икономическите учения. Във времена на криза чисто икономическите аргументи са дори контрапродукивни. Индивидуалистките аксиоми за естествените права, собствеността, неагресията, имат нужда от основания с по-дълбоко философско ядро. Това е моралната идея, че индивидът има право да служи на своето собствено добро, да защитава своя собствен рационален интерес. Според тази идея преследването на личното щастие не е нито етически банкрутирало, нито социално разрушително. Декларирайки, че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро и да защитава своя рационален личен интерес, ние защитаваме себе си, своя труд, и своето и на децата си бъдеще. А като зачитаме собствеността и спазваме договорите, избягваме и войната на всеки срещу всички, респективно нуждата от налагането на социален контрол, за да бъде тази война предотвратена. Подобна етика изключва (само)жертвата и подкрепя морално икономическия аргумент в полза на свободното общество. Краткото име на това общество е капитализъм.

 

През последния четвърт век години в Западните Балкани беше изпробвано всичко с изключение на капитализма – и въпреки това капитализмът е обвиняван за катастрофалните резултати от експериментите. Етатизъм, социализъм, национализъм – колективизъм от всякакъв вид и цветове – всички бяха изпробвани и всички се провалиха. Идеологията на комунизма бе допълнена с ново съдържание, но крайната му цел остана непроменена – продължение на системата на всемогъщата държава. Най-новата фалшива алтернатива е евросоциализмът, безусловната вяра в мъдростта на политическия контрол и регулирането от централизираните институции на Евросъюза.Така че напредъкът, постигнат през цялата кратка история на свободата, не е необратим. Както през март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото”.

 

Ако не я защитим, свободата може да бъде потъпкана от национализма, религиозния фанатизъм, или в краен случай – от евросоциализма, оказали се нейни още по-беоспособни противници от комунизма. На тези лоши идеи трябва да противопоставим нащите добри идеи: отделяне на държавата от икономиката, свобода за упражняване на професия и стартиране на бизнес без нуждата от разрешителни, свобода на гражданите да внасят здравни и осигурителни вноски в дружества по техен избор. Трябва да помогнем на интелектуалния и стопански елит на страната да стъпи здраво върху реалността и да генерира повече полезни, практически изпълними идеи.

Накратко, както ни завеща Милтън Фридман, трябва да създадем такъв климат на обществено мнение и знание, който ще направи политически изгодно грешните хора, които се налага да избираме, да правят правилните неща.