Понеже утре ще се веят много национални знамена и ще се вихри бурен патриотизъм, да изпреваря малко неизбежната еуфория с исторически факти за т.нар. ни „Освобождение“ от турско робство, от коети минаха 145 години. От тях България просперираше само през времето, през което „освободителите“ не ни крадяха. А те започнаха през 1878, и не спират и до днес.
Преди 8 години, в зенита на своето премиерстване, в поздравителен адрес по повод националния празник Трети март Бойко Броисов призова към смирение и единение. Сигурен съм, че нещо подобно ще направи утре бившият му душманин и настоящ авер Румен Радев. Знам, че подобни призиви са толкова клиширани, че никой не им обръща внимание. Просто всички знаят, че „трябва да се говори така“. Много често обаче не знаят защо – и още по-често не се осмеляват да питат.
А трябва. Денят и контекстът, в който бе отправен споменатият призив, се вписва в любимата на политическия елит парадигма за „националния консунсус“, изкована на Кръглата маса през 1990 г. Консенсусът се превърна в нещо като заклинание – и като повечето заклинания, без последствия. Когато става дума за русия обаче, последствия винаги има. И щом призоваваме за единение, е добре да знаем колко ще ни струва то. Както и дали изобщо е възможно.
Смирение и единение по отношение ролята на русия в българската история не може да има, както не може да има смирение и единение по отношение престъпленията на комунизма. Не можем да се помирим, преди да се опростим. Не можем да се опростим, преди да се изповядаме. Не можем да затворим която и да е страница от историята, преди да я прочетем. Да я прочетем обективно и безпристрастно – доколкото в случаи, преливащи от емоции, обективността и безпристрастността са възможни.
Няма да коментирам дали трябва да се делим на русофили и русофоби както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политическият подход към историята е прост – историята да не пречи. Подходът на обществото трябва да е друг – историята да не се повтаря. Особено тази с руските „освобождения“.
Единственото политическо изключение е Стамболов. Още през 1894 той казва: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И плаща с живота си за това. Посечен е от харамия, но е „поръчан“ от русия.
Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878, и през 1944. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор.
Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз.
„Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между болшевишкото правителство и правителството на Александър Стамболийски.
Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, издаден през 1935 в Москва, чийто предговор е написан… лично от Васил Коларов.
И понеже от миналата седмица в центъра на вниманието е и второто ни „освобождение“ от „фашистко робство“, малко информация и за неговата цена. Тогава броят на съветските окупатори в България достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!
Данните са от книгата на Георги Боздуганов „България: военният трофей на Сталин“, която имах честта да издам през 2014 г. В Глава 15 – „Под червеното знаме на комунизма“, Боздуганов пише още : „Разходите за воденето на войната се изчисляват на непосилните за възможностите на страната 133 280 719 447 лева. За да се добие представа за значението на тази сума, трябва да се има предвид, че целият държавен бюджет за 1945 е 43 милиарда лева, а националният доход – 141,8 милиарда лева. Към средата на 1945 г. държавата е вече във фактически фалит, до септември вътрешният дълг достига 118 милиарда лева. За набавяне на необходимата инфлационна парична маса от лятото на 1945 българските банкноти започват да се печатат в Москва. В милиарден тираж, без контрол от БНБ. Какво е отпечатаното количество, можем само да гадаем. Въведен е и специален курс на съветската рубла към лева: 1 рубла = 19,30 лева, докато според БНБ обменната стойност не трябва да надвишава 4 лева за рубла“.
Та толкова за „освобожденията“ ни от русия. Излезли са ни през носа. Не дай Боже свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, да минава през трето освобождение – този път от „колониално робство“. Че тогава папер няма да остане.