До моя десен политик

Драмата с дясното обединение, макар през последните години да придоби фарсов характер, има и един полезен „страничен ефект” – подновяването на разговора за идеите и принципите, тоест за морала, в българската политика. Разбира се, верността към принципи и идеи, с които кръгове във всяка от двете основни десни партии обясняват желанието или съпротивата си да се коалират помежду си, прикрива други сметки и интереси. Но доколкото сключването или провалът на предизборна дясна коалиция може да предизвика нови интриги, но няма да родят нови принципи и идеи, ще кажа няколко думи за принципите и идеите. На моя десен политик – но и всички мислещи избиратели. В лявата политика далеч няма повече морал…

Връзката между морал и идеология е пряка – моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията, без която не може да има политика, която пък се базира на идеология – системата от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Идеологията и разговорът за нея обаче се натоварват със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото скоро не са получавали.

Разговор за морала в българската политика обаче си струва да се води колкото дълго трябва, макар драмата на партиите в България да не е морална. Тя е идеологическа, организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Още по-малко – с връщане или генериране на ценности и добродетели в обществото. Това не е работа на политическите партии. Не е работа дори на политиката. Работа е на философията – и най-вече на самото общество.

Политиката е неотделима част от философските системи. Ако философията обуславя зараждането, промените, развитието и краха на всяка социална система, партиите се застъпват за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи. Засега това е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Засега няма достатъчно такива граждани, или ако има, повечето от тях не гласуват. В резултат не се появяват и достатъчно такива политици. Така че дори да се окаже възможно, дясното обединение няма да бъде печелившо. Това може би е драма за апаратите, но не и избирателите. Поне за част от тях по-важният въпрос е дали дясното обединение е нужно. За да се отговори на този въпрос аргументирано, а не конюнктурно, първо трябва да бъдат дефинирани понятия като философия, морал и политика, и потърсена органичната връзка между тях.

Моралът на десните е рационалният егоизъм, според който човешкото благо не изисква човешки жертви, а рационалните интереси на хората не влизат в конфликт, тъй като хората си взаимодействат едни с други като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Този етически принцип доведе Западния свят до невиждан разцвет и срути комунизма в Източна Европа. Но България т. нар. „десни” не го заявиха недвусмислено, не го назоваха, не формулираха цялостен етичен кодекс на неговата основа. Затова и не постъпваха нито разумно, нито почтено, нито справедливо, през последните 30 години.

Следователно дясното обединение между тези партии, начело с тези лидери, на тази основа, с тези послания, не е въпрос на живот и смърт. Поне не на избирателя. Ще стане, когато стане. Когато му дойде времето.

И в Библията така пише: кривото не може да се изправи, това, което е недовършено, не може да се брои. Пише, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

И че всеки край е начало.

Идеите имат значение!

Българската политическа система е в криза. Трудно е да се каже дали някога след Съединението е била във възход, но сегашната криза е толкова очевидна, че партии и коалиции от партии сериозно обмислят възможността в тях да се членува…без да се членува. Освен индивидуално членство, се обмислят и процедури за групово членство на неправителствени организации, както и „гражданско участие“ (каквото и да означава това) за най-неорганизираните. И макар първите сигнали за подобно „отваряне“ да идват отдясно, сигурен съм, че скоро няма да остане партия, която да не предостави възможност на неизхабени и обществено авторитетни личности да се политизират, без да се партизират.

Процесът е не само естествен – той е много закъснял. Или по-точно – бе изкуствено задържан от партиите, които никак не бяха склонни да делят с „външни хора“ монопола си върху властта.  Не че сега имат по-голямо желание да делят, просто имат по-малка възможност да пречат. Постоянното намаляване на гласуващите предизвиква криза не само на партийното, но и на политическото представителство. Избирателите не могат да чуят политическо послание, което да харесат, защото няма нищо, което да прилича достатъчно на партия, за да им го поднесе.  

Само че това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола. Личностите са в правото си да не се идентифицират идеологически, или да направят погрешен избор – просто такъв е личният им избор. В правото си са и да влязат в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направят нещо”. Нищо, че не знаят точно какво. Или пък че „нещото“ е толкова голямо, че за един управленски мандат за него не може да се направи нищо.

Правенето на каквото и да е, само за да се прави нещо, е политическо действие, което неизбежно се проваля. Част от провала му е помощта, която привържениците на самоцелното – или безцелно – действие, оказат на идеологическите си опоненти, улеснявайки ги да оборят собствените им идеи. Толкова за Юпитер (индивидите).

Волът обаче (т.е., партиите), не могат още дълго да си позволяват да не се идентфицират идеологически . Четвърт век те умишлено не дефинираха своята идеологическа идентичност, отказвайки да отговарят на фундаментални въпроси. А тези въпроси са философски, защото политиката е дял от философията. И преди да има десни и леви „политики“, е имало десни и леви философии. Левите философии налагат колективна представа за добро и правилно, като не признават на човека правото му да греши дори спрямо себе си. Десните признават правото на индивида да ръководи собствената си съдба, като следва своите възгледи, вярвания, нагласи и желания, стига да зачита същите права и на останалите. Лявото е власт, дясното – свобода Лявото са интереси. Дясното – ценности. Дясното е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Политиката е практическо приложение на философията. Тя не може да бъде постигната без идеология. Идеологията е нещо като политически наръчник „Как да се държим в обществото?“ Всеки конкретен порядък в обществените дела е резултат от идеологии.

Обществото винаги е плод на идеологии. Тези идеологии го предшестват във времето. Делата следват думите; действието винаги се предхожда от идеи и реализира онова, което мисленето преди него е планирало.

Следователно идеите имат значение. Днешните идеи са утрешната политика. Затова не трябва да се присъединяваме към партии без философска рамки или с философска рамка, която не приемаме, само за да „направим нещо“. Това нещо обикновено е нищо.

Разбира се, идеите се развиват. Нова идеология сменя старата. Нови хора с ново мислене идват на власт. Как обаче ще упражняват властта, ако нямат идеология? Ако заявим, че вече няма идеологии, твърдим ли, че може да няма и власт? Тогава за какво се борят носителите на идеологията, че вече няма идеологии? Особено когато правят партия?

Един вероятен отговор е: за благоденствието на хората. Но благоденствието е невъзможно без социално сътрудничество, социална организация и социално действие. А това са „идеологически въпроси“. Разбира се, винаги може някоя и друга идеологическа точка да се жертва пред лицето на реален или измислен риск. Най-често наричат този риск „опасност от анархия“ . Почти винаги обаче този риск е преувеличен или направо измислен. Рисковете са само оправдание за безпринципния компромис в името на властта.

Партии, които заявяват, че е настъпил краят на идеологиите, би трябвало да не се интересуват от властта. Би трябвало и да не правят и компромиси, защото са „консенсусни“, тоест, направили са ги предварително. Консенсусът означава да признаеш всяко не-крайно мнение или действие, всеки умерен, за прав.

Често наричат това «демокрация». Може и да е, ако «демокрация» означава забрана на споровете и конфликтите. Защото идеологическите спорове са в основата на общественото развитие. Така е при капитализма, обратното е при комунизма. Днес комунизмът е заменен от политическа коректност, която също не допуска идеологически спорове. Значи политическата коректност е лява.

Ако си «никакъв», си ляв. Между дясната идеология и липсата на идеология има само лява идеология.

Или, както пише американската философка и писателка Айн Ранд: „Ако един човек има смесени убеждения, лошото в него подронва, възпира, сразява и в крайна сметка руши доброто. Какъв е моралния статус на свободна страна, чието правителство нарушава „отвреме-навреме“ правата на гражданите?“

Няма такъв статус, защото такава страна не е свободна. Следователно не е и морална.

През 1917 г. руските селяни викаха: “Земя и свобода!” Но получиха Ленин и Сталин.

През 1933 г. германците искаха жизнено пространство. Но получиха Хитлер.

През 1793 г. французите викаха: “Свобода, равенство, братство!” Получиха Наполеон.

През 1778 г. американците не викаха нищо. Те просто провъзгласиха индивидуалните права и водени от политическите философи – Бащи на нацията им, ги постигнаха. Съградиха Република, която потомците им с доста голям успех ерозираха…

Никоя революция, независимо колко е справедлива, и никое движение, независимо колко е популярно, не са направили добро на човечеството без политическа философия, която да ги води, която да определя посоката и целта им. И обратно – липсата на идеология винаги е спомагала за разпространението на злото. Разбира се, можем да не признаем, че злото е зло. Но тогава ще става все по-рисковано да признаваме, че доброто е добро. И ще се върнем към комунизма.

Някои вече го живяхме. И не ни хареса.