Днес се навършват 140 години от приемането на Търновската конституция. За нея е изписано и казано много, няма да го повтарям. Ще споделя само впечатлението си, че дебатите са снимка на българската народопсихология по онова време. Малка група високообразовани хора са правели разумни предложения в Учредителното събрание. Тези предложения са били посрещани добре в кулоарите и яростно критикувани на самите заседания. Авторите им са разсъждавали теоретично, на моменти абстрактно, и вкупом са били обвинени в непознаване на българската действителност. Затова предложенията им не са били приети. Лично аз най-много съжалявам, че не са успели да наложат идеята си за двукамарен парламент. Ако бяха, в следващите 60 години България може би щеше да бъде друга…
Да се върнем обаче в днешни дни. Действащата конституция на Република България от 1991 г. е по-недемократична от Търновската. Тя е направена така, че без да е монархия, държавата във всеки момент да може да бъде „взета на ръчно управление“ – пряко или чрез поставени лица. И България непрекъснато е в нечии ръце.
Защо? По три главни причини.
На първо място – заради правото на парламентарното мнозинство да излъчва правителство. Това централизира властта. Парламентът и правителството се превръщат в оперативни инструменти на партийната централа, която е спечелила такова мнозинство. От своя страна съдебната система няма право на законодателна инициатива, което на практика подчинява съдебните решения на законодателя, т.е. на същата партийна централа.
На второ място – защото участието на гласоподавателите в управлението на държавата е сведено до минимум. Гласуваме пряко за президент, който няма правомощия да управлява, и за местни органи на управление, подчинени на изпълнителната и законодателната власти (т.е., на най-голямата партийна централа). Гласуваме пропорционално за парламент, така че друг решава и кои да бъдат 240-те народни представители. Така се заобикаля принципа властта в държавата да произтича от народа, без който една демокрация на практика не съществува. И демокрацията се заменя със „стабилност“ – възможността да се спечели и задържи парламентарно мнозинство.
Колкото по-малко вероятно е да има такова мнозинство, толкова по-нестабилна е държавата в рамките на съответния мандат. При една стабилна власт обаче има плурализъм на мненията; при социални сътресения обществото се обединява около една, звучаща му спасително, идеологема. За народното събрание като представителен орган е важно да има не еднопартийно или коалиционно мнозинство, което да диктува всяко негово решение, а напротив – „ветрило“ от възгледи и убеждения, характерни за всеки обществен слой.
Проблем с мнозинството и стабилността изобщо не би имало, ако правителството не беше функция от парламента. Но като гледам кой е сегашният и кой може да стане следващ президент, не ми се и мисли за президентска република…
На трето място – защото при сегашното конституционно устройство правителствените политики не могат да бъдат контролирани нито от съда, нито от парламента, защото едното произлиза от другото. Това води до парадокса единствено парламентът, тоест управляващата партия или коалиция, да въздава справедливост „Справедливостта“ в държавата изцяло зависи от управляващото мнозинство. В резултат в България съдебна власт, която по принцип е основата на всяка демокрация, на практика липсва.
Тогава става „нормално“ при всяка промяна на това мнозинство законите – а чрез тях и държавата! – да се сменят из основи. Докато се оформи политическа прослойка, която стои над и извън всякакъв обществен контрол. Нейните членове имитират свирепи идеологически сблъсъци, но всъщност са от една партия – партията на властта.
Всичко това не би било така, ако законът в държавата произлизаше и беше налаган от обществената действителност, а не обратното. Според концепцията на Хайек за т.нар. „абстрактни правила”, законите трябва да бъдат общи и абстрактни, а не да изискват конкретни действия от гражданите;трябва да бъдат известни и сигурни, така че гражданите предварително да знаят дали техните действия са съобразени със закона; и трябва да важат еднакво за всички хора. Законодателството по никакъв начин не трябва да се използва за конструиране на обществото и на отношенията на хората в него. Законът е форма на защита на личността, свободата и собствеността на отделния човек. Конституцията е ограничаване на закона до тази му функция.
Конституцията от 1991 г. обаче поставя знак на равенство между власт, правителство, държава и общество. Тази изначално сбъркана философия не може да бъде коригирана с поправки. Трябва изцяло нова конституция, подчинена на друга конституционно-правна философия. Конституция, която защитава личността и нейните права, а не държавата и нейните претенции.
Прочее, честита годишнина!