Етикет: Хенри Хазлит

Днес Корнелия Нинова отново лансира идеята за таван на цените на храните. Подобен таван вече се въвеждал в някои западни държави, това било единствената работеща мярка срещу повишаването на цените. Проверки на грамажа и етикетите няма да помогнат на хората, загрижи се социалистката. И размаха „най-убедителния“, а аз бих казал – най-комплексарски аргумент на всеки български политик: “ Как в Испания, Гърция, Франция може, а в България не може?“

Ами и там не може. Навсякъде контролът върху цените е икономически вреден, но политически полезен.Той внушава, че за високите цени са виновни алчните и ненаситни бизнесмени, а не инфлационната парична политика на некадърните чиновници.

Последствията са еднакви във всички времена и навсякъде по света. Брилянтният американски икономист и журналист Хенри Хазлит ги е описал в безсъмъртната си „Икономика в един урок“. Издадох тази книга през 2009 г. Сигурен съм, че нито един политик не я прочел. Нека го направят поне някои потребители.

Следва откъс от глава 17 на „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит – „Когато държавата фиксира цени“. Ако не ви се чете целия откъс, резюмирам: „Когато държавата фиксира цени, става страшно“.

…Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на чиновниците.

Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би наложил свободният конкурентен пазар.

Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост с основанието, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на ”разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото.

Доводът да се държат ниски цените на тези стоки е приблизително следният: ако оставим (да кажем) говеждото на милостта на свободния пазар, наддаването ще покачи цената му и само богатите ще могат да го купуват. Хората ще получат говеждо не според нуждите си, а според покупателната си способност. Ако задържим цената ниска, всеки ще получи полагащия му се дял.

Ако този довод е валиден, възприетата политика е непоследователна и половинчата. Защото ако не нуждата, а покупателната способност определя разпределението на говеждото при пазарна цена 2.25 долара за фунт, тя ще го определя (макар и може би в малко по-малка степен) и при, да кажем, нормативен таван на цената 1.50 долара за фунт. Всъщност доводът за покупателната-способност-вместо-нуждата остава в сила дотогава, докато изобщо искаме някакви пари. Той ще загуби силата си само ако раздаваме говеждото безплатно.

Плановете за фиксиране на пределни цени обикновено започват като опити „да се предотврати повишаването на разходите за живот”. Техните радетели несъзнателно приемат, че има нещо особено ”нормално” или неприкосновено в пазарната цена към момента, в който се въвеждат техните контролни мерки. Тази начална цена се разглежда като ”разумна”, а всяка цена над нея – като ”необоснована”, без оглед на настъпилите промени в условията на производство или търсене след първоначалното ѝ въвеждане.

…Но не можем да държим цената на която и да е стока под пазарното ѝ равнище, без да предизвикаме две последици. Първата е, че увеличаваме търсенето на тази стока. Понеже тя е по-евтина, хората не само са изкушени да купуват повече от нея, но и могат да си го позволят. Втората последица е, че намаляваме предлагането на тази стока. Понеже хората купуват повече, натрупаното количество по-бързо изчезва от рафтовете на магазините. Но освен това се потиска производството на тази стока. Печалбата от него намалява или изчезва. Маргиналните производители фалират.

Следователно, ако не правим нищо повече, резултатът от фиксирането на пределна цена за дадена стока ще бъде дефицит на тази стока. Но недостигът е точно обратното на това, което държавните регулатори първоначално са искали да постигнат. Те са искали изобилно предлагане именно на стоките, избрани за най-строго фиксиране на цените. Когато обаче ограничават заплатите и печалбите на производителите на въпросните стоки, без да въведат подобни ограничения за производителите на луксозни стоки, регулаторите потискат производството на стоките от първа необходимост с контролирани цени, и насърчават производството на не толкова необходимите стоки.

Някои от тези последици с течение на времето се забелязват от регулаторите, които въвеждат разнообразни нови мерки, за да ги избягнат. Между тези мерки са купонната система, контролът върху производствените разходи, субсидиите и всеобщото фиксиране на цените. Да ги разгледаме последователно.

Когато стане очевидно, че недостигът на някаква стока е следствие от фиксиране на цената ѝ под пазарното равнище, богатите потребители биват обвинени, че вземат ”по-голям от полагаемия им се дял”. Ако стоката е суровина за производството, отделни фирми биват обвинени, че се ”презапасяват” с нея. След това правителството въвежда набор от правила за това кой ще има предимство при закупуването на тази стока, или на кого и в какви количества тя ще се разпределя, или как ще се продава с купони.

Ако се възприеме купонна система, това значи, че всеки потребител може да получи не повече от определено количество, без значение колко е готов да плати, за да получи още.

Купонната система означава, че държавата е приела двойна ценова система или двойна парична система, в която всеки потребител трябва да има определен брой купони или ”точки” в допълнение към дадено количество обикновени пари. С други думи, държавата се опитва посредством купонната система да свърши част от работата, която свободният пазар би свършил посредством цените. Казвам само част от работата, понеже купонната система само ограничава търсенето, без същевременно да насърчи предлагането, което би направила по-високата цена.

Държавата може да се опита да осигури предлагането, като разшири контрола си върху производствените разходи на дадена стока. Например, за да задържи ниска цената на дребно на говеждото, тя може да фиксира неговата цена на едро, кланичната му цена, цената на живите говеда, цените на фуражите, заплатите на селскостопанските работници. За да задържи ниска цената на млякото, държавата може да опита да фиксира заплатите на шофьорите, които го превозват, цените на опаковките му, изкупната му цена, цените на фуражите. За да фиксира цената на хляба, тя може да фиксира заплатите във фурните, цената на брашното, печалбите на мелничарите, цената на житото и т.н.

Но докато държавата разширява фиксирането в посока назад, разширяват се и последиците, които първоначално са я тласкали към това действие. Ако допуснем, че правителството има решимост да фиксира тези разходи и способност да осъществи решенията си, тогава то просто създава на свой ред дефицит на различните фактори, които участват в производството на крайната стока – труд, фураж, жито, и т.н. Така държавата се принуждава да контролира все повече и повече. Крайният резултат е същият като при всеобщо фиксиране на цените.

Правителството може да опита да се справи с тази трудност чрез субсидии. То ще признае, че като държи цената на млякото или маслото под пазарното ѝ равнище или под равнището, на което фиксира останалите цени, може да причини недостиг поради понижените заплати и печалби в производството на мляко или масло. Държавата се опитва да компенсира това, като плаща субсидия на производителите на мляко и масло. Ако пренебрегнем свързаните с това административни трудности и допуснем, че субсидията осигурява точно желаното производство на мляко и масло, ясно е, че макар тя да се изплаща на производителите, в действителност подпомага потребителите. Защото производителите в крайна сметка не получават повече за своето мляко и масло, отколкото щяха да получат, ако можеха да искат свободната пазарна цена; но потребителите получават мляко и масло доста под свободната им пазарна цена и следователно са субсидирани с тази разлика, т.е. със сумата на субсидията, привидно платена на производителите.

Ако обаче за субсидираната стока не са въведени купони, то хората с най-високи доходи ще могат да купят най-много от нея. Това означава, че те са субсидирани в по-голяма степен от хората с малка покупателна способност.

Кой ще субсидира потребителите, ще зависи от това кои категории хора се облагат с данъци. Така хората като данъкоплатци ще субсидират самите себе си като потребители. В тази бъркотия става малко трудно да се проследи точно кой и кого субсидира. Това, което се забравя, е, че субсидиите се плащат от някого и че не е открит начин обществото да получи нещо срещу нищо.

За кратки периоди от време фиксирането на цените често създава впечатление, че е успешно. Може да изглежда, че то работи добре, особено при война, когато се подкрепя от патриотизма и чувството за криза. Но колкото по-дълго е в сила, толкова повече нарастват трудностите му. Когато цените произволно се поддържат ниски чрез държавна принуда, търсенето хронично надхвърля предлагането. Видяхме, че ако държавата се опита да предотврати дефицита на дадена стока, като намали и цените на труда, суровините и другите фактори, определящи производствените ѝ разходи, то тя създава на свой ред недостиг на тези фактори.

Но ако държавата тръгне по този път, тя не само ще сметне за необходимо да разшири контрола върху цените в посока назад или ”вертикално”; тя ще сметне за не по-малко необходимо да разшири ценовия контрол ”хоризонтално”. Ако въведем купони за дадена стока и хората не могат да получат достатъчно количество от нея, а все още имат свободна покупателна способност, те ще се насочат към някакъв заместител. С други думи, купоните за всяка стока, която става дефицитна, трябва да увеличат натиска върху другите стоки, които все още са без купони.

Ако приемем, че държавата успее да предотврати черния пазар (или поне му попречи да се развие достатъчно, за да премахне значението на държавните цени), то продължаването на контрола върху цените ще я принуди да въвежда купони за все повече и повече стоки. Купонната система няма да се ограничи с потребителите. Тя не се ограничи с потребителите по време на Втората световна война. Всъщност тя беше приложена най-напред за разпределяне на суровините между производителите.

Казано накратко, естествената последица от всеки решителен и всеобхватен контрол върху цените, който се опитва да запази някакво тяхно историческо равнище, ще е казармена икономика. Заплатите ще бъдат поддържани ниски толкова твърдо, колкото и цените. Трудът ще бъде разпределян толкова безкомпромисно, колкото и суровините. В резултат държавата не само ще казва на всеки потребител точно по колко от всяка стока може да получи; тя ще казва и на всеки производител точно с какво количество от всяка суровина и с какво количество труд може да разполага. Наддаването за работници ще се търпи не повече от наддаването за материали.

Резултатът ще бъде бетонирана тоталитарна икономика със строго регламентиране на всяка стопанска дейност и с поставяне на всеки работник под произвола на държавата, а накрая и с изчезване на всички свободи, с които сме свикнали.

Превод: Майя Маркова

Хенри Хазлит

Откъс от „Икономиката в един урок“, която издадох през 2009 г.

Вярата, че синдикатите могат значително и трайно да повишат реалните заплати на всички трудещи се, е едно от големите заблуждения на нашия век. Това заблуждение идва най-вече от неспособността да се разбере, че заплатите се определят основно от производителността на труда.

… Всеки работодател желае да увеличи собствената си печалба максимално. Ако хората са готови да работят за по-малко от стойността, която му носи техният труд, защо той да не се възползва от това? И как може да го направи? Например, вместо да гледа как друг работодател печели 2 долара седмично от труда на даден работник, защо да не привлече работника с по-висока заплата и да печели от труда му, макар и само 1 долар седмично? Докато работодателите се конкурират за работна ръка, ще бъдат склонни да наддават за нея, докато достигнат действителната ѝ пазарна стойност.

Всичко това не означава, че съществуването на синдикатите е неоправдано и те не могат да бъдат полезни. Основната функция, която те следва да изпълняват, е да подобряват условията на труд на местно равнище и да се грижат всичките им членове да получават действителната пазарна стойност на своята работна сила.

…Но както показва опитът, синдикатите лесно могат (особено ако трудовото законодателство е едностранчиво и стоварва принудата си само върху работодателите) да надхвърлят своите полагаеми функции, да действат безотговорно и да възприемат късогледо и противообществено поведение. Пример за това са всички случаи, когато синдикатите се опитват да фиксират заплатите на своите членове над действителната им пазарна стойност. Такива опити винаги водят до безработица. Освен това те могат да бъдат осъществени само чрез някаква заплаха или принуда.

Един от видовете принуда е да се ограничи членството в съюза, като се въведат показатели, различни от професионалната квалификация. Ограничението може да бъде най-различно. То може да е налагане на твърде високи начални вноски за новите работници, въвеждане на произволни изисквания за членство, явна или прикрита религиозна, расова или полова дискриминация, ограничаване на абсолютния брой членове или отхвърляне, при необходимост със сила, на стоките, произведени не само от нечленуващи в профсъюза работници, а дори и от членове на асоциирани профсъюзи от други градове или щати.

Стачката е най-ясният пример как заплатите на синдикалните членове се вдигат или запазват над действителната си пазарна стойност чрез заплаха и сила. Наистина стачката може да бъде и мирна. Докато е такава, тя е допустимо средство на работниците да се борят за интересите си, макар че трябва да се използва рядко и в краен случай. Ако твърдоглав работодател плаща твърде малко на работниците си, възможно е те да го освестят, като групово го лишат от труда си. Той може да установи, че за заплатите, които старите му работници отхвърлят, не може да наеме на тяхно място нови, които да са също толкова добри.

Но правотата на работниците става подозрителна в мига, в който те прибягнат до заплахи или насилие, за да наложат исканията си – например поставят стачни постове, за да не могат другарите им да продължат работа или работодателят трайно да наеме на тяхно място нови хора. Защото стачните постове всъщност се използват преди всичко не срещу работодателя, а срещу други работници, желаещи да заемат освободените места при същите заплати, които старите работници отхвърлят. Този факт показва, че новите работници не могат да намерят нищо по-добро от това, срещу което старите протестират. Следователно, ако старите работници успеят чрез сила да попречат на новите да заемат местата им, те са попречили на тези нови работници да направят най-добрия възможен избор и са ги принудили да се примирят с нещо по-неизгодно. Това означава, че стачниците се стремят към привилегировано положение спрямо другите работници и използват сила, за да го запазят.

…Предизвиканото повишаване на заплатите не причинява безработица, само ако вдигането на заплатите е било съпроводено със съответно увеличаване на паричната маса и банковите кредити; а дори и тогава е малко вероятно да се въведат такива отклонения в размера на заплатите, без да се стигне до ”острови” на безработица, особено в професиите, където заплатите са били повишени най-много. При липса на такава парична инфлация предизвиканите повишения на заплатите ще доведат до масова безработица.

…Не е задължително безработицата, изразена в проценти, да бъде най-висока там, където заплатите са били вдигнати най-много. Тя ще се измества и разпределя според относителната еластичност на търсенето на даден вид труд, а също и според това как е ”скачено” търсенето на различни видове труд. И все пак, ако всички тези фактори се вземат предвид, дори групите работници с най-силно увеличени заплати вероятно ще се окажат в по-лошо положение отпреди, ако освен работещите разгледаме и безработните им членове. А от психологическа гледна точка, разбира се, претърпените щети ще бъдат още по-големи, понеже загубата на безработните несравнимо надвишава печалбата на тези, които малко са увеличили покупателната си способност.

…Това ни отвежда до същината на въпроса. Обикновено се приема, че извоюваното повишение на заплатите е за сметка на печалбата на работодателя. Разбира се, това може да се случи за кратки периоди или при особени обстоятелства. Ако заплатите бъдат повишени във фирма, която поради усилена конкуренция не може да вдигне цените си, повишението ще се извлече от печалбите. По-малко вероятно е това да се случи, ако повишението засяга цял отрасъл. Ако той няма външни конкуренти, може да си позволи да повиши цените и така да прехвърли бремето на увеличените заплати върху потребителите. Последните, най-вероятно работници в по-голямата си част, ще се окажат с намалени реални заплати, защото трябва да плащат повече за въпросната стока. Наистина и в този случай даденият отрасъл може да понижи печалбата си, понеже в резултат от вдигнатите цени продажбите на продуктите му могат да намалеят. Освен печалбата обаче най-вероятно ще се понижи заетостта и оттам съответно ще падне общата сума на заплатите.

…Така че експлоатацията на капитала от труда е в най-добрия случай временна. Краят ѝ ще дойде бързо. Всъщност той най-често ще настъпи не точно както описахме в нашия хипотетичен пример, а чрез докарване на маргиналните фирми до фалит, растеж на безработицата и неизбежни промени на заплатите и печалбите, докато се стигне до положение, в което изгледите за разумна (или още по-голяма) печалба отново съживят производството и заетостта. Но междувременно всички ще са обеднели заради безработицата и свитото производство, причинени от експлоатацията на капитала. Макар че трудът за известно време ще разполага с по-голям относителен дял от националния доход, като абсолютна величина националният доход ще е намалял; така че относителната печалба на работниците за този кратък период е пирова победа. Изразено в действителна покупателна способност, не само капиталът, а и трудът е получил по-малко.

Така стигаме до заключението, че синдикатите, макар да могат за известно време да осигурят парично повишение на заплатите на своите членове (донякъде за сметка на работодателите и в по-голяма степен за сметка на нечленуващите в синдикатите работници), в последна сметка не могат да постигнат никакво действително повишение на заплатите на работниците като цяло.

…Но доколкото това погрешно убеждение съществува и е основа за действията на синдикатите, крайният им резултат е да намалят производителността в сравнение с това, което би била без тях. Следователно дългосрочният резултат за всички групи работници е понижаване на реалните заплати – т.е. заплатите, измерени с покупателна способност – под равнището, което иначе биха могли да достигнат. Действителната причина за огромното увеличаване на действителните заплати през последното столетие, да повторим, е натрупването на капитал и позволеният от него невероятен технически напредък.

Превод:  Майя Маркова