Етикет: Тръмп

В ранните часове на 8 януари 2020 Техеран атакува две бази с американски военни на територията на Иран като отговор на убийството на ген. Солеймани на 3 януари 2020. На 9 януари 2020 ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова САЩ и Иран незабавно да спрат да използват оръжия, „за да се даде пространство за диалог за деескалиране на ситуацията“. Същият ден генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг осъди „ответните“ иранските ракетни удари по цели на САЩ и международната коалиция в Ирак. Днес ще заседава Съветът за сигурност на ООН, но на заседанието няма да присъства външния министър на Иран Мохамад Джавад Зариф, тъй като САЩ му отказаха виза. Също днес, в София по инициатива на президента се събра и Консултативният съвет по национална сигурност, който обсъди заплахите за националната ни сигурност с оглед ситуацията в Близкия изток.

Общата позиция на участниците в него очаквано бе сходна на европейската: кризата в Близкия изток трябва да бъде разрешена чрез дипломатически средства, има необходимост от спешна деескалация на напрежението и въздържане от употреба на сила. Което е относително добра новина, защото повечето български политици, коментирали до момента убийството на генерал Солеймани, го окачествиха като политическа грешка, прогнозираха, че то увеличава рисковете от дестабилизация в Близкия изток и в целия свят, а най-левите от тях по стар комунистически обичай заклеймиха авантюристичната политика на САЩ. Парламентарно представените партии не направиха това. Но подкрепиха „решение“, което затвърждава, а не променя създалото се през последните години статукво в Близкия изток. Поддържането му от страна и на ЕС, и на България, е политически недалновидно. Ситуацията в региона няма дълго да остане такава, каквато е сега. България пропусна възможността да направи изпреварващ ход, подкрепяйки неизбежните бъдещи действия на САЩ, а вероятно и на НАТО, в региона. Тези бъдещи действия няма как да бъдат насочени към запазване на сегашното статукво, най-малкото защото то вече не урежда едната от двете страни в конфликта. По-силната. Тази, с която (само на на думи) сме евроатлантически съюзник. И която пази Западната цивилизация.

Нямам никакви претенции да познавам ситуацията в региона, особено в детайли. Но колкото и драматични да изглеждат, събитията от началото на тази година със сигурност не са начало на война в Близкия изток, а още по-малко прелюдия към Трета световна война. Подобни неща в региона са се случвали в продължение на десетилетия и ще продължават да се случват, ако някоя от двете страни не промени сегашните си позиции.

А те са много ясни: Иран иска да унищожи „Големия сатана“ в лицето на САЩ, САЩ колебливо се защитава. Тази колебливост се демонстрираше от редица американски президенти: и от Клинтън, и от Рейгън, и от Буш-старши, и най-вече от Обама. Бе предизвикана от опасенията и на самите Съединени щати, и на света, че ако САЩ употребят „прекомерна сила“ спрямо Иран, това може да пренареди постигнатото крехко равновесие в региона. Но въпросното равновесие вече е толкова едностранно неизгодно на САЩ, че Тръмп като че ли е решил да му сложи край.

Всъщност колебливостта на САЩ спрямо Иран води началото си още от Труман и Айзенхауер. Преди 70 години те отстъпиха правата на Запада върху петрола в Залива, въпреки че този петрол по право би трябвало да принадлежи на онези западни фирми и страни, чиято наука, технология и капитал, направиха откриването и използването му възможно. Първата страна, която през 1951 национализира добива и преработката на петрол, бе Иран. Останалите, наблюдавайки изплашеното мълчание на САЩ и Запада, побързаха да грабнат своето парче от плячката.

Това мълчание бе не политическо, а философско: западните лидери, срамуващи се от богатството на страните си, мълчаливо се съгласяваха с обвиненията на диктаторите от Близкия изток, че богатият Запад краде петрола им, който по право им принадлежи. В резултат, поради огромните приходи от продажби на петрол, Иран стана несъмнен лидер на държавите от Близкия изток. От теократичната революция през 1979 насам играе и ролята на главен спонсор на ислямското фундаменталистко движение.

Освен от гузността, моллите бяха окуражени и от слабостта на американските президенти – на Картър през 1979, който не успя за защити взетите за заложници свои сънародници в американското посолство в Техеран, на Рейгън, който не успя да отмъсти, когато 241 американски морски пехотинци бяха заклани в Ливан през 1983, на Буш-старши, който през 1991 не окупира Ирак… Ядрената сделка, която Обама сключи с Иран през 2015, пък окончателно убеди моллите, че каквото и да правят, няма защо да се страхуват от ответни действия от страна на САЩ.

Тръмп като че ли променя това десетилетно статукво. Превантивни атаки като тази срещу Солеймани вероятно все по-често ще заменят „тактиката на възпиране“. Тя е контрапродуктивна, защото вменява отговорност за действията на един терорист единствено на самия него. А в случая отговорността не е индивидуална: тя е в още по-голяма степен на правителствата, които подкрепят терористите. Иранското е най-важното сред тях.

Именно режими като иранския правят ислямистките терористични актове възможни. Затова зверствата на терористите са не само престъпления, но и актове на война. Правилният отговор е война за самозащита. Или както каза след ударите на 11 септември 2001 тогавашният заместник-министър на отбраната Пол Уолфовиц: „Ние трябва да сложим край на държавите, които спонсорират тероризма“. А те го спонсорират по една много проста причина – искат да унищожат САЩ и Израел, и да ислямизират свободния свят.

Това е нескритата цел на Иран. През март 2015 г. върховният ръководител на Иран и виден ислямски учен Али Хаменей извика няколко пъти „Смърт на Америка!“ по време на реч пред огромна, екзалтирана тълпа. „Смърт на Америка!” е припев, който иранците припяват постоянно – на политически митинги и дори на петъчните молитви. Заедно с припева често се гори и американското знаме.

За ислямския тероризъм Иран днес е това, което през 40-те години беше Германия за нацизма. Каквото и друго да прави, САЩ ще може да сложи край на този тероризъм едва когато ефикасно попречи на Иран да го подкрепя.

Борбата срещу тероризма обаче не е борба срещу Иран.Това е сблъсък на култури. Това е борба на идеи, която в крайна сметка може да се спечели, само като на лошите идеи се противопоставят добри идеи. Като Иран, ако използвам предишната си алюзия с нацизма, се деислямизира така, както след Втората световна война Германия се денацифицира.

Но борбата на идеи не обезценява решаващата роля на въоръжените сили. Напротив, увеличава тяхната ефективност, като ги насочва към правилната цел. Дългогодишните преговори и икономическият натиск са се проваляли прекалено често и твърде зрелищно, за да продължават Съединените щати да разчитат на тях в отношенията с Иран. Тръмп го разбра. ООН и Европа тепърва ще го разбират – вероятно по-бързо, отколкото са свикнали.

Изглежда, че американската администрация преоформя политиката си спрямо Иран. Тя не може да не си дава сметка, че американската общественост очаква правителството не просто да обуздава (отвреме-навреме и за известно време) тероризма. Очаква да го изкорени.

Освен президент, Тръмп е и върховен главнокомандващ. Моментът е много подходящ да реши кое е неговото първо задължение: да спасява американците, или да пази правителствата, които заговорничат да ги убият.

Изборът на първото е най-сигурният начин „да направи Америка отново велика“.

Току-що завършилото посещение на премиера Борисов в САЩ и подписаната от него и президентът Тръмп „Рамка за стратегическо партньорство“ е прекрасен повод да се вгледаме и в най-старателно критата характеристика на номенклатурата. Номенклатурчиците я наричат „да си пазим взаимно гърба“. Народът: „Гарван гарвану око не вади“. Мафията – „закон на омертата“.

Споменах в миналата част кариеристите, драпащи за власт. Те не са „правили революция“, но напират да заемат топлите местенца, след като вече е направена. Безспорно тези апаратчици са беззаветно предани на своя вожд. Но и той им е предан. Най-добре го бяха казали братята сърби по времето на Титова Югославия: „Тито е наш, ми смо Титови“ („Тито е наш, ние сме на Тито“).

Между вожда и номенклатурчиците съществува тясна връзка. Те са социалната опора на неговия режим, той е институционалната опора на тяхното благополучие. Това е брак по сметка, не по любов. Всеки номенклатурчик поотделно може да бъде понижен, уволнен, даже съден от вожда, но номенклатурата като цяло е недосегаема дори за него. Номенклатурчиците са негови протежета, но и той е тяхно протеже. Вождът се грижи за интересите и авторитета на номенклатурчиците както за своите интереси и за своя авторитет. Номеклатурчиците безпрекословно изпълняват неговата воля, докато той изпълнява тяхната. Номенклатурчиците и вождът им са колективен диктатор.

Така може да се живее дълго и щастливо. Но не вечно. В един хубав ден или вождът умира, или някой/нещо го принуждава „да обърне курса“. Какво се случва тогава?

Номенклатурата с всички сили се съпротивлява. Отначало тайно, после явно, и накрая, ако се наложи, обявява война на вожда. И побеждава. Изпраща стария вожд „с благодарност за приноса към партията и държавата“ и избира нов. Освен ако самата тя не бъде победена.

Какво може да обърне сегашния курс при толкова „стабилна“ власт и толкова добре подредена къщичка? В България за съжаление нищо. Извън България – Тръмп. По всичко личи, че метаните на Запад и целуването на…да речем, ръка, на Изток, скоро няма да са едновременно възможни. В някои части на света Путин и Тръмп може и да имат общи цели и интереси, но Балканите не са сред тях. Русия смята страните от региона за своя сфера на влияние и от 300 години гледа на тях като на предмостие към Проливите. През по-голямата част от това време обаче Турция е била в упадък. Сега Ердоган е почти толкова силен, колкото Путин. Двамата никога няма да бъдат съюзници в съперничеството с Америка, но е достатъчно да са едновременно срещу нея, за да потърси който и да е американски президент пренебрегвани дотогава съюзници. Като България.

По щастливо стечение на обстоятелствата този път България е на правилното място в правилното време. Не че можем да заместим Турция – нито една от натовските страни в региона сама по себе си не може. Но можем да сме част от един средиземноморско-черноморски вал, който нито Путин, нито Ердоган, могат поотделно да прегазят. И ще бъдем. Доброволно или доброзорно – зависи от Борисов. И от номенклатурата.

С какво промяната на курса ще засегне номенклатурчиците? Много просто – ще стане много трудно да крадат. Сега им е обидно лесно. “Рамката за стратегическо партньорство“ касае сигурността, отбраната и енергетиката. Именно там е грандкорупцията в България. Всички тези сфери са доминирани от Русия. От поддръжката на бойна техника, доставките на газ, доставките на ядрено гориво, българските олигарси, българските политици и българските номенклатурчици, крадат стотици милиони годишно. Русия ги калкулира в цената. Ние ги плащаме. Когато САЩ започне да доставя тези стоки и суровини, кражбите ще секнат – или поне драстично ще намалеят. Капиталистите не обичат да (ги) крадат.

Колкото и малки да са бъдещите размествания в изброените сфери, те са неизбежни. И ще предизвикат упорита, макар и безгласна съпротива. Загубят ли възможността да придобиват и увеличават собствеността си, тоест да крадат, номенклатурчиците ще загубят и властта си. Те не властват, защото имат, те имат, защото властват. И искат все повече власт. Човек може да се пресити от всичко, но не и от властта. Затова номенклатурчиците ще бойкотират всяка промяна, която ги ощетява, и ще се опитат да свалят всеки, който я извършва. Точно както „службите“ четвърт век пречеха да излезе наяве истината за престъпленията на Държавна сигурност и да бъдат огласени нейните служители и агенти. Който политик се опитваше да го направи, падаше от власт.

Но истината за ДС все пак излезе наяве. Ще излезе и тази за кражбите на номенклатурата. Бедна ни е фантазията да си представим техния размер. Още по-трудно ни е да си представим, че ще я кажат службите и прокуратурата. Но нека си спомним, че месец преди Борисов, в Съединените щати бяха новоизбраният главен прокурор, бъдещият шеф на КПКОНПИ, и шефовете на ДАНС, външното и военното разузнаване. При това седяха доста по-дълго от „премиера на Белгия“…

Така че който трябва, ще каже истината – или поне тази част от нея, която не може повече да бъде крита. По простата причина, че ще има кой друг да я каже. Все пак корупцията е „танго за двама“. При партньорство с руснаци втори няма. При партньорство с американци вторият е първи.

Колко ще ни възмути казаната част от истината и дали ще разклати властта, е друг въпрос. По-вероятно е Борисов да се задейства срещу номенклатурата, за да предотврати нейни действия срещу себе си. Вождът ще бъде принуден да се сбие с племето, което сам създаде. Можем само да се надяваме, че двете страни ще се омаломощят взаимно.

По-нереалистичната надежда е, че докато лошите се бият, зад ринга ще загрява някой добър, който ще играе с победителя от срещата между двамата лоши. И ще я спечели.

Но него трябва сами да си го създадем.

Много по-добре е лидерите на две империи да си говорят, отколкото да воюват. Диалогът помежду им връща здравия разум в света. И създава хармония.

Не прочетох и няма да прочета такъв коментар в световните медии за вчерашната среща Тръмп-Путин в Хелзинки (в българските съвсем – те просто преписват най-левичарските коментари). Тя всъщност протече без изненади. Американският президент зададе миролюбивия тон, заявявайки преди срещата, че гледа на руския си колега Владимир Путин като на „конкурент“, а не като на „враг“. В туит преди началото ѝ Тръмп дори осъди „годините на безразсъдство и глупост от страна на САЩ“ (но имаше предвид двата мандата на Обама), и „сегашния лов на вещици“ (но имаше предвид разследването на ФБР за намеса на Русия в изборите за президент преди две години)

В Хелзинки американският президент отиде и по-далеч, като нарече руския „съперник в добрия смисъл на думата“. И (може би) му намигна. Двамата обсъдиха намесата на Москва в президентските избори в САЩ, но не не преразпределиха зоните си на влияние. Не прекроиха света. Тръмп не подкопа трансатлантическото единство относно Украйна или общата европейска сигурност, нито показа, че иска да бъде троянският кон на Русия в НАТО. Остана твърд по отношение на Крим. Въпреки това коментарите бяха, че разбива съюзите си с демокрациите, докато се сприятелява с диктатори. И всичко това само заради повтореното за пореден път от Тръмп убеждение, че Русия не се е намесвала в изборите в САЩ, в което политическите му опоненти виждат предателство или знак за слабост. Вероятно и заради малката пауза между срещата на НАТО в Брюксел и тази в Хелзинки, където Тръмп се държа по коренно различен начин.

 Тръмп се държа различно с Меркел, Макрон и Мей, защото говореше за различни неща. И с различни хора – и от него, и от Путин. САЩ и ЕС, да не говорим САЩ и Великобритания, имат общи интереси от десетилетия и столетия, които трябва да бъдат урегулирани, за да останат общи. Европейските лидери, въпреки репченето си преди срещата в Брюксел, много добре разбират, че трябва или сами да се пазят, или да плащат адекватна цена за сигурността си на този, който я осигурява. Проблемът им е, че още не са измислили как да обяснят на обществата си, 60 години глезени от социалната държава, че няма безплатни обеди. Ще им се наложи обаче скоро да го направят, ако искат не само те като политици, но и ЕС като глобална общност, да продължат да съществуват.

Тръмп „не искал и не можел да се изправи срещу Путин“, и даже му „влязъл в сценария“, като не поставил остро въпроса за 12-те офицери от ГРУ, осъществили „конспирацията срещу САЩ“ преди президентските избори през 2016. Да припомня, че става дума за хакнатия мейл на ръководителя на предизборната кампания на Хилари Клинтън – Джон Подеста, чрез който руските кибершпиони постепенно проникнаха в сървърите на ръководството на Демократическата партия и източиха от 33 компютъра много мръсни тайни на демократите, публикувани от Уикилийкс преди Демократическата конвенция през юли 2016. Именно това демократите наричат „намеса на Русия в полза на Тръмп“. През май 2017 г. Хилари каза: „Бях поела към победата, докато писмото на Джим Коми от 28 октомври (шефът на ФБР, който възобнови точно преди изборния ден отделното разследване на личния ѝ (!!!) сървър, който е ползвала докато е била държавен секретар),и руският Уикилийкс не породиха съмнения в главите на хората, които бяха склонни да ме подкрепят, и те в крайна сметка се уплашиха“.

Американските и европейски левичари втора година призовават Тръмп да признае, че лично стои зад този високотехнологичен Уотъргейт, или поне че е знаел, че се готви в негова полза, въпреки че ЦРУ и ФБР не можаха да докажат това. Сега външно- и вътрешнопартийни опоненти обвиняват Тръмп в предателство, защото не е направил това признание пред човека, когото обвиняват, че го е организирал. „Момчета, вие сериозно ли“, както се казва в един популярен заешки виц?

Тръмп се държа много логично, макар и егоцентрично, с Путин. Но по-важното е, че се държа американоцентрично. Опонентите му обявиха това държание за „ударно преформатиране на света от Тръмп и стоящите зад него национални консервативни сили “. Да приемем, че е така. Какъв е сегашният свят обаче? И каква е заслугата да бъде такъв на ултралибералните американски демократи? Не се ли нуждае наистина от „преформатиране“, и то „ударно“?

Нуждае се, и още как. Тръмп се бори срещу „дълбоката държава“ – предполагаема сенчеста мрежа от могъщи и дълбоко вкоренени глобални политически, военни и чиновнически интереси, която манипулира световната икономика. Тази „дълбока държава“ яростно му се съпротивлява и дори заговорничи срещу него, защото не ѝ позволява да дърпа задкулисно конците на американската и световна политика. Но тя е по-скоро административна, отколкото конспиративна – едно твърде голямо федерално правителство с тежки регулации, което повече пречи на гражданите, отколкото им помага. Действията ѝ носят ползи единствено на транснационалния капитал за сметка на интересите на националната държава. Ляволибералите наричат това схващане „изолационизъм“ и яростно го заклеймяват. Десните правят същото с глобализма. Кои са по-прави?

Зависи от съдържанието, което всеки влага в тези две понятия. Нито един защитник на свободата не може да бъде против либералната демокрация, която признава и защитава правото на живот, свобода и собственост на всеки инидивид. Глобализацията обаче е нещо доста по-голямо и доста по-различно от либералната демокрация. Тя стъпва върху идеята, че свободната търговия предотвратява автоматично всички войни, и се базира на конкретни институции и съюзи: Обединените нации, Международният валутен фонд, Международният съд, НАТО, ЕС. Тръмп не е виновен, че идеята се оказа невярна, а споменатите институции и съюзи отдавна не работят, както са замислени. Путин, поне отчасти, е. Какво обаче ще спечели един американски президент, ако винаги, когато види руския, му казва: „Ти си лош!“ ? Много по-добре е да му пречи да прави лошите неща, когато може. Тръмп прави това. Не винаги, защото на злото не винаги може да се попречи. И защото в крайна сметка то обикновено е за добро.

В атаките на Тръмп и Путин срещу сегашното статукво в света действително може да има някакъв общ интерес. Но той е единствено тактически. Русия иска да унищожи или поне обезсмисли глобализацията, защото смята, че е насочена срещу нея. Тръмп иска да я върне към класическите ѝ корени, завещани от Бащите-основатели. Стратегическите цели на двамата са коренно различни, затова не може да има стратегически съюз между тях. Само който не може или не иска да разбере това, може да нарича Тръмп „предател на каузата на Свободата у дома и по света“. (Аз лично чакам Тръмп скоро да извърти ефектен номер на Путин, от който втория дълго няма да може да се освести).

Що се отнася до т. нар. „изолационизъм“, към който Тръмп тласкал САЩ, съдържанието му е доста сходно с това, което ние влагаме в понятието „национализъм“. Тоест, дефинитивно лошо. А всъщност изолационизмът на Тръмп е патриотизъм. Само че американски. Който не поставя интересите на останалия свят над националните интереси на Америка, или дори ги игнорира, ако им противоречат.

Какво е от национален интерес за Америка, нека оставим на американците да уточнят. А президентът, който са си избрали, да го защитава пред света.

Ако не харесват как го прави, на следващите избори ще го сменят.