Етикет: фашизъм

От царя и пъдаря до наши дни

Преди пет години написах кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията са необходими.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която довела до неравенства, непознати в световната история“. Терминът „неолиберализъм“ бе изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП – социализъм с повече или по-малко лед? Сложен на едно и също питие, което се нарича „етатизъм“?

Между етатизмите има „принципна разлика“ колкото между левия и десния ви крак. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса, не да го предотвратят.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика. Какво политинженерство обаче имам предвид?

Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП под натиск от Москва от години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия БСП в приемлив коалиционен партньор на сегашната комунистическа партия ГЕРБ. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писах по-горе, особена разлика няма. БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС,та либералната ро(к)ля преди пет години щеше да ѝ е по мярка. Сега облеклото е консервативно костюмче, а екскомунистите се самоопределят като социални консерватори.

Преди пет години консервативният костюм го беше нахлузил ГЕРБ. Той, както се полага, беше в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ облече сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. В интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира: „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. https://news.bg/…/izsledvane-tarsi-starite-i-novite…

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българо-руските политически инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста като къпан милиционер: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Нейн знаменосец е замисленият през 2013 г. като „мост между ГЕРБ и Реформаторския блок“ Институт за дясна политика. Ръководителите му, които станаха я министър, я заместник-министър , я изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не криеха амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. https://fakti.bg/…/141817-zaforma-se-liberalno…

Звучи като местене от левия в десния крачол. И е такова. Само че тогавашният председател на Института за дясна политика Нено Димов и „левият“ му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричаха „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата е възкръснала, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. https://www.mediapool.bg/analizatori-zavarna-se…

Коалиция ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, обаче не се сключи. Попречи личната амбиция на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Не се случи и в следващите години. Затова сега почвата се подготвя по-отдалеч. От сватовници.

На 20 януари 2023 младите публично се взеха. Борисов заяви, че БСП много се е променила и ГЕРБ ще преразгледа конгресната забрана да не влиза в коалиция с нея. Това вероятно ще стане през март 2023, защото първо схизмата ще вдигне конгресът на БСП на 11 февурари 2023. Бракът ще бъде консумиран през април, когато ще се състави новата „Три и половина коалиция“ – ГЕРБ, БСП, ДПС и ако пак го вкарат и в 49-тия парламент – Български възход.

Колко консервативна ще бъде новата управленска коалиция?

През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) вярват, че в страната не може да се забогатее с труд.

Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври 2017 Ирена Тодорова. https://www.bloombergtv.bg/v-razvitie/2017-10-30/tsennostnata-matritsa-na-balgarina-ostava-konservativna

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Сценарият е изцяло кремълски, дори не всички участници в него да съзнават това. И последствията за българската политика ще са сходни на тези в руската. Което през последната година стана особено опасно. Защото Борисов поразително прилича на Путин.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си, от които до голяма степен наследи послушните медии. За да компенсират създадената от самите тях национална „суматоха“ по Радичков, управлявалите преди ГЕРБ „традиционни партии“ опитаха да възпитат у хората еднакви възгледи. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема под натиск от Брюксел и Вашингтон, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкуретни кланове. А за Борисов е жизнено важно да бъде начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на „Единна Русия“, са истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та. Ако говорим за хора, това са оскъдните свободомислещи медии, журналисти и анализатори. Ако говорим за партии – това са Продължаваме промяната и Демократична България. Срещу тях в членската маса на ГЕРБ започва да се разпалва истинска омраза. Борисов не можа да ги купи и реши да ги чупи.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията. Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ обаче не е точно такъв. За БСП да не говорим. Очевидно се налага да се компенсира.

Сещам се за няколко причини. От 2007 до 2021 ГЕРБ беше спечелил 8 от 9-те избора, в които участва. От 2021 до 2023 обаче загуби последователно три. Партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г. с 1 678 641 гласа, през 2013 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загуби една трета от избирателите си. През април 2021 взе едва 837 707 гласа, тоест загуби 840 934 гласа. През октомври 2022, на изборите за 48 НС, ГЕРБ взе едва 634 627 гласа. За 13 години партията на Борисов се стопи с милион. Как да не се притесниш ?!

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своебразна „политическа есхатология”. Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. После кабинетът официално размрази Белене. Миналата година на Борисов се наложи да нарече батюшката „агресор“! Онзи ден заяви, че след петите предсрочни парламентарни избори ГЕРБ ще се коалира с БСП. БСП върви в коплект с ДПС и Български възпод. Очевидно Кремъл е все още достатъчно силен да дърпа конците в България…

Впрочем, всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз. В „консерватизирането“ на българската политика по руски модел обаче няма грам идеология. То е част от челобитието пред Путин. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“.

Нека ви разкажа за руския „консерватизъм“. Това е идеологията на „Единна Русия“ от 20 години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер поне през последните 15. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от запад. Няма да припомням какви са отношенията между Путин и „колективния Запад“ сега, 11 месеца след вероломното му нападение над Украйна, което още не нарича война.

Как изглежда българската версия на консерватизма? Да припомня че, през 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Не съм чул да има промяна. Затова ще цитирам бившия изпълнителен директор на Инситута за дясна политика Георги Харизанов, който в коментар за Клуб Зет от април 2017 каза: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности, и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“. https://clubz.bg/52841-politicheskite_lyavo_i_dyasno_obyasneni_oshte_vednazh

Найс, а?

ГЕРБ рекрутираше млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привличаше млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета. По икономическа приобщаваше млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество (БЛО), използвайки принципно верните им теоретични критики към бюркратизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. После се спекулираше с „неефективността“ на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Преди 2-3 години обаче, когато се появи Възраждане, покрай КОВИД-истерията, БЛО беше прилапано от Костя Копейкин.

Възраждане е част от българо-руското политическо инженерство, и съм изумен, че „партиите на промяната“ го неглижират. От четири години копейкаджиите се канят да инициират референдум срещу приемането на еврото в България, а от ноември миналата година събират подписи за целта. Лошото ми предчувствие е, че техните момци и моми по села и паланки ще ги съберат, докато ние, жълтопаветните интелигенти, улесняваме процедурата за поставяне на слънчеви панели по покривите. Да, по сегашния закон за референдумите такъв въпрос е недопустим. Но по СЕГАШНИЯ… Никой не знак какъв ще е бъдещият, ако ще го приема гореописаното мнозинство. Справка – връщането на харитените бюлетини.

Автентичните либерали не са единствената жертва на „консерватизма“ по руски. Жертва не е дори само демокрацията. Истинската жертва на всяко политинженерство е Свободата.

И така, „новият български консерватизъм“ не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. „Старият“ пък бе внесен от „освободителите“ от Русия. Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България. Но опитите продължават. Мястото на Яне е заето от Костя. „Редът, законността и справедливостта“ са заменени от „Възраждане“. На него такива глезотии не му трябват.

За наш късмет автентична консервативна тенденция трудно може да се утвърди в българския политически живот. Причината е обективна – почти пълната липса на социална среда за появата на консерватори. Преди години един от най-авторитетните изследователи на историята на политическите идеи у нас, доц. Светослав Малинов, прогнозира накъде ще тръгне българската десница след разпада на СДС. Изборът беше между консерватизъм и християндемокрация, а заключението – категорично в полза на християндемокрацията : “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“, писа доц. Малинов. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори първо бяха назначени „Атака“, после т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и добре платената си любов към Русия, сега в ролята са се вживели от „Възраждане“. И я играят с вдъхновение.

И така, „кръгът на прехода“ не се затвори нито на евроизборите през 2019, нито на серията парламентарни избори през 2021-2022 и тези, които предстоят през 2023. „Новият консерватизъм още шава. И ГЕРБ повече от всякога иска да му направи изкуствено дишане.

Заплахата за свободата не е измишльотина. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчноста на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? Може ли една фасадна демокрация да компенсира липсата на индивидуална свобода?

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 33 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже съзнателно и активно му помагат.

Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която до 24 феврураи 2022 минаваше за консервативна държава. Сега вече е провалена държава, скоро ще стане държава-парий. Но за съжаление ще продължи да влияе върху българската политика. Около последните разкрития на Христо Грозев видяхме, че това ѝ струва жълти стотинки.Христо Грозев: ГРУ публикува в български медии срещу €150 | СЕГА (segabg.com)

По волята на Москва ГЕРБ се консерватизира от години. На 23 юни 2018 в профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, „академично“ обясни защо:

„…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – ГЕРБ и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;

3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;

4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на дълго и старателно критата колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв.

За пореден път на 9 януари 2023 това направи Татяна Дончева в интервю за БНТ. Как ще се пренареди политическият пъзел? – Българска национална телевизия (bnt.bg) „Пренареждането на политическия пъзел“ отново се привижда на политинженерите като възстановяване на двупартийния англосаксонски модел на демокрация, заклеймен у нас като двуполюсен. Моделът бе методично разбиван през последните 20 години в България от царя насам. Очевидно е дошло време да бъде слепен. Парчетата са ясни – ГЕРБ и БСП. В момента се работи по лепилото. Иронично, и то ще е с корона, както беше чука. Царят разби двуполюсния модел през 2001, в стил Тарас Булба царят ще го възстанови през 2023. По-точно – политинженерите ще го въстановят от негово име. Не случайно от края на миналата година методично ексхумират НДСВ, а вчера му спретхана и конгрес. Още по-малко случайно седмица преди това руската посланичка Митрофанова намина да инструктира другарят цар, за което милостиво ни съобщи ….Московската патриаршия.

Ексхумацията на НДСВ – партия, която по българския закон би трябвало да е заличена поради неучастие в избори и непровеждане на конгреси – не е нужна за друго, освен да се преглътне „балансьорът ДПС“. Без надежден балансьор някоя колона от конструкцията ГЕРБ-БСП може да падне. С ДПС такъв риск няма. Столчето става трикрако , ерго – масксимално стабилно.

Както започна преходът, така ще завърши. По-точно – ще се върне в началото си. Змията ще захапе своята опашка. А ние за пореден път ще гризнем дръвцето.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, която пък е функция на спечелилата изборите партия. На думи БСП е категорично против това и периодично го громи. Но при оферта, на която не може да устои, ще стане „за“ и за двете.

Каква ще е офертата? Естествено – оцеляването на лидера! От две години участието на БСП във властта, а скоро и влизането ѝ в парламента ще е под въпрос. Ако не ги гарантира, Нинова ще си ходи. Не в Москва. В Крушовица. Тя няма да допусне това.

Къде сме ние, истинските защитници на свободата? Градската десница, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, я „нема в целата схема“. Или поне присъствието ѝ е крайно конюнктурно. Така че дори да опитат, и ДБ, и Продължаваме промяната, едва ли ще успеят да попречат на реализирането на двуполюсния план. Не очаквам и тази година да сглобят печеливш политически субект. Вече не знам колко време им трябва. Или може би – какви лидери…

Но десните могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах. Могат да започнат с обяснението, че “ прагматимният консерватизъм“ по руски е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма-ляво няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат. И ще се провали като него.

Какво ще правят десните след това, си е тяхна работа, но се надявам да се заемат най-после с партийно строителство.

Накрая, да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“, Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира …във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви, отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Силно се надявам новите двуполюсници поне да не размахват фашизма на путин като алтернатива. Скоро путин няма да го има. А дай Боже, и русия. Поне в сегашния ѝ вид.

Малко да се опита някой да въведе ред в чудовищните кражби, които вече 33 години наричаме политика, и го обявяват ни повече, ни по-малко, за фашист! С това прозвище се сдоби вчера финансовият министър Асен Василев заради „изтеклия“ към БНР законопроект за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата. Законопроектът бе набързо обявен за мракобесен, Междуведомствения съвет, който ще брани държавата от рискове за икономическата и финансовата система – за протиконоституционен, а списъците на извършващите финансови престъпления“ – за нарушаване правата на човека.

Все силни думи. Максимално силни. Думи като куршуми, чиято ако не единствена, то поне основна цел е да предотвратят всяка възможност извършващите престъплението „кражба“ да бъдат наказани ако не от българската, то поне от чужда държава, която покрай себе си пази и нас.

Нали никой не се съмнява, че името на Човека, който опозицията и повечето управляващи, стреснати от силните епитети защитават, е Делян Пеевски? Нали не сте забравили, че миналото лято подопечната на ГЕРБ/ДПС и лично на Пеевски прокуратура запита Департамента по правосъдието на САЩ на базата на каква информация бяха наложени санкциите на Делян Пеевски, Илко Желязков, Александър Манолев, Петър Харалампиев, Красимир Томов? Нали помните, че тази зима два различни тричленни състава на Върховния административен съд (ВАС) обявиха за нищожни части от акта на Министерския съвет, свързан със санкциите по закона „Магнитски“? Същият този съд, чиийто председател Георги Чолаков онзи ден се скара на депутатите, че приемат поправка в Закона за досиетата, която позволява на Комисията да обявява имената на комунистическите ченгета? На практика през февруари 2022 Върховният административен съд обяви за нищожно решението на служебното правителство да създаде т.нар. „черен списък“ на хора и фирми след санкциите по глобалния закон. Сега финансовият министър се опитва да създаде отново този списък с нарочен закон. И го обявяват за фашист!

Ще отворя малка скоба, за да обясня нелепостта на епитета „фашизъм“, особено в устата на „бивши“ комунисти. Фашизмът централизира властта, не позволява опозиция или критика, съсредоточава контрола над всички видове дейност в ръцете на държавата, но ЗАПАЗВА ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ! Комунизмът, освен тоталния контрол върху обществото, установява контрол и върху средствата за производство, капитала, земята и т.н., в името на пролетариата. По-точно казано – направо ги краде. Така че закон, който отнема чужда собственост, би трябвало да бъде наречен комунистически, а не фашистки. Ама обръща ли им се езика на всичките бивши комунисти, разпределени във всичките настоящи партии ???

Да продължа по същество: такъв закон трябва да има, такива списъци трябва да се направят, такива последствия включените в тях (проверка по Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество) трябва да понесат. ЗАЩОТО СТАВА ДУМА ЗА НАГЛИ И ЧУДОВИЩНИ КРАЖБИ! Мога да разбера гневните реакции на бившите управляващи от ГЕРБ и прокситата им от ДПС – те опоскаха държавата и се страхуват от възмездие. Но съм неприятно изненадан от паническите оправдания на партии от управляващата коалиция, която дойде на власт с посланието „нулева толерантност срещу корупцията“. Какво друго, ако не нулева толерантност срещу корупцията, е подобен закон? При това не само националната, но и глобалната? Защо се плашат от сянката си? Кого „внимават да не обидят“? Защо?

Ако е заради опасенията за злоупотреби и субективните преценки на политици, които могат да използват закона за разправа с политически противници, това са пълни глупости. По-големи дори от епитета „фашистки“, с който очевидно оттук нататък ще бъде „брандиран“ всеки опит да се бори корупцията, облечена във власт. Списъците били тоталитарен инструмент – сякаш ги няма за всичко в живота, което е някакъв дефицит – в случая дефицит на справедливост. Финансовият министър щял да взема субективни решения, понеже е политик. Нима решенията на председателя на Върховния административен съд или главният прокурор са гарантирано обективни, понеже са юристи??? От какъв зор тогава да ги сменяме, като толкова право съдят ? И не беше ли съдебната реформа основен приоритет на управляващата коалиция наред с борбата срещу корупцията? Прави ли си още някой илюзии, че с тази прокуратура и този съд тази корупция ще векува?

И друга илюзия вече трябва да не си правят продължаващите промяната – че ще се радват на медийния комфорт и социлогическото благоразположение, които им помогнаха да дойдат на власт. Злополучният проекозакон изтече през националното радио, което поне през последните години бе бащиния на ДПС (както впрочем и БНТ). Няма как журналист да се добере до подобен документ, ако не му бъде подхвърлен. Жокер – най-острите критики към законопроекта отправиха от ИТН…

С такива приятели на Кирил и Асен не им трябват врагове.

До редакцията на в. „Дума“

Копие: Градска организация на БСП – София

Група на социалистите

в Столична община

Право на отговор на Инициативния комитет „Памет за утре“, внесено в Столична община на 24 юли 2019

Уважаеми дами и господа,

Пишем ви в отговор на позицията на ръководството на Градската организация на БСП в София и общинските съветници от групата на социалистите в Столична община, огласена на 22 юли 2019 г. В тази позиция ние, членовете на Инициативен комитет „Памет за утре“, сме обявени за фашисти. Обвинени сме, че искаме „да използваме млади хора като оръдие за осъществяване на профашистки идеи“. Организираната от нас на 9.9. 2019 г. обиколка по места на паметта, свързани с комунистическото минало на България, е квалифицирана като „престъпно деяние“. Първите хора в държавата са призовани да приложат цялата строгост на закона спрямо нас.

Разбираме „милите хора“, който използват носталгията по собствените си привилегии, за да запазят и малкото им останало влияние в обществото. Но това е груба манипулация, която няма да търпим.

Не я търпи и Европа. На 27 юни 1996 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа описа многобройните и крайно опасни последици за демократичния процес, произтичащи от несъстоялата се радикална декомунизация, в своята Резолюция 1096: „…установяване на режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава, и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека“ (нещо, което БСП често констатира).

През май 2000 г. Народното събрание прие Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. В него ясно се казва, че „Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа“. Според закона това управление „е отнемало на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля; системно е нарушавала основните човешки права и основните принципи на демократичната и правова държава; служело си е с екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия, освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, лишаване от право на собственост, възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия; възпрепятствало е свободното движение в и извън страната; лишавало е от гражданство.

Това правеха и комунистите, и фашистите, и нацистите по време на своите тоталитарни управления. На 3 юни 2008 г. в Пражката декларация за европейската съвест и комунизма световно известни политици, историци, политически затворници, учени, писатели и дисиденти, подчертаха важните сходства между нацизма и комунизма „с оглед на отблъскващата и ужасяващата им същност и техните престъпления срещу човечеството“. Те декларираха, че „милионите жертви на комунизма и техните семейства имат правото да получат справедливост, съчувствие, разбиране и признание за своите страдания по същия начин, по който бяха морално и политически признати жертвите на нацизма“. Предупредиха, че „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало, е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца“.

През 2018 г. БСП се опита да изчисти гузната си съвест. В своя декларация от 15 февруари 2018 г., прочетена от трибуната на българския парламент, партията на Благоев, Димитров и Живков пое политическата отговорност на своята предшественичка БКП „за допуснатите от нея грешки и деформации“. БСП се извини „на всички граждани на страната, включително и на партийните членове, които през този период бяха незаконно, необосновано или несправедливо репресирани, тероризирани или унижавани“.

Година по-късно основната партийна организация на БСП се вживява в ролята на „Народен“ съд. Надяваме се да не изпълни присъдите, които раздава.

Обратното на комунизма не е фашизмът. Обратното на комунизма е демокрацията. Разбираме, че демокрацията отне много на БСП. Но демокрацията е за всички. Затова сме готови да поведем и социалисти по пътят към собственото им спасение.

Готови сме и да поемем своята част от вината за това мрачно време. Тази вина не е персонална или политическа. Това е вината на хора, живели комунизма. Това е метафизична вина.

Поемаме тази вина и призоваваме и опонентите ни да направят същото. За да може ние, живелите комунизма, най-после да се опростим и помирим. И заедно да построим мост на паметта между нас и нашите деца.

ВСИЧКИ млади хора са добре дошли на „Обиколката на паметта“ на 9 септември 2019 г.

За да има памет за утре!

София, 23 юли 2019 За Инициативен комитет „Памет за утре“

……………………………….. (Калин Манолов)

Шумните бунтовници-преструванци искат преди всичко държавни служби

Откъс от книгата „Бюрокрацията“ от Лудвиг фон Мизес (1944), издадена от Институт за свободен капитализъм „Атлас“, София, 2011

… Младежите от всяко поколение израстват с пионерски дух. Те са родени в общество, което върви напред, и смятат за свой дълг да допринесат за неговото усъвършенстване. Те ще променят света, ще го оформят според своите идеи. Нямат време за губене, защото утрешният ден им принадлежи и те трябва да са готови за великите дела, които ги чакат. Те не говорят, че са млади и младостта им дава права, а действат, както се полага на младите. Не се хвалят със своя „динамизъм”. Те го притежават и няма нужда да го изтъкват. Не предизвикват старото поколение с дръзки приказки, а искат да го преборят с делата си.

…В десетилетието преди Първата световна война в най-бюрократизираната страна – Германия, се появява дотогава непознато явление: младежко движение. Буйни тълпи от момчета и момичета с размъкнати дрехи, избягали от училище, скитат по улиците и вдигат шум. С гръмки думи те провъзгласяват манифеста на идващия златен век. Твърдят, че всички предишни поколения са кръгли идиоти и тяхната некадърност е превърнала земята в ад. Но растящото поколение вече не иска да търпи геронтокрацията, властта на неспособните и изглупели старци. Отсега нататък ще управляват умните младежи. Те ще унищожат всичко старо и безполезно, ще отхвърлят всичко, което е скъпо на родителите им, ще заменят с нови истински ценности старомодните и фалшиви ценности на капиталистическата буржоазна цивилизация и ще построят ново общество от свръхчовеци.

Надутата реч на тези юноши е прозрачно прикритие за липсата на идеи и план за действие. Те няма какво да кажат освен: „Ние сме млади и затова сме избрани; ние имаме идеи, защото сме млади; ние носим бъдещето; ние сме смъртни врагове на гнилата буржоазия и еснафите.” А ако някой дръзне да ги попита за плановете им, младежите могат да отговорят само: „Нашите водачи ще решат всички проблеми.”

Открай време младото поколение е имало задачата да бъде двигател на промените. Германското младежко движение обаче се отличава с липсата на идеи и планове. Членовете му се наричат младежко движение именно защото нямат програма, която би могла да им даде по-определено име. Всъщност те изцяло прегръщат програмата на своите родители и не се противопоставят на насоката към бюрократизация и всевластие на държавата. Революционният им радикализъм е просто неблагоразумието на годините между детството и зрелостта, белег на удължен пубертет, зад който не стои никакво идейно съдържание.

Водачите на младежкото движение са умствено неуравновесени невротици. Много от тях страдат от полови разстройства и са или развратници, или хомосексуалисти. Нито един не успява в каквато и да е област и не допринася с нищо за човешкия напредък. Имената им са отдавна забравени. Единствената следа, която са оставили, са няколко стихотворения и романи, възхваляващи половите извращения. Но повечето от последователите им са съвсем различни. Те имат само една цел: да получат държавна служба час по-скоро. Тези от тях, които са оцелели след войните и революциите, днес са педантични и тихи бюрократи в безбройните учреждения на германската командна икономика. Те са послушни и предани роби на Хитлер. И ще станат не по-малко послушни и предани слуги на приемника на Хитлер, независимо дали той ще бъде германски националист или марионетка на Сталин.

От Германия младежкото движение се разпространява и в други страни. Италианският фашизъм идва под маската на младежко движение. Партийният му марш „Giovinezza” е химн на младостта. Бутафорният Дуче дори в края на 50-те си години се хвали с младежката си енергия и се опитва да крие възрастта си като застаряваща кокетка. Но редовите фашисти имат само една грижа – да получат държавна служба. По време на Етиопската война авторът на тези редове попита група докторанти от елитен италиански университет защо са враждебно настроени към Франция и Великобритания. Отговорът беше смайващ: „Италия – казаха те – не предлага достатъчно възможности за своята интелигенция. Ние искаме да завладеем британските и френските колонии, за да поемем администрирането им и да получим работните места, които сега се заемат от британски и френски бюрократи.”

Младежкото движение е израз на безпокойството на младите хора пред мрачните перспективи, които им готви засилващият се държавен контрол. Но този бунт е фалшив и обречен на неуспех, защото не се осмелява да се бори сериозно срещу растящата заплаха от всеобщ държавен контрол и тоталитаризъм. Шумните бунтовници-преструванци са безсилни, защото самите те са омагьосани от тоталитарните суеверия. Те се отдават на бунтарски приказки и напяват подстрекателски песни, но искат преди всичко държавни служби.

Превод: Майя Маркова

Това е основен фашистки девиз. Цитирам го, защото мисля, че вървим натам.

В „Битката за България“ писах, че настъпващият „нов консерватизъм“ заплашва свободата, и няма да се поколебае да ограничи и дори отмени индивидуалните ни права. Това неизбежно се случва при управления като сегашното. В същността си те са протофашистки.

За фашизма има много дефиниции: и „масово движение», и „революция на дребната буржоазия“, и „отчаяна борба на средните слоеве за самосъхранение“, и „дясна революция“, и „превантивна контрареволюция“, дори „идеологическа шизофрения на нацията“ и „епилептичен припадък на цял един народ“. Ето как го описва самият Мусолини: „Фашизмът се противопоставя на класическия либерализъм, който възникна като реакция на абсолютизма и изчерпа своята историческа функция, когато държавата стана израз на съзнанието и волята на народа. Либерализмът отрича държавата в името на индивида; фашизмът утвърждава наново правата на Държавата като изразяваща истинската същност на индивида.”

Най-добре обаче да се вгледаме в Русия, защото ще копираме нейния модел. Политическата система на Путин се нарича евфемистично „нелиберална демокрация“ или „авторитаризъм“, но е чист протофашизъм. Може би по-мек от варианта на Мусолини, но със сходна структура на икономиката; със същото и по-голямо идеализиране на държавата като източник на морален авторитет; с не по-малко агресивна външна политика. И най-важното – с огромна пропагандна машина. Най-великото протофашистко постижение на Путин.

Новият български консерватизъм няма идеология, а фашизмът е идеология. Тоест, не са едно и също нещо. Преди да стигне до фашизма, новият български консерватизъм ще мине през етатизма. Етатизмът е квази-идеологията, с помощта на която човек може да управлява без идеологически ангажименти. Стар е колкото света – води началото си от пещерните хора, които не са разбирали от нищо друго освен от груба сила. Съществувал е и преди да има държава, защото винаги е съществувал колектив. Колективизъм е другото име на етатизма. Затова и мнозинството хора, които нямат идеология, прегръщат етатизма.

Това ги превръща в безпомощна тълпа, чиято психология управляващите добре познават. Познават и желанията ѝ, блестящо описани през 1895 от френския социолог Густав льо Бон: „Днешните изисквания на тълпите стават все по-ясни и стремежът им е да разрушават открай докрай обществото такова, каквото е, за да го доведат до онзи примитивен комунизъм, който е бил нормалното състояние на всички човешки групи преди зората на цивилизацията. Съкращаване на работното време, експроприация на мините, жп линиите, заводите и земята, поравно разпределение на продуктите, премахване на висшите класи в полза на народните класи и т.н. Такива са техните искания“.

Етатизмът е въпросният „примитивен комунизъм“. Теоретично погледнато, фашизмът е негов по-висш стадий – както комунизма на социализма. Следователно фашизмът е стратегически проект, който може и да не бъде осъществен, ако успешно му се попречи. Но етатизмът е налице и засега върши чудесна работа. Особено със заявката си да ускори икономическия растеж като основа за обществен просперитет. Разбира се, чрез държавата и в полза на държавата.

И тук челният пример е руски: националното богатство на Русия е почти концентрирано в държавните банки, Лукойл и Газпром се наричат „национално богатство“, създават се нови „държавни корпорации“, независимо, че делът на държавата в икономиката вече е повече от 60%. А социалната държава, която „консерваторите“ с изискан цинизъм наричат „идеална“, е обща крайна цел на всички политици. Следователно след етатизма ни чака фашизъм.

Затова казвам, че съвременните български етатисти са протофашисти. И без да са Мусолини или Путин, силно централизират властта и съсредоточават контрола над всички видове дейност в ръцете си. Потъпкват всяка критика срещу тях. Смазват всяка неконтролирана опозиция. И са разпределени във всички партии.

Изход има, но не е бърз и лесен. В България максимално бързо трябва да бъде създадена автентична, не-етатистка дясна партия, която да се закълне в капитализма и свободата. Сега идеите за икономическа и политическа свобода трудно излизат извън тесния кръг на шепа интелектуалци и просветени бизнесмени, които се познават лично. Този кръг трябва да се разширява и в двете посоки. Все повече интелектуалци трябва да прегръщат идеите на свободното общество, защото те движат съвременния свят. Въпрос на време е това да повлияе върху политиката. Все по-голяма част от онзи милион и половина българи, които се занимават с частен бизнес, трябва да заживеят както намерят за добре, зачитайки същите права на другите. Това ще промени и икономиката.Чрез икономическата свобода ще бъде постигната политическа свобода.

Нищо по-малко няма да ни спаси от пълзящата фашизация на България.

Откъс от книгата „Пътят към робството” на Фридрих Хайек. Посвещава се на новите български консерватори

Несъмнено една американска или английска “фашистка” система би се различавала до голяма степен от италианския или германския модел; ако преходът се осъществи без насилие, то несъмнено бихме могли да се надяваме на по-добър тип водач. Но това не означава, че нашата фашистка система ще бъде много по-различна, или по-толерантна, отколкото нейните първообрази. Имаме сериозни основания да смятаме, че най-лошите черти на тоталитарните системи са феномени, които тоталитаризмът рано или късно със сигурност ще възпроизведе.

Точно както демократичният държавник, наумил си да въвежда плановост в икономическия живот, ще се сблъска скоро с алтернативата или да възприеме диктаторско отношение към властта, или да зареже плановете си, така тоталитарният лидер ще се изправи много скоро пред избора между пренебрегване на обичайния морал и провала. Именно поради тази причина безскрупулните ръководители вероятно ще бъдат по-успешни в общество, клонящо към тоталитаризъм. Който не го е осъзнал, все още не е проумял колко дълбока е пропастта, която разделя тоталитаризма от индивидуалистичната по същността си Западна цивилизация.

Тоталитарният водач трябва да се огради с група, готова доброволно да се подчини на дисциплина от типа на тази, която със сила ще налага на останалата част от народа. Това, че социализъм може да се прилага на практика само с помощта на методи, които повечето социалисти са отрекли, е естествена поука, която много от социалните реформатори са извлекли от миналото. Старите социалистически партии бяха пропити със своите демократични идеали; те не притежаваха безогледността, необходима за извършване на избраната от тях задача. Факт е, че както в Германия, така и в Италия успехът на фашизма се предшестваше от отказа на социалистическите партии да поемат отговорност за управлението. Те просто с цялото си сърце не искаха да прилагат методите, които изискваше избраният от тях път. Те се вкопчваха в надеждата да се случи някое чудо, при което мнозинството да се съгласи и приеме определен план за организацията на цялото общество. Други вече си бяха научили урока, че в едно планово общество въпросът не може повече да бъде какво предпочита мнозинството от народа, а какво иска най-голямата единична група, чиито членове са постигнали достатъчно съгласие, за да стане възможно унифицирано направление на всички възможни дела.

Съществуват три главни причини, поради които една такава многобройна група със сравнително еднакви възгледи едва ли ще се сформира от най-добрите, а по-скоро от най-лошите съставни части на всяко общество.

Първата причина е, че колкото по-образовани и интелигентни са отделните лица, толкова по-диференцирани са вкусовете и възгледите им. Искаме ли да намерим група с висока степен на еднообразие, трябва да се насочим към райони с по-нисък морал и занижени интелектуални стандарти, в които преобладават по-примитивни нагони. С това не искаме да кажем, че мнозинството хора са с ниски морални стандарти; но истината е, че най-многолюдната група със сходни ценностни оценки е на хора с ниски стандарти.

Втората гласи, че поради малобройността на групата, която не може да придаде достатъчна тежест на лидерските тежнения на своя ръководител, той ще трябва да увеличи числеността й, като приобщи повече хора към тази елементарна доктрина. Той трябва да спечели подкрепата на покорните и наивните, без силни собствени убеждения, готови да припознаят конфекционни ценностни системи за свои, стига само достатъчно силно и постоянно да им се набиват в главите. Това ще са хора, чиито мъгляви и недооформени идеи лесно се люшкат в друга посока, чиито страсти и емоции се възпламеняват лесно, и благодарение на които редиците на тоталитарната партия набъбват.

И третата главна причина е, че за да изгради сплотена група поддръжници, лидерът трябва да се опре на общите човешки слабости. Изглежда е по-лесно да убедиш хората да подкрепят една отрицателна програма – да възбудиш омраза към врага, или завист към по-заможния – отколкото да ги мотивираш за каквато и да било положителна задача.

Контрастът между “ние” и “те” се използва винаги от водачи, търсещи предаността на големи човешки маси. Врагът може да е вътрешен, подобно на “евреина” в Германия, или “кулака” в Русия, или външен. Във всички случаи подобна техника осигурява по-голяма свобода на действие на водача, отколкото всяка друга положителна програма би могла да му даде.

Успехът в рамките на тоталитарна група или партия зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща. Принципът, че целта оправдава средствата, който в индивидуалистичната етика се разглежда като отрицание на морала, при колективистичната етика по необходимост се превръща във върховно правило. Няма буквално нищо, което праволинейният колективист да не е готов да извърши, ако то ще послужи “за доброто на всички”, защото за него това е единственият критерий за това какво би трябвало да се прави.

Щом един път човек приеме, че отделният индивид е само оръдие в служба на по-висша общност, наричана общество, или още по-добре нация или народ, или нещо от този род, повечето от характеристиките на тоталитаризма, които са ни вдъхвали ужас, изведнъж следват по необходимост. От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното потъпкване на всяко несъгласие, измамата и шпионирането, пълното незачитане на живота и щастието на отделния човек, стават нещо естествено и неизбежно. Действия, които ни отвращават, като разстрел на заложници, или избиване на старци и болни, се разглеждат като продиктувани от целесъобразност; насилственото изтръгване на корени и преселване на стотици хиляди става част от политическата линия, поддържана от всички, с изключение на жертвите й.

Ето защо всеки, който желае да стане полезен помощник в управлението на тоталитарната държава, трябва да има готовност да престъпи всички морални норми, които някога е зачитал, стига това да е необходимо за постигане на поставената цел. В тоталитарната машина има специални предимства за безмилостните и лишените от скрупули. Нито Гестапо, нито администрацията на концентрационните лагери, нито Министерството на пропагандата, а още по-малко SA или SS (или техните руски еквиваленти) са подходящи места за проява на човеколюбие. Пътят към върха в тоталитарната държава минава именно през такива служби.

Видният американски икономист професор Франк Х. Найт съвсем точно отбелязва, че органите на властта в колективистичната държава ще трябва да са готови да се справят с подобни проблеми – все едно, дали искат или не: “а вероятността овластен човек да не харесва ролята си на властник, е толкова реална, колкото вероятността някой извънредно мекосърдечен човек да работи като надзирател на роби в плантация, които да управлява, като ги бие с камшик.”

Тук би трябвало да се изтъкне и още едно обстоятелство: колективизмът означава ликвидиране на истината. За да се задейства ефективно една тоталитарна система, не е достатъчно всеки да е принуден да работи за избрани от ръководителите цели; от съществено значение е хората да се накарат да припознават тези цели като свои собствени. Това се постига със средствата на пропагандата и с пълния контрол върху всички информационни източници.

Най-ефективният начин да се накарат хората да припознаят като свои ценностите, на които трябва да служат, е ако те се убедят, че става дума по принцип за същите идеали, на които са държали винаги, само че до тогава не са ги разбирали и схващали истински. И най-ефикасната техника за постигане на тази цел е да се използват стари формулировки, но с подменено съдържание. Малко са характерните белези на тоталитарните режими, които са толкова объркващи за повърхностния наблюдател, и в същото време толкова показателни за целия интелектуален климат, както пълното извращаване на езика.

Най-пострадала в това отношение е думата “свобода”. Това е дума, използвана така широко в тоталитарната държава, както и навсякъде другаде. Всъщност почти във всички случаи, когато свободата е била потъпквана, това е ставало в името на някаква нова, обещана на народа свобода. Дори между нас има привърженици на централното планиране, които ни обещават “колективна свобода”. Това е толкова подвеждащо, колкото всичко друго, казано от тоталитарните политици. Колективната свобода не е свобода на членовете на едно общество, а неограничена свобода на плановика да прави с обществото каквото му харесва. Това е доведено до абсурд смесване между свобода и власт.

Не е трудно да се лиши голямото мнозинство от хора от независимо мислене. Но малцинството, което ще запази склонността си към критичност, трябва също да бъде принудено да мълчи. Публичната критика, или дори изразяването на някакво съмнение трябва да се потиска, защото такива явления водят до отслабване на подкрепата за режима. Сидни и Беатрис Уеб описват така ситуацията в съветските предприятия: “Докато работата тече, всяко гласно изказано съмнение в успеха на плана се счита за акт на нелоялност или дори за предателство, поради възможното въздействие върху волята и усилията на останалата част от колектива”.

Контрол се упражнява дори върху субекти без видимо политическо значение. Теорията на относителността например се представя като “семитска атака срещу устоите на физиката на християнската и на северната раса”, и влиза в “конфликт с диалектическия материализъм и марксистката догма”. Всяка дейност трябва се оправдава чрез някаква съзнателна обществена цел. Не бива да има спонтанна, ненасочена дейност, защото тя може да доведе до непредвидени резултати, които не са част от плана.

Принципът на тотален контрол обхваща дори игрите и развлеченията. Оставяме на читателя да отгатне къде са били давани на шахматистите официални указания, че “трябва веднъж завинаги да приключим с неутралитета на шахмата. Трябва веднъж завинаги да заклеймим формулировката да се играе шахмат заради самата игра.”

Може би презрението към интелектуалната свобода не е нещо, което възниква само при установена тоталитарна система. Но то със сигурност е проявява навсякъде, където хората изповядват някаква колективистична вяра. Най-тежката репресия се извършва в името на социализма. Нетърпимостта към противоречащи идеи се възхвалява открито. Трагедията на колективната мисъл се състои в това, че когато обявява върховенството на разума, това завършва с потъпкването на самия разум.

Има един аспект в подмяната на моралните ценности, настъпили с напредъка на колективизма, върху който си струва да разсъждаваме специално. Добродетелите, на които все по-малко се държи в Англия и Америка, са точно онези, с които англосаксонците преди това с право се гордееха, и в които превъзходството им се признаваше от всички. Тези добродетели са независимост и разчитане на собствените сили, индивидуална инициатива и лична отговорност, ненамеса в делата на съседа и толерантност към различните, и накрая здравословно подозрение спрямо властта и силовото й прилагане

Почти всички традиции и институции, които в течение на векове са изваяли националния характер и целия морален климат на Англия и Америка, са именно тези, които настъплението на колективизма и склонността му към централизъм постепенно унищожава.

Превод: Йорданка Чакалова